Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (2)

2
Нещо като разбулване

В понеделник, сряда и петък първият час на Кару беше рисуване по натура. Когато влезе в студиото, приятелката й Зузана вече беше там и разполагаше триножниците им пред подиума, на който щеше да застане моделът. Кару смъкна папката и палтото, размота шала и оповести:

— Преследват ме.

Зузана повдигна едната си вежда в дъга. Много я биваше да извива само едната си вежда и Кару й завиждаше. Нейните собствени вежди не можеха да действат самостоятелно една от друга и това съсипваше изразителността на гримасата й, когато искаше да покаже недоверие или презрение.

На Зузана и двете й се получаваха идеално, но този път нейното изражение беше доста по-умерено, просто хладно любопитство.

— Не ми казвай, че Кретена пак се е опитал да те стресне.

— Сега е на вампирска вълна̀. Ухапа ме по врата.

— Артисти! — промърмори Зузана. — Пак ти казвам, пусни му ток на тоя загубеняк. Трябва да го отучиш да се мята върху хората.

— Нямам електрошок — Кару премълча, че няма и нужда от електрошок, можеше да се защити отлично дори без него. За тази цел получи по-специално обучение.

— Тогава си купи. Сериозно ти говоря. Лошото държание трябва да се наказва. Освен това, ще е забавно, не мислиш ли? Винаги ми се е искало да пусна ток на някого. Бззз! — Зузана наподоби конвулсии.

Кару поклати глава.

— Не, малка насилнице, не мисля, че ще е забавно. Ти си ужасна.

— Не аз съм ужасната. Каз е ужасен. Само не ми казвай, че трябва да ти го напомням — тя остро погледна Кару. — Нали и през ум не ти минава да му прощаваш.

— Не — заяви Кару. — Но се опитай него да убедиш в това.

Каз не можеше дори да си представи как някое момиче доброволно ще се лиши от неговите чарове. През месеците, докато бяха заедно, тя само подгря суетата му, като го гледаше с блеснали очи и му поднасяше на тепсия… всичко. А това, че тичаше сега след нея, помисли си Кару, е чисто и просто високомерие — за да си докаже, че може да има, която си поиска. И че той дърпа конците.

Може би Зузана има право. Май наистина трябва да му пусне ток.

— Скицника — разпореди Зузана, протегнала ръка като хирург, който чака да му подадат скалпел.

Приятелката на Кару беше доста надарена в гръдната обиколка в сравнение с пропорциите и височината си. Дори на високите ботуши с платформи едва надвишаваше метър и петдесет, докато Кару беше метър шейсет и осем, но имаше вид на по-висока, също както става при балерините с техните дълги шии и грациозни крайници. Но едва ли има много балерини с яркосиня коса и цяло съзвездие татуировки по ръцете и краката, а Кару можеше да се похвали и с двете.

Единствените татуировки, които се показаха, докато вадеше скицника и го подаваше на Зузана, бяха тези около китките. Опасваха ги като гривни — по една дума на всяка ръка: истинска и история.

Щом Зузана взе скицника, двойка ученици, Павел и Дина, я наобиколиха, надзъртайки през рамото й. Скицникът на Кару беше култ в училището и всеки ден се предаваше от ръка на ръка, за да му се възхищават. Този — деветдесет и втори поред в нейния живот — беше превързан с ластик и щом Зузана го махна, скицникът се разтвори широко, всяка негова страница така натежала от грунд и бои, че ластичната превръзка едва ги удържаше. Листата се разгърнаха като ветрило и персонажите на Кару, нейна запазена марка, започнаха да се мяркат по страниците, изключително странни и великолепно пресъздадени.

Тук беше Исса, змия от кръста надолу и жена нагоре, с гола овална гръд като рисунките в „Кама сутра“, с качулка и зъби на кобра и лице на ангел.

Жирафовратият Туига, приведен над нея, с монокъл, залепен на кривогледото му око.

Ясри, с клюн на папагал, човешки очи и ореол оранжеви букли, изскочили изпод кърпата на главата й. Носеше поднос с плодове и стомна вино.

И, разбира се, Бримстоун — най-голямата знаменитост в скицника. Тук беше изобразен заедно с Кишмиш, кацнал на единия от завитите му мощни овнешки рога. В необикновените истории, които Кару разказваше в своя скицник, Бримстоун отговаряше за желанията. Понякога тя го наричаше Търговеца на желания, друг път му викаше просто „заядливко“.

Рисуваше тези създания още от малко момиче, а приятелите й свикнаха да говорят за тях като за истински същества.

— Какви ги свърши Бримстоун тоя уикенд? — попита Зузана.

— Обичайното — отговори Кару. — Купуваше зъби от убийците. Вчера успя да се уреди със зъб от нилски крокодил от оня ужасен сомалийски бракониер, но идиотът се опита да го обере и беше почти удушен от змийския си нашийник. Извади късмет, че е още жив.

Зузана откри илюстрациите към тази история на последните изрисувани страници: сомалиеца — с изхвръкнали очи, докато тънката като камшик змия се стяга около врата му, подобно на гарота^[1]. Хората, обясни в началото Кару, са принудени да слагат някоя от змиите на Исса около врата си, преди да влязат в дюкянчето на Бримстоун. Така много лесно могат да бъдат укротени, ако се опитат да мамят — чрез задушаване, което невинаги е смъртоносно, или чрез ухапване по гърлото, което задължително има фатален край.

— Как успя да измислиш всичко това, маниачка такава? — попита Зузана с ревнива почуда.

— Кой казва, че съм го измислила. Пак ти повтарям — всичко е истина.

— Аха. Също и че това е естественият цвят на косата ти.

— Защо? Наистина е така — и Кару прокара един дълъг син кичур през пръстите си.

— Ясно.

Кару сви рамене, събра косата си на тила в раздърпан кок и го закрепи с една от четките за рисуване. Това действително беше естественият цвят на косата й — чист ултрамарин, сякаш току-що изстискан от тубичката. Тя обаче винаги подправяше тази истина със странна усмивка, сякаш казваше нещо абсурдно. С течение на времето откри, че тази небрежна усмивка е напълно достатъчна, за да може да говори истината, без риск да й повярват. Така беше много по-лесно, отколкото да плете мрежи от лъжи. Усмивката стана част от самата нея: Кару със странната усмивка и откаченото въображение.

В действителност, не въображението, а животът й беше откачен — синята коса, Бримстоун и всичко останало.

Зузана подаде скицника на Павел и взе да прелиства страниците на собствения си огромен скицник, търсейки чист лист.

— Чудя се кой ли ще позира днес.

— Сигурно Виктор — отговори Кару. — От доста време не е идвал.

— Знам. Надявам се да е умрял.

— Зузана!

— Какво?! Той е най-малко на осем милиона години. Защо по-добре не рисуваме някой скелет, вместо тая отвратителна торба кокали.

В класа се редуваха да идват десетина модели на всякаква възраст и с всякаква външност. Изборът варираше от огромната мадам Свободник, чиято плът напомняше по-скоро пейзаж, отколкото човешка фигура; и стигаше до елфоподобната Елиска с талия като на оса — любимката на момчетата. Древния Виктор беше най-недолюбван от Зузана. Тя твърдеше, че сънува кошмари всеки път, след като го рисува.

— Прилича на разбинтована мумия — Зузана сви рамене. — Кажи ми, какво начало на деня е това да зяпаш стар гол мъж.

— По-добро от това да те нападне вампир — отговори Кару.

Всъщност тя нямаше нищо против да рисува Виктор. Първо на първо, той беше толкова късоглед, че нямаше опасност да срещне погледа на никой в стаята, което си беше голямо предимство. Независимо че от години рисуваше голи тела, Кару продължаваше да се чувства като на тръни, докато екипира по-млади мъже. Боеше се, че вдигне ли очи от пениса на модела — задължителен обект за обстойно проучване, не можеше да остави тази част от рисунката бяла — ще срещне неговия поглед. В повечето случаи Кару усещаше как страните й пламват и се скриваше зад триножника.

Както се оказа малко по-късно, тези инциденти просто бледнееха пред унижението, което я чакаше същия ден.

Тъкмо остреше молива си с бръснач, когато Зузана избъбри със странен, задавен глас:

— Божичко, Кару!

Още преди да е вдигнала поглед, тя вече знаеше.

Разбулване, каза той. О, колко хитро го е измислил! Тя вдигна очи от молива и видя Каз до госпожа Фиала. Стоеше бос, само по халат, с дълга златна коса, която само допреди минути беше разчорлена от вятъра и искряща от снежинките, но сега беше вързана на конска опашка. Лицето му смесваше по съвършен начин чертите на славянски ангел и деликатна чувственост; скули, изсечени като полиран диамант, и устни, които ти се иска да докоснеш, за да провериш дали наистина са меки като кадифе. Кару знаеше, че е точно така. Тъпи устни.

Из стаята се надигна приглушен говор. „Нов модел, о, божичко, разкошен…“

На фона на глухото мърморене една реплика се открои ясно:

— Това не е ли гаджето на Кару?

„Бивше“, накани се да ги среже тя. Много, ама много бивше.

— Май е той. Погледни го само…

Кару го гледаше с непроницаемо хладнокръвие — поне се надяваше да е така. „Не се изчервявай — заповяда си тя. Не се изчервявай!“ Каз гледаше право към нея, събрал буза в усмивка, със сънливи и леко развеселени очи. Щом се увери, че е приковал погледа й, стана толкова нагъл, че даже й намигна.

Около Кару се надигна хихикане.

— Това проклето копеле… — ахна Зузана.

Каз се качи на подиума. Продължи да гледа право в Кару, докато развързваше колана; гледаше я и докато халатът се свличаше от раменете му. След това бившето гадже на Кару се изправи пред целия клас, красив като любовна мъка, гол като Давид. А върху гърдите му, точно над сърцето, се виждаше нова татуировка.

Представляваше сложно изписана буква К.

Нова вълна от хихикане. Учениците вече не знаеха кого по-напред да гледат — Кару или Казимир — и непрекъснато местеха поглед от единия към другия, очаквайки да се разрази драма.

— Тишина! — нареди притеснена госпожа Фиала и запляска с ръце, докато смеховете утихнаха. Чак тогава Кару се изчерви. Не успя да го предотврати. Най-напред пламнаха гърдите и шията й, после лицето. Очите на Каз не се откъсваха от нея и трапчинките му станаха още по-дълбоки от задоволство, когато видя нейното смущение.

— Моля, едноминутните пози, Казимир! — каза Фиала.

Каз зае първата поза. Тя беше динамична, каквито се очаква да бъдат едноминутните пози — извит торс, стегнати мускули, изпънати крайници, наподобяващи движение. Тези подгряващи скици имаха за цел да наблегнат на движението и свободата на линиите и Каз се възползва от възможността да се поперчи. Кару си даде сметка, че не чува усърдно драскане на молив върху лист. Нима всички момичета в класа го бяха зяпнали глупаво, както правеше и тя навремето?

Тя сведе глава и взе подострения молив — с радост би го използвала и за други цели. После започна да рисува. Бързи, плавни линии, всички скици върху един и същи лист; тя ги наслагваше една върху друга, за да приличат на изображение на танц.

Каз наистина беше грациозен. Прекарваше достатъчно време пред огледалото, за да знае как да въздейства чрез тялото си. Това беше неговият инструмент, както обичаше да казва. Гласът и тялото са оръдията на актьора. Е, Каз беше лош актьор — нали затова се зае с призрачните обиколки на Прага, като само от време на време се включваше в нискобюджетни продукции на „Фауст“. Затова пък се оказа чудесен модел за рисуване. Кару го знаеше от личен опит, толкова пъти го беше рисувала досега.

Още от първия път, когато го видя… разбулен… неговото тяло й напомняше за Микеланджело. За разлика от някои ренесансови художници, които предпочитаха хилави модели, Микеланджело беше обсебен от силата, рисуваше широкоплещести каменоделци и успяваше да им придаде едновременно похотливост и изящество. Точно това беше Каз: похотлив и изящен.

И лъжовен. И нарцистичен. И, откровено казано, доста скучен.

— Кару! — англичанката Хелън шепнеше дрезгаво, опитвайки се да привлече вниманието й. — Това той ли е?

Кару не й обърна внимание. Продължи да рисува, сякаш всичко беше наред. Просто обикновен учебен ден. И какво, ако моделът има нагли трапчинки и не сваля очи от нея? Тя продължаваше да не му обръща внимание, доколкото й позволяваха силите.

Когато звънецът удари, Каз спокойно вдигна халата и го облече. Кару се надяваше, че няма да реши да се разходи из студиото. „Стой си на мястото“, опитваше се да му внуши тя. Но той не го направи. Вместо това, бавно пое към нея.

— Здрасти, Кретен — обади се Зузана. — Не си ли много скромен?

Без да й обръща внимание, той попита Кару:

— Харесва ли ти новата ми татуировка?

Учениците се надигаха един по един да се поразтъпчат, но вместо да се пръснат кой да пуши, кой към тоалетната, се навъртаха наблизо, за да чуят всичко.

— Разбира се — отвърна Кару с безгрижен тон. — К като Казимир, нали така?

— Шегаджийка. Много добре знаеш какво означава.

— Добре, тогава — тя зае поза на мислител, — знаем, че има само един човек, когото истински обичаш, и неговото име започва с К. Но се сещам за едно по-добро място за неговата буква от сърцето ти. — Тя взе молива и върху последната рисунка на Каз изписа едно К — точно върху класически скулптирания му задник.

Зузана се разсмя, а Каз стисна челюсти. Като повечето суетни хора, той мразеше да му се подиграват.

— Аз обаче не съм единственият човек с татуировки, нали така, Кару? — попита. После хвърли поглед към Зузана. — На теб показвала ли ги е?

Зузана изви подозрително вежда към Кару.

— Не знам за коя точно говориш — хладнокръвно излъга Кару. — Имам много татуировки. — За доказателство тя показа не истинска и история, нито змията, увила се около глезена й, нито някое от останалите скрити произведения на изкуството. Вместо това, протегна ръце пред лицето на приятелката си, обърнати с дланите нагоре. В средата на всяка от тях беше татуирано по едно око в наситено индиговосиньо, превръщайки ръцете й в хамси^[2], древните символи за закрила срещу зли очи. Знае се, че татуировките по дланите бързо избледняват, но тези на Кару не се променяха с времето. Тя ги имаше, откакто се помнеше, и единственото, което можеше да каже за произхода им, беше, че сигурно са й по рождение.

— Не тия — обади се Каз. — Говоря за оная над сърцето, на която пише Казимир.

— Нямам такава татуировка — опита да си придаде озадачен вид и разкопча няколко копчета на жилетката си. Отдолу носеше памучна блуза и дръпна деколтето, за да покаже, че наистина няма никаква татуировка върху гърдите. Кожата на това място беше бяла като мляко.

Каз примигна.

— Какво? Как успя да…?

— Идвай с мен! — Зузана грабна Кару за ръката и я повлече навън. Докато се промъкваха между триножниците, очите на всички, пламнали от любопитство, бяха вперени в Кару.

— Кару, да не сте скъсали? — прошепна на английски Хелън, но Зузана я накара да млъкне с повелителен жест, после изкара Кару от студиото и я замъкна в дамската тоалетна. Там, все още извила вежда като дъга, попита:

— Какво беше това, по дяволите?

— Кое?

— Кое ли?! Че ти направо прегази момчето!

— О, я стига! Никого не съм прегазила.

— Както и да е. За каква татуировка на гърдите говореше той?

— Нали току-що ти показах? Там няма нищо — тя не намери за необходимо да добави, че преди наистина имаше нещо. Предпочете да се престори, че не е била чак такава глупачка. Пък и дума не можеше да става да обясни как точно се е отървала от татуировката.

— Хубаво. Само това оставаше — да си татуираш името на тоя идиот. Изобщо, на него може ли да му се вярва за нещо? Сигурно си въобразява, че щом разлюлее мъжките си атрибути като звънче пред теб, пак ще хукнеш подир него.

— Естествено, че така си мисли — отвърна Кару. — Нали това е целта на романтичните жестове.

— Достатъчно е да кажеш на Фиала, че те преследва, и тя ще изрита задника му оттук.

Кару също си го мислеше, но поклати глава. Със сигурност можеше да открие по-добро решение, за да разкара Каз от училището и от живота си. Притежаваше способности, каквито повечето хора нямат. Все ще измисли нещо.

— Е, момчето поне става за рисуване. — Зузана застана пред огледалото и нагласи кичурите тъмна коса върху челото си. — Заслужава да му го признаем.

— Аха. Жалко, че е такъв великански задник.

— Огромно тъпо отвърстие — съгласи се Зузана.

— Ходеща и говореща дюза.

— Дюза — разсмя се Зузана. — Това ми хареса.

Тогава една мисъл осени Кару и по лицето й пробягна едва доловима злодейска усмивка.

— Какво? — попита Зузана, щом я забеляза.

— Нищо. Най-добре да се връщаме.

— Сигурна ли си? Не си длъжна да ходиш там.

Кару кимна.

— Нищо подобно.

Каз постигна целта си с тази хитра тактика на дребно. Сега идваше нейният ред. Докато крачеше към студиото, тя посегна да докосне огърлицата около врата си — няколко реда преплетени нанизи с ръчно правени африкански мъниста във всички цветове. Е, поне изглеждаха като ръчно правени африкански мъниста. Но всъщност бяха много повече. Не чак толкова много, но достатъчно за онова, което беше намислила Кару.