Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (19)

19
Не кой, а какво

Катедралата поде вика на Кару и го разпиля в симфония от писъци, които отекваха и се блъскаха един в друг, сякаш самото огромно сводесто пространство беше оживяло с нейния глас. След това всичко заглъхна. Химерата я накара да млъкне, като я зашлеви с опакото на ръката си. Кару се свлече от каменната плоча, повличайки със себе си с оглушителен трясък металната кука и кандилницата на нея. Той скочи след нея и тя очакваше да разкъса гърлото й със зъби, толкова близо бе лицето му до нейното. Тогава обаче… той отхвръкна назад, сякаш някой силно го дръпна. После побягна.

На негово място изникна Бримстоун.

Кару никога не се беше радвала толкова на появата му.

— Бримстоун… — изхълца тя и онемя. Радостта й се изпари. Крокодилските му зеници се бяха превърнали в черни цепки, както ставаше винаги, когато е бесен. Но ако Кару си въобразяваше, че го е виждала някога бесен, това трябва да е било контролирана ярост.

Времето сякаш спря, докато той овладее стъписването си, че я вижда на това място. На Кару й се стори, че между два удара на сърцето й минава цяла вечност.

— Кару? — изръмжа невярващо той и оголи зъби в ужасяваща гримаса. Дъхът му излизаше пресекливо през стиснатите челюсти, когато посегна към нея с извити нокти.

Зад него белокосият вълк химера попита настоятелно:

— Кой е това?

— Никой — изръмжа Бримстоун.

Кару сериозно се замисли дали да не побегне.

Но беше твърде късно.

Един скок и Бримстоун я сграбчи за ръката точно където беше пропитата с кръв превръзка върху раната от последния удар на ангела. Хватката му я смаза. Пред очите на Кару заиграха светли кръгове и тя изохка. Той стисна и другата й ръка и я вдигна над земята, така че лицето й се изравни с неговото. Тя зарита с боси крака, безуспешно търсейки опора. Ръцете й бяха приковани към тялото, а ноктите му пробиваха кожата й. Не успяваше да помръдне. Можеше единствено да го гледа в очите, които бяха на няколко сантиметра от нейните и никога досега не й се бяха виждали толкова чужди, така животински, както в този момент.

— Дай я на мен! — обади се мъжът.

— Имаш нужда от почивка, Тиаго — отвърна Бримстоун. — Трябва ти още сън. Аз ще се погрижа за нея.

— Ще се погрижиш за нея, така ли? И как ще стане? — настоя Тиаго.

— Тя повече няма да ни създава грижи.

С периферното си зрение Кару долови познатите очертания на Туига с дългия изгърбен врат над приведените рамене и се обърна към него. Но изражението му беше по-страшно и от това на Бримстоун. То едновременно всяваше ужас и излъчваше страх, сякаш е станал свидетел на нещо, което би предпочел да не вижда. Кару истински се паникьоса.

— Чакай! — изохка тя, гърчейки се в хватката на Бримстоун. — Чакай, стой…

Но той вече я мъкнеше към стълбището, после пое бързо нагоре, като с подскоци прескачаше по няколко стъпала наведнъж. Не го беше грижа за нея и тя разбра какво е да си кукла в ръцете на малко дете — удряше я в ъглите, блъскаше я в стените, изпускаше я и я влачеше като бездушна вещ. Доста по-скоро, отколкото очакваше — нищо чудно да беше изгубила съзнание — се озоваха обратно пред вратата на дюкянчето. Той я запрати вътре. Кару не успя да се задържи на крака, а се просна на пода, като удари бузата си в един стол и пред очите й изскочиха звезди.

Бримстоун затръшна вратата след себе си и се надвеси над нея.

— Какво си въобразяваш? — прогърмя гласът му. — По-лошо от това няма накъде. Глупаво дете! Ами и вие двете! — той насочи гнева си към Ясри и Исса, които бяха изхвръкнали от кухнята и ахкаха ужасени. Под погледа му и двете се разтрепериха. — Когато решихме да я задържим при нас, казахме, че ще има правила. Неприкосновени правила. Не го ли решихме заедно?

— Да, но… — опита се да отговори Исса.

Без да я изслуша, Бримстоун се извъртя към Кару и я вдигна от пода.

— Той успя ли да види ръцете ти? — попита.

Никога не беше чувала гласът му да стига такива височини. Имаше чувството, че камък стърже в камък. Звукът нахлу в черепа й. Той стискаше ръцете й непоносимо. Пред очите й падна бяла пелена и тя се уплаши, че всеки момент може да припадне.

— Видя ли ги? — повтори още по-силно Бримстоун.

Тя знаеше, че ще е по-добре да отрече, но не можеше да го излъже. Затова изпъшка:

— Да. Да!

Той нададе вой, по-страшен от всичко, станало през тази ужасна нощ, и смрази кръвта й.

— Знаеш ли какво си направила?

Кару не знаеше.

— Бримстоун! — изграчи Ясри. — Бримстоун, тя е ранена!

Ръцете на жената-папагал пляскаха като криле. Тя се опита да отскубне Кару от хватката на Бримстоун, но той я блъсна.

После завлече Кару до предната врата и я отвори, мятайки я с главата напред в преддверието.

— Чакай! — изпищя Исса. — Не може да я изхвърлиш в това състояние…

Но той дори не я чу.

— Махай се! — озъби се на Кару. — Изчезвай!

Отвори широко външната врата на преддверието — още един знак за степента на неговата ярост — вратите никога не се отваряха заедно, никога, това беше нарушение на инструкциите за безопасност — и последното нещо, което тя видя, преди да я изрита и да затръшне вратата, бе изкривеното му от бяс лице.

Изхвърлена толкова неочаквано, тя преплете крака три-четири стъпала надолу, после се препъна в бордюра и се стовари на земята, където остана да лежи — неподвижна, вцепенена, босонога и кървяща, със замаяна глава и едва дишайки — в пълната с киша канавка. В нея се бореха облекчението, че така лесно се отърва — в един миг се изплаши, че може да стане много по-страшно — и недоумението как е възможно да я изхвърли на студа ранена и полугола.

Замаяна и недоспала, тя не знаеше какво да прави от тук нататък. Започваше да я тресе. Навън беше мразовито, а сега, освен в кръв, се оказа подгизнала и в лапавицата от канавката. Успя някак да се надигне и остана на крака разколебана. Апартаментът й се намираше на десетина минути пеша. Но студът вече гореше краката й. Кару погледна отново вратата, където сякаш съвсем закономерно стоеше отпечатана черна длан, и зачака да се отвори. Исса щеше да й донесе обувките и палтото в последния момент.

Непременно.

Но вратата продължаваше да стои затворена.

В съседната пряка избръмча кола, от прозорците наоколо долитаха смехове и караници, но наблизо не се мяркаше никой. Зъбите на Кару взеха да тракат. Тя обви ръце около тялото си, което не й помогна особено, и продължи да стои с вперен във вратата поглед. Не можеше да повярва, че Бримстоун просто ще я зареже отвън. Така изминаха няколко ужасни студени минути, докато най-накрая по лицето й рукнаха сълзи от обида и тя обърна гръб на вратата, обви ръце около себе си и закрачи с безчувствени стъпала към апартамента. По пътя срещна няколко ококорени от изумление погледи, получи няколко предложения за помощ, но не обърна внимание нито на едните, нито на другите. Чак като стигна своята врата и посегна към джоба на несъществуващото палто, зъзнейки неудържимо, си даде сметка, че ключовете й ги няма. Без палто, без ключове и дори без шинги, с помощта, на които можеше да си пожелае вратата да се отвори.

— Проклятие, проклятие, проклятие — изруга Кару през ледените сълзи, които се стичаха по бузите й. Оставаха й единствено скупитата, нанизани около китката. Тя взе едно между пръстите си и намисли желание, но нищо не се получи. Отключването на врати многократно превъзхождаше незначителната сила на скупито.

Тъкмо се канеше да позвъни на съседите и да ги разбуди, когато усети зад гърба си предпазливо раздвижване.

Нямаше време дори да съобрази какво става. Някаква ръка се отпусна върху рамото й и тя цялата се превърна в кълбо изопнати нерви и инстинкти. Стисна ръката и с цялата си тежест се наведе напред. Тялото зад нея се откъсна от пода и полетя. След секунда закъснение си даде сметка за загрижения глас, който казваше: „Исусе, Ру, добре ли си?“, но вече го беше преметнала през рамо и го беше запратила в стъклото на вратата.

Стъклото се пръсна, когато Каз прелетя през него и се стовари на земята от другата страна, изпускайки рязко гъргорене. Кару стоеше като истукан и осъзна, че този път той дори не се опитваше да я изплаши, а сега лежеше оттатък прага върху натрошените стъкла. Помисли си, че сигурно трябва да почувства нещо — съжаление може би — но не усещаше нищо.

Поне проблемът със заключената врата най-накрая беше решен.

— Ранен ли си? — попита тя с равен глас.

Той само примигна зашеметен. Тя огледа бегло картината пред себе си. Никаква кръв. Стъклото се беше разбило на правоъгълни парчета. На него нищо му нямаше. Тя го прекрачи и се отправи към асансьора. Хватката, която приложи на Каз, изчерпа и последните й сили. Съмняваше се, че ще може да изкачи шестте стъпала. Вратата на асансьора се отвори и тя влезе вътре, обръщайки се с лице към Каз, който все още не помръдваше. Само гледаше подире й.

— Какво си ти? — попита.

Не кой, а какво.

Тя не отговори. Вратата на асансьора се затвори и тя остана насаме с отражението си, като едва сега си даде сметка какво беше видял Каз. Носеше само подгизнали джинси и мокра бяла блуза, прозираща на местата, където беше прилепнала по кожата й. Косата й се виеше на тежки масури около врата като змиите на Исса, а от рамото й висеше разхлабена превръзка с ръждиви петна по нея. Стичащата се кръв правеше кожата й да изглежда прозрачна, почти синя. Стоеше превита надве и се тресеше като наркоман. И това не беше малко, но лицето беше най-страшно. Бузата, която удари, когато Бримстоун я запрати в стола, вече подпухваше. От това челюстта й изглеждаше несъразмерно голяма за главата и почти закриваше очите. Помисли си, че сега има вид на някого, когото трябва да заобикаляш отдалече. Изглеждаше… не съвсем като човек.

Вратата на асансьора се отвори отново и тя повлече крака към своята врата. Трябваше да се прехвърли през прозореца в дъното на коридора, да се покатери на терасата на апартамента си и да счупи стъклото на балконската врата, за да влезе вътре. Някак успя да го направи, преди изтощението и треската съвсем да са я омаломощили. Най-после се озова вътре, разхвърляйки дрехи по пътя си. Хвърли се на леглото, покри се презглава с юргана, сви се на кълбо и се разрида.

„Коя си ти?“, запита се, повтаряйки въпроса, който й зададоха и ангелът, и вълкът. Но думите на Каз най-силно кънтяха в главата й и ехото им не утихваше.

Какво си ти?

Какво?