Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (18)

18
Не влизай в битка с чудовища

— Момичето ли? — Изил присви очи срещу Акива. — Да не говориш… за Кару?

Кару? Акива познаваше тази дума. На езика на врага тя означаваше надежда. Значи не само носеше хамси, а имаше и име на химера.

— Коя е тя? — настоя той.

Видимо ужасѐн, старият човек леко се надигна.

— Защо ти е да знаеш, ангеле?

— Попитах те нещо — каза Акива. — Предлагам да отговориш — нямаше търпение да отлети и да се срещне с останалите, задържаше го единствено желанието да разбули тази мистерия. Ако сега не научеше кое е момичето, никога нямаше да разбере.

Кипнал от желание с нещо да бъде полезен, Разгут се обади:

— Тя има вкус на нектар и сол. На нектар, сол и ябълки. Цветен прашец със звезди и лепило. Има вкус на вълшебна приказка. На женски лебед в нощта. На сметана на върха на котешко езиче. Има вкус на надежда.

Акива остана с каменно лице, необяснимо смутен от мисълта за такова гнусно вкусване на момичето. Той почака, докато пелтеченето на Разгут утихне, и тогава каза с гърлен глас:

— Не питам какъв е вкусът й. Попитах коя е тя.

Изил сви рамене и разпери ръце в усилието да се покаже равнодушен.

— Тя е просто едно момиче. Рисува картини. Държи се мило с мен. Какво повече да ти кажа?

Говореше многословно и Акива почувства усилието му да я предпази. Това беше и благородно, и смехотворно. Но тъй като нямаше време за губене в глупави увъртания, той реши да подходи направо. Стисна Изил за предницата на ризата, а Разгут — за една от нащърбените кости на гърба, и се възнесе заедно с тях във въздуха, сякаш бяха леки като перца.

Само след няколко замаха на крилата примигващите светлинки на Маракеш се мержелееха далече под тях. Изил крещеше със стиснати очи, но Разгут стоеше притихнал, а по лицето му се беше изписал такъв неизразим копнеж, че жал прониза сърцето на Акива като острие — много по-болезнено от удара на дървената треска, с която го наръга Кару. Това го изненада. С течение на годините той постепенно умъртви всички чувства в себе си и дълго живя така, докато най-накрая не повярва, че всяка жал и милост в него са изличени, но тази вечер почувства, макар и притъпена, болката и от двете.

Спускайки се надолу в бавна спирала като граблива птица, той най-накрая стовари двамата на върха на най-високото минаре в града. Те отчаяно задраскаха по него в опит да се закрепят, но не успяха, плъзнаха се по гладката повърхност, загребвайки неистово въздуха в търсене на опора, преди да стигнат ниския декоративен парапет — единственото, което ги спираше да не политнат през ръба към кубето на джамията, няколкостотин крачки по-надолу.

Лицето на Изил беше посивяло, дишаше плитко. Когато Разгут се опита отново да се покатери върху гърба на стареца, двамата се залюляха опасно близо до ръба на минарето. В паниката си, Изил избълва порой от команди към него да стои на мястото си и да се залови за нещо, а не да го яхва.

Акива стоеше над тях. Зад него назъбеното било на Атласките планини сияеше меко на лунната светлина. Лекият бриз рошеше огнените пера на крилете му и те танцуваха, а очите му сияеха с матовия блясък на кехлибар.

— Сега вече, ако ви е мил животът, ще ми кажете каквото искам да знам. Кое е това момиче?

Изил хвърли ужасѐн поглед през ръба на минарето и трескаво отговори:

— Тя е едно нищо за теб, невинна е…

— Невинна ли? Тя носи хамси и купува зъби за оня дяволски вещер. Това никак не ми се вижда невинно.

— Не разбираш. Тя е невинна. Просто изпълнява техните поръчки. Това е всичко.

Така ли беше наистина — просто прислужница? Но това не обясняваше хамсите.

— Защо точно тя?

— Тя е храненица на Търговеца на желания. Отгледал я е от пеленаче.

Акива обмисли чутото.

— Откъде се е взела? — и той приклекна, за да доближи лице до лицето на Изил. Усещаше, че е много важно да разбере това.

— Не знам. Наистина! Един ден без никакви обяснения просто се появи, сгушена в ръцете му, и оттогава винаги е край него. Да не мислиш, че Бримстоун ми дава отчет за такива неща? Ако наистина беше така, все още да съм човек, а не муле! — той посочи Разгут и избухна в безумен кикот. — „Внимавай какво си пожелаваш!“, все ми повтаряше Бримстоун, но аз не го послушах и виж ме сега! — от сбръчканите ъгълчета на очите му потекоха сълзи, а той продължаваше ли, продължаваше да се смее.

Акива остана невъзмутим. Лошото бе, че вярваше на казаното от гърбушкото. Защо ще му е на Бримстоун да споделя нещо с раболепните си слуги сред човеците, особено с безумни глупци като този? Но щом като Изил не знае, тогава каква надежда оставаше за него да разбере? Старият човек бе единствената му връзка, а той и без това вече я беше изопнал до скъсване.

— Тогава ми кажи къде да я намеря — продължи Акива. — Тя се държеше приятелски с теб. Няма как да не знаеш къде живее.

В очите на стареца проблесна отчаяние.

— Това не мога да ти кажа. Но… но… Но мога да ти кажа други неща. Тайни! Става дума за твоите себеподобни. Благодарение на Разгут, знам много повече за серафимите, отколкото за химерите.

Опитваше да се пазари, с надеждата да предпази Кару.

— Защо реши, че може да ми кажеш нещо ново за моите себеподобни?

— Разгут разправя…

— Това е думата на един от Падналите. Каза ли ти изобщо защо е пратен в изгнание?

— О, аз знам защо — отвърна Изил. — Чудех се обаче дали ти го знаеш.

— Познавам историята си.

Изил се изсмя. Едната му буза беше притисната до покрива на минарето и смехът излезе като хриптене.

— Както плесента превзема книгите, така и митовете покриват историята. Защо не попиташ някой, който е на света от векове. Може би трябва да говориш с Разгут.

Акива изгледа студено треперещия Разгут, който продължаваше да нашепва безкрайния си припев: „Отведи ме у дома, моля те, братко, отведи ме у дома. Разкаях се, достатъчно съм наказан, отведи ме у дома…“

— Не ми трябва да питам за нищо, когото и да е — отсече Акива.

— А, така ли? Разбирам. Един човек е казал навремето: „Всичко, което ти е нужно в живота, е невежество и самонадеяност — тогава успехът е сигурен“^[1]. Марк Твен, знаеш. Имал е чудесни мустаци. Мъдреците обикновено са с мустаци.

Докато Акива го наблюдаваше, нещо в стария човек се промени. Той забеляза как старецът вирна глава да надзърне през каменния улей — единствената преграда, която го спираше да не полети към смъртта. Лудостта му сякаш изчезна, ако изобщо някога е била истинска и не се е преструвал от самото начало. Явно се опитваше да събере останките кураж, който — предвид обстоятелствата — беше завиден. Освен това, печелеше време.

— Успокой се, старче — каза Акива. — Не съм тук, за да убивам човеци.

— Тогава защо? Дори химерите не припарват тук. Този свят не е място за чудовища…

— Чудовища, значи? Е, аз не съм чудовище.

— Така ли? И Разгут мисли същото за себе си. Нали така, чудовище мое?

Гласът му прозвуча почти нежно, когато зададе въпроса, и Разгут изгука в отговор:

— Не съм чудовище. Аз съм серафим, създание от бездимен огън, само дето съм изоставен в друга епоха и в друг свят — той загледа жадно Акива. — Аз съм като теб, братко. Аз съм същият като теб.

На Акива това сравнение никак не му се понрави.

— Нямам нищо общо с теб, влечуго — отговори той с язвителен глас, от който Разгут потръпна.

Изил посегна да погали ръката, увила се като примка около шията му.

— Ето на — каза той, а в гласа му отекна съчувствие. — Той не го разбира. Това е присъщо на всички чудовища — те не се мислят за такива. Също като драконът, който напада някое село да изяде девойките в него и щом чуе вик „Чудовище!“, се обръща да види къде е то.

— Аз знам кои са чудовищата. — Тигровите очи на Акива помръкнаха. О, колко добре го знаеше! Химерите сведоха целия смисъл на неговия живот до едно: война. Те непрекъснато връхлитаха в хиляди зверски преображения и колкото повече избиваше, толкова повече изникваха на тяхно място.

— Един човек е казал навремето: „Който се бори с чудовища, трябва да внимава сам да не се превърне в чудовище. А когато дълго гледаш в някоя пропаст, и пропастта започва да гледа в теб“^[2]. Ницше, знаеш. Изключителни мустаци.

— Кажи ми само… — започна Акива, но Изил го прекъсна:

— Питал ли си се някога дали чудовищата правят войната, или тя ги прави чудовища? Нагледал съм се на много неща, ангеле. Има партизански отряди, които карат малки момчета да избиват собствените си семейства. Такова нещо ти изтръгва душата и на нейно място се ражда звярът. Армиите се нуждаят от чудовища, не е ли така? Опитомени чудовища, които да им вършат мръсната работа. А най-страшно е, че е почти невъзможно да посадиш душа там, където тя веднъж е била изтръгната. Почти — той изгледа Акива с пронизващ поглед. — Но все пак може да стане, ако някога… решиш да потърсиш своята.

Ярост разтърси Акива. От крилете му се посипаха искри, които лекият ветрец отнесе към покривите на Маракеш.

— Защо ми е? Там, откъдето идвам, душата ти е нужна колкото на мъртвеца — зъби.

— Вярвам, че това го казва някой, който все още помни какво е да имаш душа.

Акива помнеше. Спомените му бяха като кинжали, които не искаше да види обърнати срещу себе си.

— Трябва да се боиш за собствената си душа, не за моята.

— Моята душа е чиста. Аз никога не съм убивал. Но ти, о, ти! Виж си само ръцете!

Акива не захапа стръвта, но инстинктивно сви дланите си в юмруци. По пръстите му имаше татуирани напречни линии: всяка черта означаваше убит враг. Ръцете му се бяха превърнали в ужасяващ рабош^[3].

— Колко са? — попита Изил. — Броил ли си ги някога, или просто им изгуби сметката?

От разтреперания безумец, когото Акива видя на площада, не беше останала и следа. Сега Изил седеше, или поне се беше надигнал, доколкото му позволяваше товарът на Разгут — той на свой ред трескаво стрелкаше с очи ту своето муле-човек, ту ангела, който се надяваше да го спаси.

Всъщност Акива знаеше точния брой убити, белязани върху ръцете му.

— Ами ти? — нахвърли се той срещу Изил. — Колко зъби са минали през ръцете ти през тия години? Едва ли и ти им водиш сметка!

— Зъбите ли? Да, вярно, но аз взимам зъби само от мъртъвци!

— И ги продаваш на Бримстоун. А това те прави негов съучастник.

— Съучастник ли? Та това са просто зъби. Той ниже с тях огърлици, виждал съм го. Просто зъби, нанизани на връв!

— И ти си мислиш, че той прави огърлици! Глупак! Ти също участваш в нашата война, но ти си прекалено глупав, за да го проумееш. Казваш, че като водя битка с чудовища, и аз съм се превърнал в чудовище. А когато въртиш търговия със самия дявол, това в какво те превръща?

До този момент Изил го гледаше със зяпнала уста, после внезапно го озари прозрение.

— Ти знаеш! Ти знаеш какво прави той със зъбите.

Акива въздъхна горчиво.

— Да, знам.

— Кажи ми…

— Млъквай! — заповяда му Акива, изгубил търпение. — Кажи ми къде да я открия. Животът ти не означава нищо за мен, разбираш ли? — той усети жестокостта в собствения си глас и се погледна като през чужди очи — надвесен над това злочесто, прекършено създание. Какво ли би помислила Мадригал, ако можеше да го види сега? Само че тя не можеше да го види. Точно там беше работата.

Мадригал беше мъртва.

Старецът имаше право. Той наистина беше чудовище и за това беше виновен врагът. Причината не беше във войната, която водеше, откакто се помни — дори тя не би успяла чак толкова да преобрази Акива. В дъното на всичко лежеше едно деяние, едно неописуемо деяние, което той нито щеше да забрави, нито щеше да прости. Заради него, обзет от сляпа мъст, се врече да затрие цялото царство.

— Да не мислиш, че не мога да те накарам да проговориш? — просъска той.

На което Изил отвърна с усмивка:

— Не, ангеле. Не можеш.

След това се хвърли от минарето заедно с Разгут на гърба и се разби върху покрива на сто метра под него.