Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (17)

17
Отделен свят

Оттатък другата врата Кару откри коридор, облицован с матов черен камък. Взирайки се през цепнатината на открехнатата врата, тя забеляза, че той продължава десетина крачки, преди да направи завой и да изчезне от погледа й. Точно преди завоя имаше прозорец — тясна, препречена с решетки ниша под ъгъл, който не й позволяваше да види нищо от мястото, на което стоеше. През прозореца се процеждаше млечна светлина и рисуваше квадрати по пода. „Лунна светлина“, помисли си Кару и се почуди каква ли гледка ще се открие пред очите й, ако се промъкне до прозореца и надзърне навън. Къде ли е това място? Дали и задната врата на дюкянчето се отваряше към различни градове по света като предната, или водеше на съвсем друго място, към потайностите на онова Където-и-да-е на Бримстоун, недостъпни за нея? Само няколко крачки и ако не друго, щеше да узнае поне това. Дали би дръзнала да го направи обаче?

Ослуша се напрегнато. Долови някакви звуци, но те идваха много отдалече, отгласи от викове в нощта. Иначе коридорът беше тих.

Тогава се реши. Промъкна се дебнешком през вратата.

Пристъпи бързо и тихо, само на пръстите на босите си крака и вече беше до прозореца. Надникна през дебелите железни решетки. Видя какво има от другата му страна.

Чертите на лицето й, дотогава изопнати от напрежение, внезапно се отпуснаха в пристъп на всеобемащо благоговение и челюстта й увисна. Мина цяла секунда, преди да си даде сметка за това и да затвори уста, потръпвайки, когато острото хлопване на зъбите й наруши тишината. След това се надвеси, оглеждайки картината пред и под себе си.

Каквото и да виждаше в момента, тя беше сигурна в едно — това не е нейният свят.

В небето имаше две луни. Това най-напред забеляза. Две луни. Нито една от тях не беше пълна. Сияйният полудиск на едната висеше високо над главата й, бледият сърп на другата тъкмо се показваше, за да освети планински масив. Доколкото позволяваше светлината им, тя различи, че се намира в голяма крепост. Масивните, оградени с ров стени се срещаха в шестоъгълни бастиони, в средата им лежеше богат град, назъбените му кули — от височината на гледната точка Кару се досети, че се намира в една от тях — се извисяваха над околността, а по върховете им отмерено крачеха стражи. Ако не бяха двете луни, това би могло да бъде някой от укрепените градове на стара Европа.

Но решетките променяха всичко.

Колкото и да е невероятно, целият град беше покрит с железни решетки. Никога преди не беше виждала подобно нещо. Те се простираха навсякъде, от единия масив на вкопаната в земята стена до другата — бръмбаровочерна и отблъскваща, ограждайки дори кулите. Даже с просто око се виждаше, че през тях и пиле не може да прехвръкне; металните пръти бяха толкова нагъсто, че никой не би успял да се промъкне. Улиците и площадите на града оставаха отдолу, като в огромен кафез, и лунната светлина хвърляше начупени сенки върху всичко наоколо.

Какъв беше смисълът на всичко това? Дали предназначението на решетките бе да държат нещо вътре, или пък отвън?

После Кару забеляза една крилата фигура да се спуска от небето и потръпна, предугаждайки отговора. Ангел Серафим — това беше първата й мисъл, сърцето й заблъска в гърдите и раните й взеха да пулсират. Но грешеше. Силуетът прелетя над главата й и се изгуби, но тя успя ясно да види, че има очертанията на животно — нещо като крилата сърна. Още една химера? Открай време подозираше, че трябва да има и други, макар да беше виждала само нейните четири, които никога не говореха за своите побратими.

Осени я внезапна мисъл, че сигурно този град е населен с химери и че отвъд стените му се простира цял един свят, свят с две луни, също обитаван от химери. Тази мисъл я накара да стисне здраво решетките, за да се задържи на крака, докато вселената около нея се тресеше и се разрастваше.

Имаше още един свят.

Друг свят.

Каквито и догадки да правеше за онова, което се крие зад другата врата, такова нещо никога не й беше минавало през ум: отделен свят, със своите планини, континенти, луни. Главата й и без това се маеше от загубата на кръв, но от това откритие тя направо залитна. Наложи се да се вкопчи в решетката на прозореца.

Тогава чу гласовете. Съвсем наблизо. И много познати. Цял живот се беше вслушвала в приглушеното им мърморене, докато обсъждаха зъбите, долепили толкова различни една от друга глави. Това бяха гласовете на Бримстоун и Туига, които наближаваха зад ъгъла.

— Ондин доведе Тиаго — тъкмо казваше Туига.

— Глупак — пое си шумно въздух Бримстоун. — Какво си мисли — че армията може да се лиши от него във времена като днешните? Колко пъти съм му казвал, че не е работа на един генерал да се бие на бойното поле.

— Ти си виновен да не знае що е страх — натърти Туига, на което Бримстоун само изсумтя и този звук се разнесе опасно близо.

Кару едва не изпадна в паника. Очите й се стрелнаха назад към вратата, откъдето беше дошла. Едва ли би успяла да я стигне навреме. Вместо това, тя се сви в нишата на прозореца и замръзна неподвижно.

Двамата минаха на педя от нея, достатъчно близо да ги докосне. Кару се изплаши, че ще влязат в дюкянчето и ще затворят вратата след себе си, оставяйки я в капана на това странно място. За малко да извика подир тях, за да ги спре, но те подминаха вратата. Паниката я напусна. Но в нейния смут се промъкна и още нещо: гняв.

Гняв, заради дългогодишно пазените тайни, сякаш не беше достойна да й бъдат доверени дори най-прости факти за собственото й съществуване. Гневът й вдъхна дързост и тя реши да научи колкото се може повече, докато е тук. Подозираше, че никога повече няма да й се удаде такъв шанс. Ето защо, когато Бримстоун и Туига свърнаха към стълбището, тя ги последва.

Това беше стълба в кула, която се виеше спираловидно надолу. От слизането главата на Кару се замая: надолу, завой, надолу, завой, напълно хипнотизиращо, докато накрая не й се стори, че е попаднала в някакво чистилище и това слизане по стълбите ще трае вечно. Отначало в стените на кулата се виждаха бойници, но после и те изчезнаха. Въздухът наоколо стана студен и застоял и на Кару й се стори, че са под земята. Вече дочуваше само откъслечни думи от разговора на Бримстоун и Туига и не можеше да разбере за какво си говорят.

— Скоро ще имаме нужда от още тамян — Туига.

— Скоро ще се нуждаем от много от всичко. Такова нападение не е имало от десетилетия — Бримстоун.

— Мислиш ли, че държат града под око?

— А кога не е било така?

— Колко време — попита Туига с разтреперан глас — може да им устоим?

Бримстоун:

— Не знам.

В мига, когато Кару си мислеше, че не би понесла още един завой, стигнаха дъното. Тук вече стана интересно.

Наистина интересно.

Стълбището ги изведе в просторна кънтяща зала. Наложи се Кару да изостане още повече, за да е на сигурно разстояние от Бримстоун и Туига. Щом чу гласовете им да се отдалечават, заглъхващи в огромното пространство, което ги погълна, тя се промъкна подир тях.

Струваше й се, че се намира в катедрала — ако самата земя можеше да сътвори катедрала, обливайки камъка със сълзите на водата в течение на хиляди години. Оказа се в огромна естествена пещера, която се извисяваше над главата й в почти съвършен готически свод. Сталагмитите, стари като света, бяха изваяни като колони с формата на зверове, а канделабрите^[1] висяха толкова високо, че приличаха на съзвездия. Във въздуха се носеше тежък аромат на билки и сяра, а между колоните се виеше дим, който ветрецът, пропускан от невидими отвори в стените на пещерата, разчепкваше на малки снопове.

А под всичко това, там, където Бримстоун и Туига сега крачеха из дългия неф на катедралата, вместо молитвени пейки, имаше каменни маси — огромни като побити камъни, за чието пренасяне тук сигурно са били нужни слонове. Всъщност самите те бяха достатъчно големи, за да поберат слон и една от тях наистина изпълняваше такава функция.

Слон, излегнат върху масата.

О… не. Това не беше слон. С ноктести лапи и ужасяваща глава на огромна мечка гризли с бивни, това беше нещо съвсем различно. Химера.

Мъртва химера.

Върху всяка от масите, а те бяха десетки, лежеше по една мъртва химера. Десетки. Блуждаещият поглед на Кару прескачаше от маса на маса. Нито едно от мъртвите тела не си приличаше с друго. Някои от тях притежаваха отделни човешки черти, глава или торс, но това не се отнасяше за всички. Имаше маймуна с лъвска грива; подобно на игуана създание, толкова огромно, че можеше да бъде наречено единствено дракон; глава на ягуар върху голото тяло на жена.

Бримстоун и Туига вървяха между тях, докосваха ги, изучаваха ги. Задържаха се най-дълго край един човек.

Той също беше гол. За него Кару и Зузана биха се изказали със самодоволната усмивка на ценители, че е „физически образец“. Широките рамене преминаваха в тесен таз, набразден от мускули корем, които Кару разпознаваше по грубото им описание от уроците по рисуване. Върху мощните му гърди имаше мъх от чисто бели косми, косата на главата му, която се стелеше дълга и копринена върху каменната маса, също беше бяла.

Над него висеше плътен облак тамян. Идваше от нещо като богато украсен сребърен фенер, окачен на кука над главата му, който изпускаше равномерен дим. „Кандилница“, помисли си Кару, като онези, които размахват по време на католическите меси. Бримстоун положи ръка върху гърдите на мъртвеца и я задържа там за миг с чувство, което Кару не успя да разгадае. Привързаност? Тъга? Когато двамата с Туига продължиха по-нататък сред сгъстяващите се сенки в другия край на нефа, тя изпълзя от укритието си и приближи масата.

Отблизо вече разбра, че бялата коса стои неестествено на мъжа. Той беше още млад, а лицето му — незасегнато от бръчки. Притежаваше голяма красота, макар смъртта да беше превърнала лицето му във восъчна и безизразна маска, заради която изглеждаше някак не съвсем истински.

Не беше и съвсем човек, макар да беше най-близкото подобие на човек сред всички останали химери на това място. Плътта и костите на краката му се променяха някъде по средата, за да се превърнат в покрити с бяла козина хълбоци на вълк, които продължаваха в дълги кучешки пищяли с обърнати стави и черни нокти. Ръцете му също бяха смесица от крайници на човек и звяр: широки и покрити отгоре с козина като лапи, те имаха човешки пръсти, завършващи с остри нокти. Лежаха обърнати с дланите нагоре, сякаш някой нарочно ги беше положил така, и Кару видя какво е гравирано върху кожата.

В средата на всяка длан имаше татуирано око, съвсем същото като на нейните татуировки.

Тя отстъпи назад смаяна.

В това се съдържаше някакъв знак. Тук имаше нещо съдбоносно, нещо шифровано, но какво ли можеше да означава? Тя приближи друга маса, където лежеше съществото с лъвска грива. Ръцете бяха на примат, с черна плът, но тя все пак успя да различи хамсите върху дланите им.

Кару продължи към следващата маса, след това към последващата. Даже слоноподобното създание: табаните на неговите гигантски предни ходила също бяха белязани. Всяко едно от тези мъртви същества носеше хамси, също като нея самата. Мислите блъскаха като чукове от вътрешната страна на черепа й, сърцето думкаше в гърдите. Какво ставаше? Наоколо имаше десетки химери, всичките мъртви и голи — но, както забеляза, без никакви видими рани — а студените им тела бяха положени върху каменни плочи в нещо като подземна катедрала. Хамсите върху дланите й я свързваха с тези тела по някакъв начин, но тя не можеше да си обясни как точно.

Върна се обратно при първата маса с белокосия мъж и се надвеси над него. Усети ароматния дим от кандилницата и за миг се ядоса, че той ще попие в косата й, а това ще я издаде пред Ясри и Исса, когато се върне в дюкянчето. Дюкянчето. При мисълта, че ще трябва да се изкачи обратно по безконечната спираловидна стълба, й се прииска да се свие на кълбо върху пода. Раните й пулсираха. През превръзките беше започнала да се просмуква кръв, а действието на лечебния мехлем на Ясри започваше да отслабва. Болеше я.

Но… това място. Тези мъртви тела. Размътената й глава отказваше да проумее тази мистерия. Ръката на белокосия мъж лежеше отпред, а хамсата върху нея сякаш я гледаше подигравателно. Тя положи до нея и своята ръка с обърната нагоре длан, за да сравни двете хамси. Неговата обаче беше в сянката на тялото и тя я вдигна, за да я разгледа на светло.

Татуировките им бяха съвсем еднакви. Установи го, докато умът й прехвърляше някаква друга мисъл — предупреждение за нещо, но твърде закъсняло заради забавените й реакции.

Тази ръка, неговата мъртва ръка… беше топла.

Това тук не беше мъртво.

Той не беше мъртъв.

С рязко като камшик движение той се надигна и застана на колене. Ръката му, доскоро отпусната в нейната, я стисна за гърлото и я вдигна във въздуха, след което я тръшна на каменната маса. Нейната глава. Притисната в камъка. Пред очите й падна мъгла. Когато погледът й отново се проясни, той беше отгоре, с ледено избелели очи и оголени кучешки зъби. Тя не можеше да диша. Ръката му продължаваше да я стиска за гърлото. Кару впи нокти в нея, опитвайки се да го отблъсне, успя да провре коляно между краката му и да го ритне.

Хватката му се охлаби и тя си пое въздух в опит да изкрещи, но той отново се озова отгоре й, тежък, гол, почти животно. Тя мобилизира малкото си останали сили, за да му се противопостави. В яростна схватка, те се претърколиха през ръба на масата и се стовариха на пода. Последва хаотична борба, но голите му крайници бяха толкова силни, че Кару не успя да се освободи. Той отново се озова върху нея, разтвори краката й, втренчен в лицето й, но внезапно погледът му сякаш се избистри и пропъди неистовата лудост, която го владееше допреди малко. Устните му се отпуснаха и покриха оголените зъби, той отново почти заприлича на човек, красив човек, но все още ужасяващ и… объркан.

Стисна я за китките, разтвори насила дланите й, за да види хамсите, после впи остър поглед в лицето й. Очите му изследваха всеки сантиметър от тялото й и тя се почувства разголена пред този поглед. Накрая той нададе ниско ръмжене, което я разтърси цялата.

— Коя си ти?

Не беше способна да отговори. Сърцето й блъскаше в гърдите. Раните й горяха. И, както обикновено, нямаше готов отговор.

— Коя си ти? — той я издърпа за китките, тръшна я обратно върху каменната маса и отново се озова отгоре й. Движенията му бяха плавни и животински, зъбите — достатъчно остри, за да разкъсат гръкляна й; Кару внезапно осъзна как ще завърши нейното прегрешение, преминаването през другата врата: в локви кръв. Тогава успя да събере последния си дъх.

И изкрещя.