Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (3)

3
Дюзата

За останалата част от сеанса госпожа Фиала поиска от Каз да застане в отпусната поза и той се разположи на лежанката, ако не в съвсем лъстив, то в подчертано съблазнителен вид: коленете малко по-раздалечени от необходимото, усмивката — на ръба на похотливостта. Сега това не предизвика кикот, но Кару определено усети как атмосферата в стаята се нажежава. Май всички момичета и поне едно от момчетата в класа имаха нужда от разхлаждане. На нея обаче това не й подейства. И когато Каз я стрелна изпод лениво спуснатите си клепачи, тя твърдо отвърна на погледа му.

Зае се да го скицира и се постара да го направи възможно най-добре. Така всичко си идваше на мястото — връзката им тръгна от рисуването и трябваше да завърши пак с него.

Когато го видя за първи път, той седеше през две маси от нея в „Бара на мустакатите“. Носеше завити мустаци на злодей, които сега й се виждаха като някакво пророчество, но нали това все пак беше „Барът на мустакатите“. Тук всички бяха с мустаци — Кару реши да изпробва тънки китайски мустачки в стил Фу Манчу^[1], които взе от автомата за безалкохолни напитки. По-късно същата нощ ги залепи на лист от скицника си, деветдесети поред, и по образувалата се издутина можеше лесно да открие страницата, откъдето започна тяхната история с Каз.

Тогава той пиеше бира с приятели, а Кару, безсилна да откъсне очи от него, започна да го скицира. Тя непрекъснато рисуваше нещо, не само Бримстоун и останалите създания от нейния таен живот, но също хора и сцени от обичайния свят. Соколари и улични музиканти, православни свещеници с дълги до кръста бради, случайно срещнати красиви момчета.

Обикновено, със завършване на рисунката приключваше всичко, нейните модели дори не разбираха, че са били скицирани. Този път обаче красивото момче улови погледа й и в следващия миг тя го видя да се усмихва изпод фалшивите мустаци и да приближава към нея. Колко беше поласкан от рисунката й само! Показа скицата на приятелите си, хвана я за ръка, за да я накара да се включи в тяхната компания, и продължи да я държи така: пръстите му, вплетени в нейните, дори след като отдавна седеше на масата им. Така започна всичко: тя боготвореше красотата му, той се къпеше в нейното обожание. Горе-долу по същия начин продължи и след това.

Естествено, той също й повтаряше, че е красива — правеше го през цялото време. Ако не беше истина, едва ли изобщо щеше да я заговори. Каз определено не беше от хората, които търсят вътрешна красота. А Кару, казано накратко, беше прекрасна. Мека като каймак и дългокрака, с дълга лазурносиня коса и очи на звезда от нямото кино. Имаше походка на сърна и усмивката на сфинкс. Нейното лице беше не просто красиво, то трептеше от живот. Очите й постоянно сияеха и пръскаха искри. Имаше обичай да накланя глава като птица и да свива устни, докато тъмният й поглед танцува, което вещаеше тайнственост и мистериозност.

Около Кару наистина витаеше някаква тайнственост. Никога не споменаваше семейството си, не говореше за себе си и ловко отклоняваше нежеланите въпроси — единственото, което приятелите й знаеха за нея, бе, че вероятно се е пръкнала от главата на Зевс. С нея обаче никога не скучаеха. От джобовете й непрекъснато изпадаха странни предмети: древни бронзови монети, зъби, мънички нефритени тигри с размер на нокът. Понякога, докато се пазареше за чифт слънчеви очила с уличен търговец от Африка например, проличаваше, че отлично говори езика на йоруба^[2]. Веднъж, както я разсъбличаше, Каз попадна на скрит в ботуша й нож. Явно това беше причината да не се поддава на сплашване, както и за белезите по корема й: три ярки вдлъбнатини, които можеха да са единствено следи от куршум.

— Коя си ти? — питаше я понякога очарован Каз, на което Кару сериозно отвръщаше: „И аз самата не знам“.

Защото наистина не знаеше.

Сега тя нанасяше бързо щрихи върху листа и не се притесняваше да среща погледа на Каз, докато мести очи от модела към рисунката и обратно. Искаше да гледа лицето му.

Държеше да види момента, в който изражението му ще се промени.

Едва след като успя да улови позата, тя вдигна лявата ръка — с дясната продължи да рисува — към огърлицата на врата си. Взе едно от мънистата между палеца и показалеца си и го задържа така.

После си пожела нещо.

Съвсем мъничко желание. Все пак тези мъниста бяха най-дребните по стойност желания — скупита. Също като при парите, желанията имаха определена номинална стойност, а най-дребните от тях се равняваха на пенита. Даже по-малко от пени, защото, за разлика от монетите, желанията не можеха да се събират по няколко. Можеш да трупаш пенита, докато стане долар. Това обаче бяха и си оставаха само скупита — дори цял наниз от тях, като нейната огърлица например, не стигаше за някое по-голямо желание, а само за множество мънички, почти безполезни желания.

Колкото да си пожелаеш, да речем, нещо като сърбеж.

Кару пожела Каз да го засърби и мънистото се стопи между пръстите й. Свърши си работата и изчезна. Досега никога не беше пожелавала сърбеж. За да се увери, че действа, най-напред го насочи към място, където той не би се притеснил да се почеше: лакътя. Все така самоуверен, той небрежно потри лакът във възглавницата, почти без да променя позата. Кару се подсмихна и продължи да рисува.

Няколко секунди по-късно взе друго мънисто между пръстите си и пак пожела сърбеж, този път по носа на Каз. И това мънисто се изпари, огърлицата взе да се скъсява неусетно, а лицето му внезапно потрепна. В продължение на няколко секунди той се удържаше да не помръдне, но накрая се предаде и си почеса крадешком носа с опакото на ръката, после отново зае позата. От похотливото му изражение не беше останала и следа — Кару нямаше как да не го забележи. Наложи се да прехапе устни, за да не се ухили широко.

„О, Казимир — помисли си тя, — не ти трябваше да идваш тук днес. Защо просто не си поспа.“

Следващият сърбеж от нейния злодейски план трябваше да атакува по-тайно място и тя срещна погледа на Каз в мига, в който той го почувства. Челото му се сбърчи от внезапно напрежение. Тя вирна леко глава, сякаш го питаше: „Нещо не е наред ли, скъпи?“.

Този път избра място, където не върви да се почешеш пред хора. Каз пребледня. Бедрата му взеха да помръдват: вече беше невъзможно да остане неподвижен. Кару му даде кратка почивка и продължи да рисува. Но в мига, в който той взе да се отпуска и… спря да се стиска… тя атакува отново и едва потисна смеха си, когато чертите на лицето му се изопнаха.

Следващото мънисто се стопи между пръстите й.

После още едно.

„Това — помисли си тя — не ти е само за днес, а заради всичко сторено.“ Заради разбитото сърце — тази болка беше като юмрук в стомаха, спохождаше я нечакана и силна като за първи път; заради изречените с усмивка лъжи и спомените, от които не можеше да се отърве; заради срама, че е била толкова наивна.

Заради самотата, която е още по-страшна, когато се е върнала с нова сила след кратко затишие — все едно душата ти е нахлузила още мокър бански, лепкав и противен.

„А ето ти сега — помисли Кару, вече без усмивка — и заради онова, което няма как да се поправи.“

Заради нейната девственост.

Онзи първи път — с черната пелерина и нищичко под нея — тя се чувстваше толкова пораснала, също като чехкините, с които излизаха Каз и Йозеф, хладни славянски красавици с имена като Светла и Франтишка. Тях сякаш нищо не можеше нито да ги разтърси, нито да ги разсмее. Наистина ли искаше да заприлича на тях? Дълго време се преструваше, че е същата, играейки ролята на момиче — на жена — на което от нищо не му пука. Приемаше девствеността си като бреме, което не й позволяваше да се откъсне от детството, а после изведнъж изчезна.

Не очакваше да съжалява за това и отначало наистина не почувства нищо. Самият акт не се оказа нито разочарование, нито вълшебство; беше просто това, което е в действителност: нов вид близост. Споделена тайна.

Или поне тя така си мислеше.

— Изглеждаш някак различно, Кару — каза Йозеф, приятелят на Каз, при следващата им среща. — Като че ли… сияеш?

Каз го перна по рамото, за да млъкне, и доби едновременно глуповат и самодоволен вид. Кару разбра, че се е похвалил. Даже на момичетата. Рубинените им устни се свиха многозначително. Светла — онази, с която го хвана по-късно — даже отбеляза със сериозна физиономия как пелерините отново излизали на мода, а Каз леко промени цвета на лицето си и отклони поглед — единственият признак, че си дава сметка за допуснатата грешка.

Кару не сподели за случилото се дори със Зузана: първо, защото то беше само между Каз и нея, и второ, защото я беше срам. Не каза за това на никого, но Бримстоун — по необяснимия начин, по който научаваше всичко — се досети и се възползва от случая да й дръпне едно необичайно конско.

Ето това вече беше интересно.

Гласът на Търговеца на желания беше толкова дълбок, че приличаше по-скоро на загатване за звук: неясен тон, промъкнал се в най-ниския регистър на слуха.

— Не са ми известни много правила за това как да живееш — започна той. — Но ще ти кажа едно. То е съвсем просто. Не поемай нищо ненужно вътре в себе си. Никакви отрови и химикали, никакъв дим, изпарения или алкохол, никакви остри предмети, никакви игли, които не са от първа необходимост — наркотици или татуировки — както и никакви несъществени… пениси.

— Несъществени пениси? — повтори тогава Кару, развеселена от израза, въпреки тъгата. — В такъв случай, има ли и такива, които са съществени?

— Когато се появи същественият, ти ще го разбереш — отвърна той. — И престани да се прахосваш, дете. Чакай любовта да дойде.

— Любов — веселието й се изпари на мига. Нали си мислеше, че именно това бе любов.

— Тя рано или късно ще дойде и ти ще я познаеш — обеща й Бримстоун и на нея толкова й се искаше да му повярва. Той все пак живееше на този свят от стотици години. До този момент Кару никога не беше свързвала Бримстоун с любовта — само като го погледнеше, човек разбираше, че изобщо не е идеалният пример — но се надяваше след толкова векове да е натрупал някаква мъдрост и да има право.

Защото сред всичко останало на този свят именно това жадуваше сирачето в нея: любов. Едно беше сигурно обаче — нямаше да я получи от Каз.

Върхът на молива се прекърши, толкова силно го беше натиснала върху рисунката. В същия миг приливът на гняв се трансформира в скорострелен залп от сърбежи, които едва не превърнаха огърлицата й в примка за бесене. Каз започна да се гърчи върху подиума. Кару се освободи от огърлицата и впи очи в него. Той вече беше стигнал вратата, все още с халат в ръка — в бързината не успя да се облече — отвори я и изхвръкна навън, трескаво търсейки скришно място, където да се отдаде на унизителното страдание.

Вратата се хлопна след него, а класът остана да мига в недоумение срещу празната лежанка. Госпожа Фиала гледаше ококорено над очилата към вратата, а Кару се засрами от себе си.

Май този път прекали.

— Какво му стана на Кретена? — попита Зузана.

— Представа нямам — отвърна Кару, забила поглед в рисунката. Върху листа се беше излегнал Каз с цялата си чувственост и елегантност, сякаш очакваше любовница. От това можеше да излезе хубава рисунка, ако не я беше развалила. Щрихът беше размазан и унищожаваше целия финес на линиите, които преминаваха в хаотични драсканици, заличаващи неговия… несъществен пенис. Зачуди се какво ли би си помислил за нея сега Бримстоун. Винаги я беше порицавал заради безразсъдното прахосване на желания, с последното, от които така удебели веждите на Светла само за една нощ, че те заприличаха на гъсеници и поникваха още по-гъсти всеки път, щом ги изскубеше с пинсетите.

— Изгаряли са жени на кладата и за по-малко от това, Кару — каза й тогава той.

„Какъв късмет, че не живеем в Средновековието“, помисли си тя.