Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (22)

22
Като кух бонбон

Три месеца.

Изминаха три месеца от изгарянето на порталите и оттогава Кару нямаше ни вест, ни кост. Каквото и да занимаваше мислите й, рано или късно те пак се връщаха към овъгленото писмо в ноктите на Кишмиш. Също като драскотина върху стара грамофонна плоча, това писмо остави следа в съзнанието й. Какво ли е пишело в него? Какво ли е искал да й каже Бримстоун, преди порталите да изгорят?

Какво пишеше в писмото?

А и ядецът, който сега постоянно носеше на врата си като Бримстоун навремето, не й даваше мира. Хрумна й, разбира се, че той също може да е желание, по-силно дори от бруксисите, затова го стисна в шепа и си пожела порталите към Където-и-да-е отново да се отворят. Нищо не се случи. Въпреки това, да усеща ядеца в шепата си, й действаше някак успокояващо. Крехките му костици се наместваха удобно между пръстите й, сякаш предназначението му бе точно това — да го държи. Дори да беше нещо повече от обикновена кост, тя все още не можеше да отгатне за какво е, нито защо Бримстоун й го прати. Страхуваше се, че никога няма да го разбере. Този страх се добави към всички нейни въпроси, останали без отговор, както и към другите й страхове, странни и необясними.

Нещо ставаше с нея.

Понякога, докато се гледаше в огледалото, чувстваше странно отчуждение, сякаш насреща й стоеше напълно непознат. Не всеки път, когато някой я викаше по име, осъзнаваше, че става дума за нея. Даже собствената й сянка често й се струваше съвсем чужда. В последно време се хващаше да прави резки движения, за да се увери, че сянката наистина е нейна. Можеше да се закълне, че това не е нормално поведение.

— Най-вероятно е смущение, причинено от посттравматичен стрес — успокои я Зузана. — Щеше да е по-странно, ако ти няма нищо. Така де, загуби семейството си все пак.

Кару все още не можеше да се начуди на начина, по който Зузана прие нейната необикновена история. Приятелката й определено не беше от хората, които вярват в свръхестествени неща, но след като видя Кишмиш и присъства на малка демонстрация със скупита, тя възприе безусловно всичко останало. А това никак не беше зле. Кару имаше нужда от нея. Зузана беше нейното пристанище в нормалния свят. Поне в това, което остана от него.

Продължаваше да ходи на училище, макар и само формално. След палежите на ангела мина седмица, докато й заздравеят раните и докато успее поне да прикрие с грим жълто-сините следи от отока. Върна се за няколко дни в училище, но това си беше загубена кауза. Не можеше да се съсредоточи, а и ръката й, стиснала молива или четката, сякаш беше изгубила умението да нанася фини щрихи. Вътре в нея напираше яростна енергия и сега, по-силно от всеки друг път, я преследваше чувството, че нейното призвание е съвсем друго.

Нещо друго. Нещо друго. Нещо друго.

Свърза се с Естер и останалите не толкова гнусни побратими на Бримстоун по света, за да установи, че явлението беше повсеместно: порталите бяха изчезнали, до последния.

С течение на времето установи и нещо съвсем неочаквано: че е богата. Оказа се, че Бримстоун е открил пожизнена банкова сметка на нейно име. Тлъста банкова сметка с много нули. Излезе, че притежава дори недвижимо имущество — всички онези сгради, в които доскоро се намираха порталите. И земя. Не щеш ли, имаше си даже блато. Също и изоставено средновековно градче върху хълм по пътя на лавата от връх Етна. Планински склон в Андите, където някакъв палеонтолог любител твърдеше, че е открил — за всеобща радост на научните среди — истинско находище на „скелети на чудовища“.

Бримстоун се беше погрижил на Кару никога да не й липсват пари, което си беше чист късмет и тя можеше да прави своите „светски визити“ по начина, по който го правят нормалните хора: самолети, паспорти, твърде приятелски настроени бизнесмени и всичко останало.

След това само от време на време се мяркаше в училище, оправдавайки се с неприятности в семейството. Ако не беше всичката извънредна работа, с която се нагърбваше, както и рисунките в новия скицник — номер деветдесет и трети поред, който започваше там, откъдето така неочаквано беше прекратен номер деветдесет и две, останал в дюкянчето на Бримстоун — досега трябваше да са я изхвърлили от училище. На практика положението й се държеше на косъм.

Последния път, когато отиде в училището, госпожа Фиала беше самото неодобрение и обвинение. Прехвърляйки скицника на Кару, тя дълго се задържа на една определена рисунка, нахвърляна по спомен: изображение на ангел в Маракеш. Пресъздаваше момента, в който Кару го видя за първи път отблизо в уличката.

— Тук практикуваме рисуваме по натура, Кару — натърти Фиала. — Не рисуваме фантасмагории.

Кару онемя. Можеше да се закълне, че не е нарисувала крилете. Наистина се оказа така — увери се, щом погледна рисунката.

— Фантасмагории ли? — повтори тя.

— Никой не е толкова съвършен — отвърна преподавателката, отгръщайки пренебрежително страницата.

Кару не продължи да спори, но по-късно каза на Зузана:

— Най-странното е, че дори не успях да го нарисувам правдоподобно. Тия негови очи. Може би маслена картина би могла да улови въздействието на очите му, но не и проста рисунка.

— Да бе, да — отвърна Зузана. — Той е просто едно красиво копеле със страховит вид и нищо повече.

— Знам. Просто трябваше лично да го видиш.

— Е, надявам се това никога да не ми се случи.

— Аз обаче се надявам пак да го срещна — каза Кару, която вече не допускаше грешката да отиде някъде невъоръжена. Не можеше да си прости, че не се представи добре в онзи двубой и избягваше да се сеща как позорно избяга. Срещнеше ли пак ангела, нямаше да му се даде толкова лесно.

В училище обаче вече нямаше какво да отстоява. Нямаше идея за курсова работа, нито можеше да разчита на скицника и трескаво нахвърляните в последния момент рисунки. Колкото и да й беше трудно да се примири и да зареже всичко, сега имаше много по-големи грижи от училището.

Първото й пътуване след пожарите беше до Маракеш. Нямаше как да забрави последния вик на Изил: „Трябва да вървиш при Бримстоун. Кажи му, че серафимите са тук. Върнали са се. Трябва да го предупредиш!“.

Той явно знаеше нещо. Нали за това беше похарчил своя бруксис: за познание. Преди винаги се беше питала какво толкова е научил, но сега вече имаше спешна нужда да разбере. Ето защо замина да го търси, но разбра накрая с огромно прискърбие, че се е хвърлил от минарето на „Кутубия“^[1] същата нощ, когато се разделиха. Хвърлил се е сам?! „Невъзможно“, помисли си тя, представяйки си съвсем живо бездушното изражение на ангела, ударите на неговия меч и белезите, които й остави за спомен.

По този случай Зузана й подари тениска, върху която на училищния принтер направи следния надпис: СРЕЩНАХ АНГЕЛ В МАРОКО И ЕДИНСТВЕНИЯТ МИ СПОМЕН ОТ НЕГО СА ГАДНИТЕ БЕЛЕЗИ. Направи и още една тениска, която гласеше: АЗ ВИДЯХ АНГЕЛ, А ВИЕ — НЕ. ДА ГО ДУХАТЕ, СЕКТАНТСКИ МАЙМУНИ!

Това беше отговор на повсеместната истерия, предизвикана от появата на ангелите. Макар сведенията за тази поява да бяха отхвърлени като бълнувания на алкохолици и фантазии на малки деца, доказателствата за нея бяха твърде интригуващи, за да се пренебрегнат с лека ръка. Из интернет мрежата циркулираха като спам любителски видеоклипове и няколко снимки, които се появиха даже в официалните медии със заглавия от рода: АНГЕЛИТЕ НА СМЪРТТА: ВЕСТИТЕЛИ ИЛИ ИЗМАМА? — произнесени с мрачни гласове в най-гледаното време. Най-пълният репортаж дойде от телефона на килимар, заснел нападението над Кару. За щастие, в това видео тя присъстваше само като неразпознаваем силует в далечината, размазан от маранята, вдигаща се от огнените криле на ангела.

Доколкото й беше известно, единствено в този момент някой от ангелите — а те със сигурност бяха повече от един — се е оставил да му видят крилата. Няколко свидетели обаче се кълняха, че са виждали ангелите да летят или, най-малкото, са забелязали крилете им на сянката. Една монахиня в Индия имаше прогорена следа от перо върху дланта си, заради която от всички краища на света при нея се стичаха поклонници с надеждата да ги благослови. Сектантите стягаха куфарите и се събираха на масови нощни бдения, очаквайки свършека на света. По бил бордовете всекидневно се появяваха съобщения за нови пришествия на ангели, но Кару не прие нито едно от тях за чиста монета.

— Бабини деветини — каза тя на Зузана. — Просто някакви откачалници очакват идването на Апокалипсиса.

— Май ни чака голям купон, а? — Зузана потърка ръце в престорено ликуване. — Майчице, Апокалипсис!

— Така ли мислиш? Ясно. Колко ли трябва да ти е опротивял животът, за да искаш Апокалипсис?

След този разговор двете изкараха цяла вечер в „Отровата“ заедно с Мик, доскорошното „цигуларче“ на Зузана, сега нейно официално гадже; пиеха ябълков чай и се забавляваха с играта „Колко ли трябва да ти е опротивял животът, за да искаш Апокалипсис“.

— Трябва да е нещо много зле, например твоите чехли зайчета да са ти единствените приятели.

— Или пък кучето ти да маха весело с опашка само когато излизаш.

— Или да знаеш текстовете на всички песни на Селин Дион наизуст.

— Да пожелаеш свършека на целия свят, за да не се събудиш никога повече в лайняната си къща, където, между другото, няма и следа от изкуство. Да трябва да храниш киселите си дечурлига всяка сутрин и да ходиш на тъпата си работа, където все някой домъква понички, за да е сигурно, че задникът ти ще стане още по-дебел. Явно дотам трябва да ти е опротивял животът, за да искаш Апокалипсис.

Тази печеливша формулировка беше на Зузана.

Ех, тази Зузана!

Дори сега, в затънтената пустош на далечно Айдахо, докато използваше първия гавриел в живота си за едно отдавнашно желание — гавриелът се изпари, а тя плавно се отдели от земята и се издигна във въздуха — първата й мисъл беше „Зузана трябва да види това!“.

Кару се носеше. Нададе възторжен крясък и разтвори ръце за равновесие, загребвайки с тях, сякаш плуваше в морето, но… това не беше море. Тя загребваше въздух. Летеше. Е, може би не точно летеше — засега — но се носеше из цялото смахнато небе. Което пък обгръщаше целия смахнат свят. Над главата й цареше непрогледна, всеобхватна нощ, пълна със звезди и загадки — безкрайно дълбока, безкрайно ясна сфера, а тя се издигаше все по-нависоко и по-нависоко, навлизайки в недрата й.

Оттук, през върхарите на дърветата, можеше да зърне покрива на Бейн. Ветровете шепнеха в ушите й, студени и игриви, сякаш я приветстваха във висините. Не можеше да се удържи и се смееше непрекъснато с цяло гърло. Щом започна веднъж, повече не успя да спре. Завладя я някакъв непреодолим, невероятен пристъп на кикот, който звучеше леко откачено, но какво не би звучало леко откачено в момент като този?

Тя летеше.

Божичко, как й се искаше сега до нея да има някой, с когото да сподели това усещане.

Но скоро щеше да се наложи да сподели това с някого. Той не беше, така да се каже, хм… персоната, с която би избрала да споделя каквото и да било, стига всичко останало да беше наред. Само дето нищо не беше наред. В света имаше само едно създание, способно да й помогне да свърши онова, което беше намислила, и то, за съжаление, беше Разгут.

Мисълта за създанието на Изил накара Кару да потръпне, но сега нейната участ беше свързана с неговата.

Когато в Маракеш научи за смъртта на Изил, тя дълго и безутешно се скита из лабиринта от улички около джамията. Доскоро бе толкова сигурна, че Изил ще й разкрие какво всъщност се случва. Така разчиташе на него. В отчаянието си, се сви край една стена и даде воля на сълзите, в които се преплитаха скръб от смъртта на злочестия изстрадал човек и мъката от собственото й чувство за безизходица.

Тогава долови нечестиво кикотене, кънтящо сякаш изпод земята. Нещо помръдна под една строшена магарешка каручка и Разгут изпълзя на светло.

— Привет, прекрасна — измърка той и по това колко Кару се зарадва да го види, можеше да се съди за нейното психическо състояние в този момент.

— Оцелял си при падането — пророни тя.

Но и на него явно не му се беше разминало без нищо. Лишен от човешката си тяга, сега лежеше проснат на земята. Едната му ръка беше счупена и той я притискаше към гърдите, с другата си помагаше да се придвижва по земята, а безполезните му крака се влачеха зад него. Главата му, неговата ужасна пурпурна глава, беше ранена в слепоочието. Покриваше го кора от засъхнала кръв и от него още стърчаха камъни и парчета стъкло.

Той нетърпеливо махна с ръка.

— Падал съм и по-зле.

Кару го изгледа недоверчиво. Минарето се издигаше високо над тях, най-високата точка в града.

Проследявайки погледа й, Разгут пак се изкиска. Кисел като пресечено мляко звук, съчетал отчаяние и злоба.

— Това нищо не е, синя красавице. Преди хиляди години аз паднах от небесните селения.

— От небесните селения, казваш. Няма никакви небесни селения.

— Шегичка, направих си каламбур. Добре де, паднах от небето, щом толкова много знаеш. И то не точно паднах. Това ме прави да изглеждам тромав и непохватен, нали? Все едно съм се спънал и съм паднал във вашия свят. Обаче не е така. Изхвърлиха ме. Прогониха ме. Пратиха ме в изгнание.

Ето как Кару научи за истинската природа на Разгут. Чак не беше за вярване, като го погледне човек и си спомни ангела — това митично, съвършено творение — че двамата са от един и същи вид. Щом се принуди наистина да го огледа, тя започна да вниква. Нямаше как да отрече съществуването на обезобразените стави от откъртените му криле. Очевидно, той не беше рожба на този свят.

Най-накрая разбра и в какво се състои коварството в бруксиса на Изил. Пожелавайки си познание за другия свят, той се беше оказал яхнат от Разгут, който да му разкаже всичко онова, което Бримстоун не можеше.

— Какво стана с Изил? — попита тя. — Нали не се е самоубил наистина? Ангелът…

— Е, да, той също има вина, че ни замъкна на върха на минарето, но глупавият гърбушко сам се хвърли отгоре, само и само да защити теб.

— Мен?!

— Моят брат серафим всъщност търсеше теб, прекрасна. Много неприятно момче, с всичките тия негови въпроси. Чудя се за какво ли си му притрябвала.

— И аз не знам — Кару усети как я побиват студени тръпки. — Изил не му каза къде живея, нали?

— О, не, този благороден глупак не го направи. Опитваше се да преметне небесата и те го запратиха долу като червива слива.

— Божичко — Кару се прислони до стената и обви тялото си с ръце. — Злочестият Изил.

— Злочест ли?! Не го жали него, за мен трябва да ти е жал. Той се отърва, а я ме погледни сега. Да не мислиш, че ми е лесно да се сдобия с магаре? Дори на просяк не мога да се престоря — Разгут се надигна и със здравата ръка придърпа краката си отпред. Лицето му се сгърчи от болка, но щом Кару изпита, макар и далечно подобие на жалост към него, страданието му се изроди в похот.

— Ти ще ми помогнеш, нали, сладката ми? — попита я той ухилен. Зъбите му бяха абсурдно съвършени. — Ще ми дадеш ли да те пояздя? — под „яздя“ сигурно имаше предвид да го носи на гръб като Изил, но нещо в тона му придаде неприличен оттенък на тази дума. — В края на краищата всичко е по твоя вина.

— По моя вина?! Как ли пък не!

— Ще ти казвам тайни, също като на Изил — замърка увещателно той.

— Искай нещо друго — сряза го Кару. — Няма да те нося. Никога.

— Ама аз ще ти топля гърба. Ще ти сплитам косата. Никога повече няма да си самотна.

Самотна? В този момент Кару се почувства като гола пред тази твар, която така лесно проникна в душата й.

— Цялата тази красота е обгърната от самота — продължи шепнешком той. — Да не мислиш, че не я усещам? Ти си празна отвътре. Като кух бонбон без плънка, който можеш само да оближеш, затова пък — о! — вкусът ти е толкова хубав — главата му се отметна назад, той притвори очи и простена при спомена за вкусената наслада. Кару усети, че й се повдига. — Вечно бих близал врата ти, прекрасна — изстена той. — Вечно.

Но Кару все още не бе толкова отчаяна, че да приеме такава сделка. Тя се откъсна от стената и тръгна да си върви.

— Хубаво си побъбрихме. Довиждане.

— Чакай! — викна подире й Разгут. — Почакай!

И през ум не би й минало, че има да й каже нещо, което може да я спре. Но той продължи:

— Нали искаш пак да видиш твоя Търговец на желания? Мога да те отведа при него. Знам един портал.

Тя се извърна и го измери с подозрение.

Похотливото му изражение се беше изпарило, заменено от едно-единствено силно чувство. Тя го разпозна и за кратък отрязък от мига се почувства свързана с окаяното създание пред себе си. Върху, лицето му беше изписан копнеж. Ако нейната същина бе самотата, то неговата бе копнежът.

— Същият портал, през който ме низвергнаха преди хиляди години. Знам къде е той. Ще ти го покажа, но трябва да ме вземеш със себе си — дъхът му секна, но после продължи шепнешком: — Искам само да се прибера у дома.

Сърцето на Кару заблъска от вълнение. Друг портал.

— Да вървим тогава — каза тя. — Още сега.

— Ако беше толкова лесно, мислиш ли, че щях още да съм тук? — грубо я сряза Разгут.

— Какво значи това?

— Че порталът е в небето, момиче. Трябва да летим дотам.

И ето че сега, благодарение на двата гавриела, плячкосани от брадата на ловеца — един за нея и един за Разгут — те щяха да полетят.