Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (49)

49
Зъби

Това беше тайната в съпротивата на химерите — онова, което мъчеше ангелите, караше ги да будуват нощем, не даваше мира на умовете им и впиваше нокти в душите им. В нея се криеше отговорът на загадката за армиите на зверовете, които като същински кошмар прииждаха непрекъснато на пълчища и редиците им никога не оредяваха, независимо колко от тях са избили серафимите.

Когато преди година стрелата улучи Чиро, Мадригал беше до нея. Държеше я в прегръдките си, докато умираше. Кървава пяна излизаше през острите й кучешки зъби, краката й се изопнаха, потръпнаха от остра конвулсия и най-накрая тялото й застина. Мадригал стори онова, за което беше обучавана и което беше правила неведнъж досега, макар и никога за толкова близък приятел.

Тя с нетрепващи ръце запали тамяна в кандилницата, провесена като фенер в края на пастирската й гега — дълга извита тояга, каквато всеки воин на химерите носеше привързана на гърба си — и зачака димът да се извие около Чиро. Стрелите валяха около нея, нагъсто и опасно близо, но тя не тръгна, докато не си свърши работата. Две минути, за да е сигурно, такива бяха правилата. Тези две минути се точеха като два часа под дъжда от стрели, но Мадригал не отстъпи. Защото можеше да няма друг такъв шанс. Яростната атака на серафимите ги тласкаше далече от стените на Каламет. Можеше да влачи тялото на Чиро със себе си или да завърши пречистването и да го остави на бойното поле.

В никакъв случай обаче не биваше да оставя душата на Чиро затворена като в капан в това тяло.

Когато Мадригал най-после се присъедини към отстъпващите, тя носеше душата на своята сестра със себе си. Съхраняваше я в безопасност в кандилницата заедно с още много души, които бе събрала този ден. Телата бяха оставени да се разлагат. Телата си бяха просто тела, тленни останки.

Някъде далече в Лораменди Бримстоун вече подготвяше други.

* * *

Бримстоун беше възкресител.

Той не вдъхваше живот на разкъсаните тела от бойното поле; той създаваше тела. Такава беше магията, изкована в подземната катедрала. От най-чистите реликви — зъбите — Бримстоун сътворяваше нови тела, в които да вдъхне душите на избитите воини. Ето защо армията на химерите година след година успяваше да устои на превъзхождащата я сила на ангелите.

Без него и без зъбите, химерите щяха да се огънат. Нямаше никакво съмнение в това. Просто бяха загубени.

* * *

— Тези са за Чиро — каза Мадригал, подавайки на Бримстоун огърлица от зъби. Най-различни зъби — човешки, от прилеп, на каракал и чакал. Отне й часове да я измайстори, не беше нито яла, нито спала, откакто се върна от Каламет. Сега клепачите й тежаха като олово. Прерови всички зъби от чакали в буркана, държеше ги в шепа и се вслушваше в тях, докато не се увери, че е открила най-подходящия — най-чистия, най-гладкия, най-острия, най-здравия. Същото беше и с останалите зъби, както и със скъпоценните камъни, примесени с тях: нефрит за грация, диаманти за сила и красота. Диамантите бяха лукс, обикновено недостъпен за обикновените воини, но Мадригал ги използваше, без да се церемони особено, а Бримстоун й позволяваше това.

Трябваше му да подържи огърлицата само миг, за да се увери, че е подходяща. Тя беше нанизала зъбите и камъните в строга последователност за сътворяване на тяло, точно както я беше учил. Ако ги беше подредила другояче, и тялото щеше да изглежда различно: глава на прилеп, вместо на чакал, и човешки крака, вместо лапи на каракал. Това умение беше отчасти готова рецепта, отчасти — интуиция, но Мадригал беше сигурна, че тази огърлица е съвършена.

Преродената Чиро щеше да изглежда почти по същия начин като в предишното си тяло.

— Добра работа — каза Бримстоун и после направи нещо, което рядко му се случваше: докосна я. Една огромна ръка се задържа за кратко на тила й, преди той отново да се извърне.

Тя пламна от гордост. Исса забеляза това и се усмихна. Похвалата „добра работа“ сама по себе си беше рядкост за Бримстоун. Докосването вече беше нещо съвсем специално. Но всичко между тях двамата беше необичайно и постигнато с много усилия от страна на Мадригал.

Бримстоун беше отшелник и рядко го виждаха извън неговите владения в западната кула на Лораменди. Когато се появяваше, винаги стоеше отляво на Войнолюбеца и вдъхваше не по-слабо, макар и съвсем различно, преклонение от него. И двамата бяха се превърнали в живи легенди, почти в богове. Нали тъкмо те поведоха бунта в Астре и оставиха мъртвите си господари ангели да лежат в локви кръв, после предвождаха оцелелите след въстанието години наред, докато химерите не се обединиха като един народ и постепенно не си възвърнаха големи участъци земя от Империята, на които установиха свободните владения.

Ролята на Войнолюбеца беше ясна — той беше генерал, лицето и гласът на съпротивата, обичан като баща на обединените раси. Участието на Бримстоун във всичко това обаче тънеше в сянка, а страховитият му вид, вместо хвалебствия, му донесе славата на мистериозна и противоречива личност. Животът му даваше храна на множество измислени слухове — някои от тях улучваха право в целта, но други бяха много далече от истината.

Той например не ядеше хора.

Той наистина имаше портал към техния свят и Мадригал лично се увери в това, когато беше десетгодишна и я дадоха да служи при него като паж.

Младата господарка избра нея заради крилете; чиста случайност. Тя лесно можеше да посочи и Чиро, но не го направи. Предпочете Мадригал, останала сираче преди три години, кльощава, любопитна и самотна, и я изпрати с кратката команда да върши онова, което й заповядат, и да не разнася клюки за онова, което е научила.

Какво ли щеше да научи? Мисълта за това тутакси хвърли в пламъци невръстния ум на Мадригал и тя се представи ококорена и трепереща в западната кула, където миловидна жена от племето Наджа — Исса — я въведе в дюкянчето и й предложи чай. Тя го прие, но не отпи от него, толкова беше погълната от необикновените неща, които я заобикаляха: от една страна, Бримстоун, много по-огромен отблизо, отколкото й се беше сторил при случайните срещи от разстояние. Той стоеше като грамада зад тезгяха и не й обръщаше внимание. Дългата му, подобна на котешка опашка, с пискюл накрая, се виеше в сенките и караше Мадригал да подскача стреснато при всяко помахване. Тя огледа лавиците по стените и прашните книги, после прехвърли вниманието си към широката врата с резбовани бронзови панти, която вероятно — но само вероятно — водеше към някакъв друг свят.

Накрая, естествено, разгледа зъбите.

Това вече беше съвсем неочаквано за нея. Те бяха навсякъде, потропващите броеници от зъби, прашните буркани, пълни с тях: остри и изхабени зъби, огромни и странни, до най-малките, като зрънца от градушка. Малките й пръстчета я сърбяха да ги пипне, но в мига, в който тази мисъл се зароди в главата й, сякаш я чул, Бримстоун така я изгледа с тези свои зеници цепки, че желанието й се изпари начаса. Мадригал замръзна на място. Той отклони поглед и тя седя скована почти цяла минута, преди да се осмели да протегне пръст, за да докосне един извит бивник от глиган…

— Недей.

О, гласът му! Ама че глас, дълбок като катакомба. Сигурно трябваше да се изплаши от него и тя наистина беше изплашена мъничко, но пожарът, който бушуваше в главата й, се оказа по-силен от страха.

— За какво са ти? — попита тя със страхопочитание.

Първият от дълга поредица въпроси. Много, много въпроси. Бримстоун не отговори. Той просто довърши онова, което пишеше върху дебела кремава хартия, и я прати с писмото при оръженосеца на Войнолюбеца. Ето, значи, за какво му е била нужна — да разнася писма и да изпълнява поръки, за да спести на Туига и Ясри препускането нагоре-надолу по извитите стълби. Бримстоун определено не търсеше чирак.

Но щом като Мадригал разбра същината на неговата магия — възкресяването, което означаваше ни повече, ни по-малко безсмъртие, опазване на химерите и надежда за свобода и независимост завинаги — тя вече не се задоволяваше с ролята на паж.

— Мога да забърша праха от бурканите.

— Мога да ти помогна. Бих могла да нанижа някоя огърлица.

— Тези от алигатор ли са, или от крокодил? Как ги разпознаваш?

За да му докаже каква полза може да има от нея, тя взе да го отрупва с купища рисунки на възможни конфигурации на химери. „Ето това е тигър с рога на бик, виждаш ли? А това тук е мандрилолеопард. Можеш ли да го направиш? Бас ловя, че аз мога“.

Нетърпеливо пищеше: „Мога да помогна“.

Копнежно замечтана: „Мога да се науча“.

Решителна, непоправима: „Мога да се науча“.

Не разбираше защо той да не я научи. По-късно щеше да проумее, че е заради това, че той не иска да споделя с някого своето бреме — че онова, което правеше, бе красиво, но и ужасно в същото време, а ужасното многократно надхвърляше красивото. Но когато го разбра, вече не я бе грижа. Тя беше станала част от него.

— Ето, сортирай тези — каза й един ден Бримстоун, побутвайки по тезгяха към нея поднос със зъби. Вече няколко години беше негов паж и той не бързаше да променя това. Поне до този момент.

Исса, Ясри и Туига прекратиха работата си и извиха глави, за да ги погледнат. Това… изпитание ли беше? Бримстоун не им обърна внимание, зает да рови из сейфа си. Мадригал, страхувайки се дори да си поеме дъх, примъкна подноса към себе си и тихо се зае със задачата.

На подноса имаше мечи зъби. Бримстоун може би очакваше да ги подреди по големина, но Мадригал го беше наблюдавала с години какво прави. Тя държеше в ръка всеки зъб известно време… заслушана в него. Слушаше ги с върховете на пръстите си и отдели няколко, които не звучаха както трябва — изгнили, както й обясни по-късно Бримстоун — а останалите струпа на купчинки, но не според размера им, а според това как ги усеща. Когато побутна подноса обратно към него, с огромно задоволство видя как той се ококори, след което вдигна очи и я погледна по съвсем различен начин.

— Добра работа — каза й тогава за първи път. Сърцето й се сви от внезапен спазъм, докато в ъгъла Исса бършеше очи.

От този ден нататък, като през цялото време се преструваше, че всъщност не прави това, Бримстоун започна да я обучава.

Тя разбра, че магията всъщност е грозна и опасна работа — сурова сделка с Вселената, в която неизменно е пресметната и някаква болка. Някога, отдавна в миналото, шаманите се самобичували, одирали собствената си кожа, за да използват силата на своята агония; даже се самоосакатявали, трошили костите си и ги намествали накриво, за да си осигурят доживотен източник на болка. Тогава всичко било справедливо и всеки заплащал полученото със собствените си мъки. С течение на времето обаче някои заклинатели намерили начин да мамят в сделката и да се възползват от болката на другите.

— Затова ли са зъбите? За да се мами с тях? — това се видя на Мадригал доста непочтено. — Бедните животни! — пророни тя.

Исса я изгледа необичайно строго.

— Може би предпочиташ да се измъчват роби?

Тази мисъл й се стори толкова потресаваща и така противоестествена, че Мадригал зяпна онемяла насреща й. Трябваше да минат години, за да разбере какво е искала да каже Исса. Случи се в навечерието на нейната собствена смърт, когато Бримстоун най-после говори открито и откровено с нея. И тогава се засрами, че сама не се е досетила каква е истината. Неговите белези. Това обясняваше всичко — плетеницата белези върху кожата му, които изглеждаха толкова древни; фина мрежа от удари на камшик, покрила раменете и гърба. Как не е могла да разбере още тогава?! Дори след всичко онова, което преживя — плячкосването на нейното планинско село, смъртта и загубата, сраженията по време на обсадите, в които участва — пак не можеше да добие представа за ужасите от младостта на Бримстоун, а и той не й разказа.

Той я въвеждаше постепенно в науката за зъбите, показваше й как да извлича тяхната сила, как да борави с останалото от живота и болката в тях, за да създаде тела, чиято плът е като истинска. Тези магически умения беше постигнал сам, те бяха негово откритие, а не научено от някой друг. Същото се отнасяше и за хамсите. Те изобщо не бяха татуировки, а част от самата конфигурация на огърлиците, ето защо новите тела се появяваха вече белязани, пропити с магия, каквато не притежаваше нито едно естествено тяло.

Ревенантите — така наричаха възкръсналите — не трябваше да плащат с болка. Тази част от сделката вече бе изпълнена. Хамсите представляваха тяхното магическо оръжие в отплата за болката при последната им смърт.

Имаше много воини, умирали по няколко пъти. „Смърт, смърт и пак смърт“, каза Чиро. Но бойци все не достигаха. Постоянно прииждаха нови и нови воини — децата на Лораменди и всички свободни владения, подготвени и обучени за мига, в който ще хванат оръжие. Но и загубите след всяка битка бяха големи. Въпреки възродените бойци, химерите постоянно бяха на ръба на пълното унищожение.

„Зверовете трябва да бъдат изличени от лицето на земята“, гърмеше гласът на Йорам при всяко обръщение към неговия военен съвет. Ангелите се бяха превърнали в дългата сянка на смъртта и химерите живееха в нейния нескончаем студ.

Когато химерите печелеха битка, събирането на душите не беше трудно. Оцелелите минаваха през полесражението или завладяния град, издирваха телата на своите убити събратя и събираха душите им, за да ги отнесат на Бримстоун. Когато обаче претърпяваха поражение, въпреки че рискуваха собствения си живот, за да спасят душите на падналите си другари, много от тях оставаха безвъзвратно загубени.

Тамянът в кандилницата беше стръв за душата и я примамваше извън тялото. Ако отворите на кандилницата се запушеха добре, душите можеха да се съхраняват в нея безкрайно. Под открито небе обаче, оставени на природните стихии, те имаха само няколко дни, преди да се изличат напълно — разпадаха се на части като дъх, отнесен от вятъра.

Само по себе си, изличаването на душата не се смяташе за горчива орис. Така ставаше с всичко — рано или късно, всяко нещо изчезваше без следа. Такава беше и естествената смърт, която отнасяше по някого всеки ден. А за ревенантите, които се прехвърляха от тяло в тяло и преживяваха смърт след смърт, изличаването дори понякога приличаше на мечтан покой. Но химерите не можеха да си позволят да се разделят със своите воини.

— Искаш ли да живееш вечно? — обърна се веднъж Бримстоун към Мадригал. — И да умираш отново и отново, агонизирайки?

С течение на годините тя виждаше какво му причинява всичко това — да обрече на подобна съдба толкова много добри създания, на които бе отнето правото на покой — как главата му се свежда все по-ниско, колко изнемощял се чувства и колко втренчен и мрачен става погледът му.

Точно за ориста да станеш ревенант говореше Чиро с каменно изражение, докато Мадригал се опитваше да реши дали да се омъжи за Тиаго, или не. От нея зависеше да промени съдбата си. Тиаго я искаше „неопетнена“. Освен това, се погрижи да си остане такава — вече уговаряше военнокомандващите да държат нейния легион далече от бойното поле. Ако се съгласеше да бъде с него, тя никога нямаше да носи хамси. Нито щеше някога отново да участва в битка.

Може пък това да е за добро — нейното и на другарите й. Само тя си знаеше колко не става за битка. Мразеше да убива — дори ангели. На никого не беше казвала какво направи при Булфинч преди две години, когато пощади живота на онзи серафим. При това, не само го пощади, а го спаси! Каква лудост я беше обзела тогава? Превърза раната му. Погали го по лицето. При този спомен винаги я заливаше вълна от срам — поне тя предпочиташе да нарича срам този учестен ритъм на сърцето и деликатното поруменяване на лицето си.

Колко жарка беше кожата на ангела, сякаш имаше треска, а очите му приличаха на огън.

Не я оставяше на мира мисълта дали е оцелял. Надяваше се да не е оживял и тогава доказателството за нейната измяна щеше да си остане там, скрито в мъглата на Булфинч. Поне така сама себе си убеждаваше.

Единствено в първите мигове на пробуждане, когато фината дантела на сънищата все още я държеше в своята паяжина, истината излизаше наяве. Тя мечтаеше ангелът да е оживял. Надяваше се да е оживял. Иначе отричаше това дори пред себе си, но то упорито я преследваше, сварваше я неподготвена, стряскаше я и винаги беше придружено от кипване на кръвта, поруменяване и странен трепет, който плъзваше по цялото й тяло, чак до върховете на пръстите.

Понякога й се струваше, че Бримстоун знае за това. Веднъж или два пъти, когато споменът я връхлиташе неподготвена и я караше да се изчервява и потръпва, той вдигаше очи от работата си, сякаш нещо внезапно е привлякло вниманието му. Кишмиш, кацнал на единия му рог, също я поглеждаше и двамата впиваха в нея немигащи очи. Каквото и да знаеше или да не знаеше Бримстоун обаче, той нито веднъж не отвори дума за това, както не спомена и Тиаго, макар сигурно да беше наясно с трудния избор, който й предстоеше.

Но тази вечер на бала всичко щеше да приключи, независимо от резултата.

Нещо ще се случи.

Но какво?

Успокояваше се, че когато се изправи пред Тиаго, ще знае какво да прави. Поруменяла, ще направи реверанс, ще танцува с него и ще се прави на срамежлива девица, докато усмивката й го подканя недвусмислено? Или пък ще остане сдържана, глуха за неговото ухажване и ще продължи пътя си на воин?

— Хайде — подкани я Чиро, клатейки глава, сякаш Мадригал е изгубена кауза. — Нюела все ще има нещо, което да облечеш, но ще трябва да вземеш каквото ти даде, без да мрънкаш.

— Дадено — въздъхна Мадригал. — Да вървим в баните, тогава. Нека да станем сияйно чисти.

„Като зеленчуци — довърши мислено, — малко преди да ги направят на гювеч“.