Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (31)

31
Истинен

Кару се изправи толкова рязко, че скицниците се разпиляха във всички посоки около леглото. Все още стискаше молива в ръка и една мисъл я порази: винаги трябваше да разчита на някакво импровизирано оръжие, когато е изправена срещу този ангел. Но щом сграбчи по-здраво молива, готова да го наръга, Акива отстъпи назад и отпусна ножовете.

После ги върна там, където ги беше намерил — в кутията върху масичките матрьошки. Трябва да са били точно под носа му, когато се е събудил.

— Съжалявам — каза. — Нямах намерение да те стряскам.

Точно тогава, осветен само от пламъчетата на крилете, неговият образ й се стори някак толкова… истинен. Той беше истинският. В това нямаше никакъв смисъл. Въпреки всичко, едно чувство нахлу в Кару — както и да се казваше то, тя го усети нежно като слънчево петно върху полиран под и като на същинска котка й се прищя да се свие на кълбо върху него.

Опита се да се престори, че не е имала намерение да го наръга с молива.

— Хубаво — каза, докато се протягаше, позволявайки на молива някак случайно да се изхлузи от ръката й. — Не знам какви са вашите обичаи, но тук, ако не искаш да изплашиш някого, просто не се надвесваш с ножове над него, докато спи.

Това усмивка ли беше? Не. Просто потрепване в ъгълчето на неумолимо стиснатите му устни. Не се брои.

Погледът й попадна на отворения пред нея скицник, доказателство за среднощната й портретна сесия, което той лесно можеше да забележи. Бързо го затвори, въпреки че сигурно вече го беше видял, още докато е спяла.

Как е могла да заспи, докато някакъв непознат е в апартамента й?! Как изобщо е могла да доведе този непознат в апартамента си?

Но той явно не се чувстваше на чуждо място.

— Необикновени са — каза той, сочейки към кутията с ножовете.

— Току-що ги купих. Красота, а?

— Красота — съгласи се той, но дори да говореше за ножовете, гледаше право в нея.

Тя се изчерви, внезапно осъзнавайки как изглежда — чорлава коса, гурели? — а после се ядоса. Какво значение има как изглежда? И какво точно става тук? Направи опит да се разсъни и стана рязко от леглото, търсейки място в малкото помещение, което да е извън неговата сияйна аура. Нямаше такова.

— Ей сега се връщам — промърмори, измъкна се в коридора и се затвори в малката баня. Щом се отдели от него, изпита силен страх, че няма да го завари, когато се върне. Опита да се успокои, забавлявайки се с мисълта дали серафимите стоят над обикновените човешки потребности — ако се съди по мургавата му челюст обаче, Акива явно имаше нужда от бръснач. След това наплиска лицето си с вода и си изми зъбите. После набързо разреса косата си с четката. С всяка изминала минута в нея нарастваше безпокойството, че като се върне, ще завари стаята празна, балконската врата — отворена, а в небесния простор няма да има и следа накъде е отлетял.

Но той още не си беше тръгнал. Неземните му криле отново бяха станали невидими, а мечовете висяха кръстато между плешките, безобидни в украсените кожени калъфи.

— Ами — започна тя, — банята е натам, ако… хм…

Той кимна и мина непохватно покрай нея, опитвайки се да прибере колкото може по плътно невидимите си криле в тясното пространство, после затвори вратата зад себе си.

Кару побърза да си облече чисти дрехи, след това се изправи край прозореца. Навън още беше тъмно. Часовникът показваше пет. Умираше от глад, а от предишната си сутрешна експедиция из кухнята знаеше, че там няма нищо, което става за ядене. Когато Акива се появи, тя го посрещна с въпроса:

— Гладен ли си?

— До смърт.

— Тръгвай тогава.

Тя взе палтото и ключовете, тръгна към вратата, после спря и смени посоката. Излезе на балкона, качи се на парапета, хвърли на Акива поглед през рамо и направи крачка напред.

Кацна на улицата шест етажа по-ниско с изяществото на същинска дама и не можа да сдържи усмивката си. Акива се озова плътно до нея, сериозен, както обикновено. Даже не можеше да си го представи усмихнат, винаги беше толкова мрачен. Но не зърна ли нещо в очите му, които я следваха? Ето например този кос поглед: дали не забелязваше прикрита почуда? Тя си спомни всичко, което й разказа миналата нощ. Сега, улавяйки бегъл проблясък на чувство, разсеяло неизменната тъга по лицето му, усети как сърцето й болезнено се свива. Какъв ли е бил животът му, щом толкова отрано е пратен на война? Война. Това понятие за нея беше напълно абстрактно. Кару не можеше да проумее неговата същност, не успяваше да разбере какво обхваща тази същност. Съдейки обаче по Акива — мъртвоокия — и начина, по който я гледаше сега, тя почувства, че се е върнал от мъртвите заради нея, а това беше нещо толкова велико и толкова съкровено в същото време. Следващия път, когато погледите им се срещнаха, тя беше принудена да отклони очи.

Заведе го до кварталната пекарна на ъгъла. Още не беше отворена, но пекарят им подаде топли-топли кифлички през прозореца, направо от фурната — с дъх на мед и лавандула, горещи и вдигащи пара от кафявите хартиени пликчета. А после Кару направи онова, което би направил всеки, стига да можеше да лети, и се беше озовал из уличките на Прага на зазоряване с топли кифлички в ръка.

Тя полетя, приканвайки с жест Акива да я последва високо в небето, над реката, за да кацнат най-накрая върху студения купол на катедралната камбанария и да съзерцават оттам как слънцето изгрява.

* * *

Акива стоеше плътно зад нея, впил очи в шнолата на главата й и дългите масури коса, попили утринната влага. Кару грешеше, че не е изненадан от способността й да лети. Причината да не покаже емоция, се коренеше в дългите години обучение да потиска всяко чувство, всяка своя реакция. Или поне така той си мислеше доскоро. Но присъствието на това момиче му показа, че вече не може да разчита на подготовката си.

Имаше някакво изящество в начина, по който се носеше из въздуха. Това беше същинска магия — тя се проявява не чрез омагьосани криле, а чрез желанието за полет. Желание, както се досещаше той, взето от личните запаси на Бримстоун. Бримстоун. Мисълта за магьосника го плисна в лицето като мастило, черна мисъл върху сияйния образ на Кару.

Как е възможно нещо толкова светло и лекокрило, като изящния полет на Кару, да бъде породено от зловещата магия на Бримстоун?

Двамата се вдигнаха високо, където не можеше да ги стигне случаен поглед, понесоха се над реката и плавно завиха към замъка, спускайки се спираловидно към катедралата, разположена в самото му сърце. Тя беше същинско готическо чудовище, покрито с белези и закалено от времето, подобно на издълбана от годините и бурите скала. Кару се спусна върху купола на камбанарията. Той не се оказа най-доброто място за кацане. Бръснещият вятър, леден и злонамерен, накара Кару да събере косата си, за да не се пилее върху лицето й. Извади молива — нима същия този молив се канеше да забие преди малко в него? — сви косата си на кок и го прокара през нея; едно от многото му предназначения. Сини кичурчета наизскачаха от прическата й и затанцуваха по челото, вееха се пред очите и докосваха устните, разтегнати в широка, по детски щастлива усмивка.

— Ние сме върху катедралата — обърна се към него тя.

Той кимна.

— Не. Ние сме върху катедралата — повтори тя и първата му мисъл бе, че пропуска нещо, някакъв нюанс на езика, но после осъзна: тя просто беше смаяна. Смаяна, че стои кацнала върху купола на катедралата, извисяваща се на висок хълм над Прага, а целият град е в краката й. Притисна топлите хлебчета към тялото си и продължи да рее поглед, а по лицето й се изписа истинско благоговение. То бе толкова силно, че Акива не помнеше да се е чувствал някога като нея, дори когато беше новак в летенето. Сякаш никога в живота си не е летял. Първите му полети не будеха нито радост, нито благоговение — беше единствено въпрос на дисциплина. Сега обаче искаше да бъде част от мига, накарал лицето й да сияе така, затова застана до нея и се огледа.

Гледката наистина беше забележителна. Небето започваше да се обагря в розово по краищата. Всички кули се къпеха в меко сияние, улиците на града все още тънеха в сянка, обсипани с огънчетата на уличните лампи и лъкатушните мигащи светлини на автомобилните фарове.

— Не си ли идвала тук преди? — попита той.

Тя се извърна към него.

— Разбира се, че съм идвала — водя всичките си гаджета тук.

— А ако не получат одобрение, винаги може да ги бутнеш през парапета.

Не трябваше да го казва. Лицето на Кару помръкна. Несъмнено се сети за Изил. Акива мислено се наруга заради тази глупава шега. Естествено, че няма да му се получи. Толкова дълго време не го беше спохождало желание да се шегува.

— Всъщност — продължи Кару, сякаш нищо не беше станало — едва преди няколко дни си пожелах да летя. Още не съм се нарадвала.

Тя отново успя да го изненада. Явно този път му пролича, защото Кару улови неговия поглед и попита:

— Какво?

Той тръсна глава.

— Толкова си спокойна във въздуха, така решително прекрачи от парапета на балкона, без миг колебание, сякаш по рождение умееш да летиш.

— Знаеш ли, не ми е хрумвало, че в един момент действието на желанието може да се изчерпи. Това би било нещо като наказание, ако много си се фукал с придобивката си, нали така? Пльос и край! — тя се разсмя, видимо необезпокоена от тази мисъл, и продължи: — Май трябва да съм по-внимателна занапред.

— Желанията наистина ли се изчерпват? — попита той.

Тя сви рамене.

— Представа нямам. Едва ли. Поне косата ми не си е върнала предишния цвят.

— И тя ли е резултат от изпълнено желание? Нима Бримстоун ти е позволил да използваш магия заради… това?

— Е, не бих казала, че го одобри — тя го погледна косо, едновременно смутено и предизвикателно. — Той никога не ми е позволявал да използвам истински желания, а само такива, с които бих могла да причиня минимални щети. О! — една мисъл я порази. — Леле!

— Какво?

— Снощи обещах нещо и съвсем забравих за него — тя започна да тършува из джоба на палтото си и измъкна оттам дребна монета, върху която Акива мерна образа на Бримстоун. Монетата беше в шепата й, когато я сви в юмрук. Щом разтвори длан, там вече нямаше нищо. — Фокус! — каза тя. — Пуф!

— Какво си пожела? — попита той.

— Нещо глупаво. Но сега едно подло момиче там долу ще се събуди щастливо. Не че го е заслужила, мръсницата. — И тя по детски капризно се изплези към града. — Ето, заповядай! — извърна се към Акива и му подаде едно от хартиените пликчета от хлебарницата. — Сега вече няма опасност да умреш от глад.

Докато се хранеха, той забеляза, че тя трепери и разтвори крилете си — все още невидими — така че вятърът да подхване тяхната топлина и да я завихри около нея. Това като че ли помогна. Тя се разположи удобно, провеси крака през ръба на купола и започна да ги люлее, докато отчупваше малки хапки от кифлата и дъвчеше. Той полегна край нея.

— Между другото, как се чувстваш? — попита тя.

— Зависи — отвърна закачливо той, сякаш детската палавост на Кару беше прилепчива.

— От какво?

— От това дали питаш, защото си загрижена за мен, или защото имаш намерение да ме държиш слаб и безпомощен.

— О, разбира се, че те искам слаб и безпомощен. Не ще и дума.

— Е, в такъв случай се чувствам ужасно.

— Хубаво — тя го каза съвсем сериозно, но в погледа й просветна немирна искрица. Акива си даде сметка, че през цялото време тя внимаваше да не насочи случайно хамсите си към него. Това го трогна. Трогна се и когато я намери заспала само на няколко крачки от него, така прекрасна и уязвима, макар с нищо да не бе заслужил нейното доверие. Точно както навремето и Мадригал.

— Чувствам се по-добре — добави тихо. — Благодаря ти.

— Недей да ми благодариш. Аз съм тази, която те нарани.

Заля го вълна от срам.

— Не толкова силно… колкото аз те нараних.

— Така е — съгласи се тя. — Не толкова силно.

Вятърът шибаше злобно и с един метежен порив разпиля косата й, после затанцува наоколо, обърквайки кичурите; само след миг тя хвърчеше във всички посоки, сякаш ято въздушни стихии се опитваха да си я поделят и да свият гнезда от нейната синя коприна. Кару направи опит да им се противопостави; моливът беше безвъзвратно изгубен, полетял през перилото на купола, пропаднал сред летящите контрафорси, затова се наложи да придържа косата си с две ръце.

Акива очакваше да му предложи да си тръгнат заради вятъра, но тя нищо не каза. Слънцето изникна над хълмовете. Тя наблюдаваше как сиянието му пропъди нощта в сенките, които, подсилени от гъстия й мрак, станаха още по-черни. Всичко нощно се скупчи из потайните кътчета, по-далече от настъпващата зора.

Не след дълго Кару проговори:

— Снощи каза, че най-ранният ти спомен е как войниците идват за теб…

Той се сепна.

— Така ли съм казал?

— Какво, не помниш ли? — тя се извърна към него, веждите й — две запетайки с какаов цвят — хвръкнаха нагоре от изненада.

Той поклати глава, ровейки из паметта си. Снощи се чувстваше толкова зле от действието на печатите на ревенантите, че всичко му беше като в мъгла. Въпреки това, не можеше да повярва, че е говорил за детството си. И то точно снощи. Почувства се така, сякаш онова злочесто момче от неговото минало отново се е върнало. Сякаш в този момент на слабост отново се беше превърнал в него.

— Какво още казах? — попита.

Кару наклони глава. Точно този жест я спаси в Маракеш — леко килнатата като на птица глава, докато го наблюдаваше само с крайчеца на окото — и сърцето на Акива запрепуска.

— Не много — отвърна след секунда тя. — Малко след това заспа.

Очевидно лъжеше. Какво ли още й беше казал снощи?

— Както и да е — продължи Кару, без да го поглежда. — Думите ти ме накараха да се замисля и се опитах да се сетя кой е моят първи спомен — тя се подпря с две ръце да се изправи и косата й отново се разпиля във всички посоки от вятъра.

— Е?

— Бримстоун — дишането й стана пресекливо, озари я нежна и горестна усмивка. — Спомням си Бримстоун. Как седя на пода зад неговия тезгях и си играя със снопчето на опашката му.

Играла си е със снопчето на опашката му? Това никак не съвпадаше с болезнената представа на Акива за магьосника, прогорила душата му като дамга.

— Бримстоун — горчиво пророни той. — Добър ли беше с теб?

В отговора на Кару прозвуча ожесточение. Косата й заприлича на стремителен поток, а в очите имаше копнеж, когато отвърна:

— Винаги. Колкото и да си мислиш, че познаваш химерите, ти нищо не знаеш за него.

— Възможно ли е тогава точно ти да си тази, която най-малко го познава, Кару — бавно изрече той.

— Какво? — настоя тя. — Какво точно не знам за него?

— Като начало, да започнем с неговата магия — отвърна Акива. — Неговите желания. Знаеш ли как се получават?

— Как се получават ли?

— Те не идват даром, Кару. Магията си има цена. Нейната цена е болката.