Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (4)

4
Отровната магерница

Остатъкът от учебния ден мина без произшествия. Два часа по химия и цветознание, последвани от рисуване на етюди и обяд. После Зузана отиде в часа по изработване на кукли, а Кару — в часа по живопис, тричасови занимания, след приключването, на които навън цареше същият непрогледен зимен мрак, в който бяха пристигнали сутринта.

— „Отровата“? — въпросително рече Зузана, щом излязоха от вратата.

— Иска ли питане — отвърна Кару. — Умирам от глад.

Двете сведоха глави пред ледения вятър и поеха към реката.

Улиците на Прага приличаха на приказка, останала почти незасегната от двайсет и първи век — а защо не двайсети, или деветнайсети, има ли значение. Това беше град на алхимици и мечтатели, покрит със средновековен калдъръм, по който навремето са ходели големи^[1], мистици и армии на завоеватели. Високите сгради сияеха в златистожълто, карминено и гълъбовосиньо, украсени с гипсови орнаменти в стил рококо и увенчани с еднакви червени покриви. Бароковите куполи бяха оцветени в нежната резеда на стара мед, а готическите камбанарии се издигаха нагоре, сякаш готови да пронижат някой паднал ангел. Вятърът носеше спомени за вълшебства, революции, цигулки, а павираните улички криволичеха като ручейчета. Тук гангстерите носеха моцартови перуки и рекламираха концерти с камерна музика по ъглите, от прозорците висяха марионетки и превръщаха целия град в куклен театър с невидими кукловоди, скрити зад кадифените завеси.

Над всичко се извисяваше замъкът на хълма, чийто силует стърчеше остър като трън. Нощем го осветяваха и той се очертаваше на фона на небето, окъпан в зловещо сияние. Тази вечер обаче небето беше надвиснало ниско, с натежал от снега търбух, образувайки прозрачен ореол около уличните лампи.

Скрита в дъното на Дяволския канал, „Отровната магерница“ беше място, където не можеш да попаднеш случайно. Трябваше да знаеш точно къде се намира, да се провреш под необозначената каменна арка на ограденото със стена гробище, отвъд което мъждукаха осветените от лампи прозорци на кафенето.

За жалост, туристите вече не разчитаха единствено на случайността, за да попаднат тук. Последното издание на пътеводителя „Лоунли Планет“ го извади на бял свят:

Църквата на този средновековен манастир била опожарена преди близо триста години, но крилото с килиите на монасите оцеляло и сега е превърнато в най-необикновеното кафене, което може да видите по света. Вътре е пълно с класически статуи, всичките оборудвани с противогази от Първата световна война от частната колекция на собственика. Легендата разказва, че в далечното Средновековие готвачът на манастира бил обзет от внезапна лудост и убил всички монаси, като пуснал отрова в казана с гулаш, откъдето идва зловещото име на кафенето и коронното ястие в неговото меню — гулаш, разбира се. Отпуснете се на някой от тапицираните с кадифе дивани и протегнете крака върху ковчега отпред. Черепите зад бара може да са на отровените монаси, но може и да не са, знае ли човек…

Затова през последната половин година около арката непрекъснато се навъртаха туристи с раници на гърба, издирващи мрачните потайности на Прага, които после да опишат в пощенските картички до близки и познати.

Тази вечер обаче момичетата завариха кафенето тихо и спокойно. В ъгъла двойка чужденци правеха снимки на децата си, дегизирани с противогази. Още няколко мъже висяха на бара, но повечето от масите ковчези, оградени с ниски кадифени дивани, бяха свободни. Римски статуи с човешки ръст заемаха всяко свободно кътче от заведението — богове и нимфи с откършени ръце и криле, а в средата стоеше копие на огромната статуя на Марк Аврелий на кон от хълма Капитолия.

— Слава богу, Чумата е свободна — каза Кару, отправяйки се към статуята.

Както всички останали статуи в заведението, масивната фигура на императора и неговият кон носеха противогази и всеки път напомняха на Кару за онзи конник на Апокалипсиса, който сее мор и чума с протегната напред ръка. Любимата маса на момичетата се намираше в неговата сянка и имаше предимството да предлага едновременно усамотение и гледка към бара — между краката на коня — така че можеха да забележат веднага, ако някой интересен посетител влезе вътре.

Всяка се освободи от тежката папка и двете окачиха палтата си на каменните пръсти на Марк Аврелий. Едноокият собственик вдигна ръка за поздрав иззад бара и те му помахаха в отговор.

Момичетата идваха в кафенето вече две години и половина, още откакто бяха на петнайсет и за първа година в лицея. По онова време Кару току-що беше пристигнала в Прага и още не познаваше никого. Наскоро беше научила чешки (благодарение на изпълнено желание, а не защото го беше изучавала; тя колекционираше чужди езици и Бримстоун винаги й подаряваше по един за рождения ден) и неговото произношение все още оставяше необикновен вкус в устата й, също като нова подправка.

Преди това учеше в интернат в Англия. Макар че овладя безупречно британския английски, тя запази американския си акцент от детството и съучениците й мислеха, че е американка. В действителност обаче, не принадлежеше към никоя националност. Всичките й документи бяха фалшифицирани, а произношението й на всички езици, с изключение на родния, който нямаше човешки произход, беше подправено.

Зузана беше чехкиня, потомък на няколко поколения куклени актьори от Чешки Крумлов, малко градче бижу в южната част на Бохемия. По-големият й брат беше всял потрес в семейството, записвайки се в армията, но Зузана беше роден кукловод и продължаваше фамилната традиция. Също като Кару, по онова време и тя не познаваше никого в училището, докато някаква щастлива случайност в началото на първия срок не събра двете в екип, който трябваше да нарисува фреска за местното основно училище. В продължение на седмица прекарваха всяка вечер, покачени върху скелето, след което им стана обичай да ходят в „Отровната магерница“. Така започна приятелството им, а когато завършиха фреската, собственикът на кафенето ги нае да изрисуват сцени със скелети върху тоалетните чинии на заведението. В замяна, двете можеха да вечерят безплатно при него цял месец, с което ги спечели за клиенти и занапред, и няколко години по-късно те продължаваха да идват тук.

Поръчаха си по една купичка гулаш и го изядоха, обсъждайки скандалната случка с Каз, космите в носа на учителя по химия, за които Зузана твърдеше, че могат да се сплетат на плитка, и идеите си за курсова работа. Скоро разговорът им се прехвърли върху красивия нов цигулар в оркестъра на Кукления театър в Прага.

— Той си има гадже — жално каза Зузана.

— Какво? Ти пък откъде знаеш?

— Постоянно пише есемеси през почивките.

— И това ли ти е доказателството? Не е убедително. Може пък тайно да воюва срещу престъпността и да праща вбесяващи гатанки на враговете си — предположи Кару.

— Да бе, сигурно е точно така. Много ти благодаря!

— Искам само да обърна внимание, че може да има и друго обяснение, освен съществуването на гадже. Пък и откога стана толкова срамежлива? Защо просто не го заговориш?

— И какво да му кажа? Чудно свириш, красавецо, така ли?

— Точно така.

Зузана изсумтя. Тя работеше като помощник-кукловод в почивните дни и беше хлътнала по цигуларя няколко седмици преди Рождество. Макар изобщо да не беше от стеснителните, още не се решаваше да го заговори.

— Сигурно ме мисли за хлапачка — оплака се тя. — Представа нямаш какво е да си с детски ръст.

— С размер на марионетка — поправи я Кару, без да изпитва каквото и да е състрадание към нея. Тя намираше миниатюрната фигура на Зузана за съвършена, също като някоя фея, която си открил в гората и искаш да отнесеш у дома в джоба си. Макар че в случая със Зузана феята май беше доста дива и сигурно хапеше.

— Да бе! Зузана — чудното момиче на конци. Вижте го само как танцува! — И Зузана взе да мята ръце, наподобявайки танц на марионетка.

Внезапно обзета от вдъхновение, Кару извика:

— Хей! Точно това трябва да бъде курсовата ти работа. Направи един огромен кукловод, а ти ще си неговата марионетка. И знаеш ли какво — можеш така да го измислиш, че при всяко твое движение да помръдва и той, сякаш те води. Някой правил ли е подобно нещо досега — да си куклата на конци, но всъщност твоите движения да направляват кукловода и неговите ръце?

Зузана тъкмо поднасяше парче хляб към устата си и замръзна в тази поза. По унесения поглед Кару разбра, че приятелката й вече си представя сцената.

— Куклата трябва да е наистина огромна — каза най-накрая Зузана.

— Ще те гримирам като мъничка балерина марионетка.

— Сигурна ли си, че искаш да ми подариш идеята? Това си е твое хрумване.

— Какво — аз да се направя на огромна марионетка? Не, ти ще бъдеш марионетката.

— Благодаря, тогава. Ами ти имаш ли вече идея за твоята курсова работа?

Но Кару още нищо не беше измислила. Миналият срок, когато учеха история на костюма, тя изработи ангелски криле, за да ги носи върху ризница. Задвижваха се от система скрипци, които им позволяваха да се вдигат и спускат. Разгънати в цялата си дължина, те й осигуряваха великолепен триметров размах. Тръгна да ги покаже на Бримстоун, но така и не успя да влезе при него. Исса препречи пътя й в преддверието и — милата Исса! — изсъска насреща като атакуваща качулата кобра, каквато Кару я беше виждала само два пъти в живота си: „От цялата мерзост на света точно ангел ли избра да бъдеш?! Махни ги оттук! О, скъпото ми момиче, не мога да понеса да те гледам така“. Така завърши тази необикновена случка. Сега крилете висяха над леглото й в малкия апартамент, заемайки цялата стена.

Този срок курсовата й работа трябваше да представлява серия рисунки, но досега още нищо не й хрумваше. Докато прехвърляше различни възможности в ума си, чу звънтенето на камбанката над вратата в кафенето. Вътре влязоха няколко мъже, но погледът на Кару беше привлечен от една сянка, която се стрелна зад тях. По размер и форма приличаше на гарван, но съвсем не беше нещо толкова обикновено.

Това беше Кишмиш.

Кару бързо изправи гръб и крадешком погледна приятелката си. Зузана скицираше някои идеи за вида на куклата в бележника си и разсеяно отвърна, когато Кару смотолеви нещо като извинение. Момичето се отправи към тоалетната, следвано от сянката, която летеше ниско и незабележимо.

Вестоносецът на Бримстоун имаше тялото и клюна на гарван, но крилете му бяха ципести като на прилеп, а стрелкащият се език — раздвоен. Изглеждаше така, сякаш е избягал от някоя картина на Йеронимус Бош^[2]. Стискаше бележка в ноктите си. Когато Кару я взе, забеляза, че малките му и остри като кинжали нокти бяха пробили дупчици в хартията.

Тя разгъна листа и прочете съобщението, което й отне всичко на всичко две секунди, защото гласеше само: „Едно поръчение изисква незабавно внимание. Ела!“.

— Той никога не казва „моля“ — обърна се тя към Кишмиш.

Създанието наклони глава настрани и я погледна с едно око като гарван, сякаш питаше „Идваш ли?“.

— Идвам де, идвам — потвърди Кару. — Някога да съм отказвала?

Миг по-късно каза на Зузана само:

— Трябва да вървя.

— Какво? — Зузана вдигна поглед от тетрадката. — Ами десертът? — той вече беше поднесен върху ковчега: две чинии с ябълков щрудел и чай.

— Проклятие! — възкликна Кару. — Не мога. Имам поръчение.

— Ех, и ти с твоите поръчения! Какво изникна толкова неочаквано? — Тя хвърли поглед към телефона на Кару, който лежеше върху ковчега, и разбра, че не е било телефонно обаждане.

— Просто трябва да свърша нещо — отговори Кару и Зузана се отказа да разпитва. От опит знаеше, че няма да получи никакви подробности.

Просто Кару трябва да свърши нещо. Понякога това отнемаше няколко часа; друг път се губеше с дни и се връщаше изтощена и разчорлена; веднъж — бледа, веднъж — загоряла от слънцето, куцукаща или със следи от ухапване, а един път даже със силна треска, която се оказа малария.

— Къде успя да пипнеш тая тропическа болест? — заразпитва я Зузана, на което Кару просто отвърна: „О, представа нямам. Сигурно в трамвая. Онзи ден някаква старица се изкиха право в лицето ми“.

— Малария не се хваща по този начин.

— Знам, ама и онова беше здрава кихавица. Мисля да си взема мотопед, за да не се налага повече да се возя в трамвай.

С това приключи и разговорът им. Примирението, че никога няма да опознаеш напълно Кару, беше част от приятелството с нея. Затова сега Зузана само въздъхна и каза:

— Хубаво. Тогава и двата щрудела са за мен. Ако напълнея, ти ще си виновна.

И Кару напусна „Отровната магерница“, а гарваноподобната сянка се стрелна през вратата пред нея.