Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (42)

42
Жажда, сол и всеобятност

— Тук — каза Кару, сочейки на Акива небесносинята врата в прашната стена. Пръстите им бяха преплетени. Не можеха да не се докосват и, водейки го през медината, Кару имаше чувството, че се носи над земята. Имаше защо да бързат, но вместо това, се оставиха на тълпата да ги носи по течението си, поспирайки да погледат някой тъкач на килими, да надникнат в кошница с палета, да изпробват с пръст колко остри са върховете на богато украсени кинжали — в действията им имаше всичко друго, но не и припряност.

Колкото и бавно да вървяха обаче, пак стигнаха целта. Акива последва Кару през мрачния безистен, в края на който ги плисна светлината на вътрешен двор, потаен свят, отворен единствено към небето. Финиковите палми, израсли покрай стените, хвърляха сянка на двора; от теракотените плочки струеше светлина, а в средата плискаше фонтан. Целият втори етаж беше опасан с тераса, стаята на Кару се намираше точно срещу витото стълбище. Имаше висок таван с гредоред и беше по-голяма от апартамента й в Прага.

Стените, покрити с фина червена мазилка, излъчваха земна топлина, а берберската завивка върху леглото пръскаше загадъчни благословии, изписани с думи и символи върху нея.

Акива затвори вратата зад себе си и пусна ръката на Кару. Мигът, който тя отлагаше досега, който се опитваше да предотврати — счупването на ядеца… настана.

Това е моментът.

Това е моментът.

Акива се дръпна, загледа се през прозореца, вдигна ръце и прокара пръсти през косата си с познат жест, после се обърна към нея.

— Готова ли си, Кару?

Не.

Изненадващо, но не. Тя не се чувстваше готова. Усети паниката като ято криле, които блъскаха отвътре в гръдния й кош.

— Това може да почака — каза тя с престорено безгрижие. — Така или иначе не можем да летим по светло. — Планът им беше да вземат Разгут, щом слънцето залезе, и под прикритието на нощта заедно да полетят към портала, където и да се намираше той.

Акива тръгна към нея, направи няколко колебливи крачки и спря на разстояние, от което не можеше да я докосне.

— Може да почака — съгласи се той, сякаш съблазнен от тази мисъл. После добави много тихо. — Но от това няма да стане по-леко.

— Нали щеше да ми кажеш, ако ме чака нещо ужасно?

Той пристъпи още по-близо и прокара ръка по косата й, само веднъж, бавно. Съвсем по котешки, тялото й се изви като дъга от неговия допир.

— Не бива да се страхуваш, Кару — каза той. — Как може да бъде нещо ужасно? Та това си ти. Ти можеш да бъдеш единствено красива.

Срамежлива усмивка потрепна на устните й. Тя си пое дълбоко дъх и каза решително:

— Добре, тогава. Трябва ли, хм, да седна?

— Щом искаш.

Тя отиде до леглото и седна в средата, подвивайки крака под себе си, като подпъхна краищата на оранжевата рокля, която купи от сука с мисълта, че Акива пръв ще я види облечена в нея. Накупи и други подходящи за пътуването дрехи, както и за след него, където и да завърши то. Всичко беше събрано в една нова чанта и готово за път, заедно с още няколко необходими всекидневни принадлежности, които не успя да вземе със себе си, напускайки така внезапно Прага. Радваше се, че Акива донесе ножовете й — доволна беше, че са отново с нея, но беше и уплашена от вероятността да се наложи да ги използва.

Той седна с лице към нея, с дълги, непринудено отпуснати крака и приведени напред рамене, което още повече подчертаваше тяхната широчина.

Точно в този момент Кару беше споходена от ново видение; тясна пролука, отворила се на повърхността на времето, през която надникна и видя Акива. Той пак седеше в същата поза, с тежко отпуснати рамене… но сега те бяха голи, както и гърдите му, плетеница от мускули под светлокафявата кожа, а дясното му рамо — покрито с белези. На лицето му отново беше онази болезнено красива усмивка. Всичко това продължи само миг и се изгуби.

Тя примигна, склони глава и пророни: „О!“.

— Какво? — попита Акива.

— Понякога ми се струва, че те виждам в някакво друго време, знам ли… Представа нямам — тя тръсна глава, сякаш да пропъди видението. — Какво е станало с рамото ти?

Той го докосна, гледайки я напрегнато.

— Какво видя?

Тя поруменя. Имаше нещо толкова чувствено в това да седи гол до кръста, щастлив.

— Как ти… се усмихваш — само каза тя. — Никога не съм те виждала наистина да се усмихваш така.

— Това беше отдавна.

— А ми се иска да се беше усмихнал — продължи тя. — И на мен.

Той обаче не го направи. Лицето му се изкриви от болка, сведе очи към кокалчетата на пръстите си, после пак вдигна поглед към нея.

— Ела тук — каза, посегна и измъкна през главата й връвта с нанизания на нея ядец. После прихвана с пръст едната му костица. — Ето така.

Тя не го пое. Вместо това, припряно избърбори:

— Каквото и да стане, не трябва да сме врагове. Няма да се случи, ако не го искаме. От нас зависи, нали така?

— Зависи от теб — каза той.

— Но аз вече знам…

Той печално поклати глава.

— Няма как да знаеш. Няма как да знаеш, докато не разбереш.

Тя изсумтя ядосано.

— Звучиш като Бримстоун — измърмори негодуващо, но опита да се успокои.

Едва тогава, най-накрая, вдигна ръка и уви кутре около свободната костица на ядеца. Кокалчетата на пръстите й опряха до тези на Акива и дори при този бегъл допир, кръвта й кипна.

Ето че сега оставаше само да дръпнат. Кару се забави малко, очаквайки Акива да й даде знак, но после се сети, че той чака нея. Потърси очите му — гледаше я с изгарящ поглед — и стисна. В края на краищата това най-после трябваше да приключи. Започна да дърпа към себе си.

Този път Акива се отказа.

— Чакай — каза. — Почакай.

После докосна с ръка лицето й, а тя покри с длан неговата и я притисна към бузата си.

— Искам да знаеш… — започна той, после мъчително преглътна. — Трябва да знаеш, че почувствах влечение към теб — към теб, Кару — още преди ядецът да се появи. Още преди да го знам, си мислех… Мислех си, че ще те открия, където и да си се скрила — гледаше я с неописуемо напрежение. — Твоята душа ме повика. Моята душа е твоя и така ще е вовеки, в който и свят да се намираме. Каквото и да стане… — гласът му се пречупи, той си пое дъх. — Искам да запомниш, че те обичам.

„Обичам“. Кару сякаш беше окъпана в светлина. Тази скъпоценна дума изпърха и върху нейните устни в отговор, но той я прекъсна умолително:

— Кажи, че ще го помниш. Обещай ми.

Тя можеше да му обещае това и охотно го направи. Акива замълча, а Кару, наклонена напред и останала без дъх, си помисли, че всичко това няма да има продължение — че е способен да каже подобно нещо, без да я целуне. Това би било абсурдно и тя се готвеше да възроптае, ако наистина е така, но не се наложи.

Едната му ръка вече беше върху бузата й, той посегна и с другата. Взе лицето й в шепите си, после всичко стана леко и неизбежно: сливане. Устните му докоснаха нейните. Потъване, докосване като шепот — нежно-нежно плъзгане на сочната му долна устна по нейната уста, после тръгна нагоре. След това помежду им отново остана празно пространство, съвсем малко, но лицата им продължаваха да са съвсем близко едно до друго. Двамата дишаха с един дъх, телата им се поддадоха на някаква непреодолима притегателна сила, астрална, после разстоянието помежду им отново се стопи и остана единствено целувката.

Нежна, топла и трепетна.

Мека, силна и задълбочаваща се.

Ментовият дъх на Кару, солта по кожата на Акива.

Неговите ръце в косата й, потънали до китките като във вода. Нейните длани върху гърдите му. Ядецът — забравен, изместен от ударите на неговото сърце.

Нежността отстъпи пред нещо друго, по-силно. Пулсиране. Наслада. Кару беше погълната от реалното, от физически истинното тяло на Акива — от чувството за всеобятност. Вкусът му и усещането за него върху устните й — устата му, челюстта му, врата, мекотата под ухото и потръпването, когато го целуна на това място; ръцете й, сякаш независимо от нейната воля, пропълзяха под ризата му и тръгнаха нагоре по гърдите — сега само ръкавиците без пръсти стояха между дланите й и неговата кожа. Върховете на пръстите й танцуваха по него, а той затягаше обръча на прегръдките си, притискайки я силно към себе си. Целувката им сега беше нещо повече от целувка.

Кару първа се отпусна на леглото, теглейки го със себе си, върху себе си, а усещането за неговото тяло, покрило нейното, беше… всепоглъщащо и изгарящо… и познато, а тя сякаш беше себе си, но и не съвсем себе си, извивайки се под него с тихо животинско скимтене.

Тогава Акива се дръпна.

Стана колкото бързо, толкова и разтърсващо — едно рязко движение, и той вече беше на крака, оставяйки след себе си разкъсаните краища на този миг. Кару бързо седна в леглото. Така и не разбра къде отлетя дъхът й. Смачканата й рокля беше събрана на бедрата, ядецът лежеше изоставен върху завивката. Акива стоеше изправен в края на леглото, с извърнато настрани лице, наведена глава и ръце върху устните. Дишането му следваше ритъма на нейното дишане даже в този момент. Кару продължи да седи мълчаливо, замаяна от силата на обзелото я чувство. Никога преди не се беше чувствала така. Разстоянието между тях я отрезви — какво я накара да стигне чак дотук? — но въпреки това, искаше да продължи, искаше тази жажда, сол и всеобятност.

— Извинявай — с неестествено напрегнат глас каза Акива.

— Недей, аз започнах първа. Всичко е наред, Акива. И аз те обичам…

— Не, нищо не е наред — обръщайки се, каза той със святкащи тигрови очи. — Изобщо не е наред, Кару. Нямах намерение да става така. Не искам да ме мразиш още повече…

— Да те мразя ли? Как бих могла някога…

— Кару — прекъсна я рязко. — Ти трябва да знаеш истината и трябва да я научиш сега. Трябва да счупим ядеца.

* * *

И така, те най-после го направиха.