Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (57)

57
Ревенант

— Акива — изрече само с дъх Кару, чувствайки се цялостна и завършена.

Откакто разчупиха ядеца, не бе минала и секунда, но в този кратък отрязък от време я връхлетяха години. Мадригал беше приключила пътя си преди седемнайсет години. Всичко, случило се след това, беше от един друг живот, но той беше също неин. Тя беше Кару, но беше и Мадригал. Едновременно човек и химера.

Тя беше ревенант.

Нещо се случваше вътре в нея: бързолетно се сливаха два вида спомени, две съзнания, които бяха всъщност едно цяло; всичко това преливаше едно в друго като сплетени пръсти.

Видя хамсите си и разбра какво бе сторил Бримстоун. Въставайки срещу заповедта на Тиаго тя да бъде изличена, той някак беше успял да прибере душата й. И тъй като за нея вече нямаше живот в собствения й свят, тайно я беше пренесъл в този. Как ли е успял да изтръгне всички спомени от душата й? Взел е целия живот на Мадригал и го е събрал в ядеца, съхранил го е за нея.

Внезапно си припомни какво й каза Изил последния път, когато се видяха — тогава той й предложи бебешки зъби и тя ги отхвърли. „Веднъж — каза той и тогава Кару не му повярва. — Веднъж той поиска няколко“.

Вече му вярваше.

Ревенантите бяха правени за битки; телата им се появяваха вече съзрели, сътворени от зъби на зрели създания. Но нея Бримстоун я е създал от бебе, като човешко дете, дал й е името Надежда и я е дарил с цял и пълноценен живот, далече от войната и смъртта. Изпълни я блага, дълбока, нежна любов. Той я беше дарил с детство, с цял един нов свят. С желания. С изкуство. А Исса, Ясри и Туига са били посветени в тайната и са му помагали да я скрие. Да я обича. Скоро щеше отново да ги види и вече нямаше да страни от Бримстоун, както правеше досега, наплашена от мрачната му грубост и външността му на чудовище. Сега щеше да обвие ръце около тялото му и да каже, най-после, благодаря ти.

Вдигна поглед от дланите си, премести очи от едно чудо на друго — Акива стоеше пред нея. Все още беше изправен в края на леглото, върху което само преди миг се бяха повалили с вплетени тела, неговото, покрило изцяло нейното. Кару вече проумяваше тази болезнена всеобятност, дошла след всичко онова, което двамата бяха споделяли в другото й тяло, в другия й живот. На два пъти се беше влюбвала в него. Сега Кару го обичаше и с двете си любови, така съкрушителни, че едва успяваше да ги понесе. Тя го погледна през сълзи.

— Ти си успял да избягаш — каза. — Ти си оживял.

Смъкна се от леглото, хвърли се към него, притисна се в тялото му, припомняйки си неговата мощ, неговата жар.

Миг колебание, после ръцете му я обгърнаха, здраво. Не пророни и дума, но я притискаше силно към тялото си и я полюляваше в прегръдките си. Усети го да трепери, да ридае, да притиска устни към главата й.

— Избягал си — повтори тя, като едновременно хълцаше и се смееше. — Жив си.

— Жив съм — шепнешком произнесе той, давейки се. — Ти си жива. Дори не знаех. През всичките тези години не съм и помислял…

— Живи сме — замаяно рече Кару. Тази чудотворна мисъл се пропи в тялото й и тя се почувства така, сякаш техният общ мит се превръща в реалност. Двамата имаха свой свят, бяха заобиколени от него. Това място, дарено й от Бримстоун, беше едната половина от нейния дом; другата половина я чакаше зад портала в небесата. Те вече можеха да имат и двете половини.

— Видях те как умираш — безпомощно рече Акива. — Кару… Мадригал… Любов моя. — Очите му. Неговото изражение. Изглеждаше така, сякаш се е върнал седемнайсет години назад и отново е на колене, принуден да гледа. — Видях те да умираш — повтори.

— Знам. — Тя нежно го целуна, спомняйки си разяждащия ужас в неговия вик. — Всичко си спомням.

* * *

Той също си спомняше.

Качулатият палач: чудовището. Вълка и Войнолюбеца, наблюдаващи сцената от балкона. И тълпата, тътенът от удрящите по земята крака. Нейният рев и жаждата за кръв. Всички тези чудовища, взели на подбив мечтата на Акива за мир, която той отглеждаше в продължение на двете години след Булфинч. Само защото един от тях успя да докосне душата му, той повярва, че всички зверове заслужават тази мечта.

А насреща стоеше тя, цялата окована — единствената, неговата избраница — с немилостиво изкълчени криле. Тогава илюзорната мечта отлетя. Ето какво бяха способни да сторят на един от своите. Неговата красива Мадригал, изящна дори в този миг.

Той гледаше с безсилен ужас как тя пада на колене. Как полага глава на дръвника. „Невъзможно“, изкрещя сърцето на Акива. Това не може да е истина. Промисълът, тайнството, които бяха на тяхна страна… къде са те сега? Протегнатият врат на Мадригал, толкова крехък; гладката й буза, опряна в черната скала и острието, вдигнато високо, готово да се стовари.

Викът му сякаш заживя свой живот. Издраска с нокти гърлото му, проправяйки си път навън, изтърбуши го отвътре. Късаше и дереше. Това беше болка, чрез която можеше да призовава и той се опита да я превърне в магия, но се оказа твърде немощен. Вълка се беше погрижил за това. Акива дори сега беше уязвим за пазачите ревенанти; техните хамси, насочени към него, бяха способни да го затрият с парализираща болка. Въпреки това, той опита и през тълпата премина вълна, сякаш земята под краката се гънеше. Ешафодът подскочи, палачът трябваше да направи крачка назад, за да се задържи, но въпреки това, постигнатото не беше достатъчно.

Капилярите в очите му се спукаха от усилието. Той продължаваше да крещи. Опитваше.

Острието проблесна при спускането и Акива се повали напред, опрян върху дланите си. Усети се разкъсан на парчета, празен. Любов, мир, чудо — всичко изчезна. Надежда, човечност — край.

Единствено остана жаждата за мъст.

* * *

Острието беше голямо и блестящо като падаща луна. То се стовари и Мадригал беше незащитена срещу него.

Тя сякаш наблюдаваше неговото падане някъде извън тялото си.

Все още я имаше. Имаше я, но вече без тяло. Не желаеше да гледа позорното търкулване на главата си, но беше безсилна. Роговете й първи с тропот удариха платформата, последва тъп, неприятен звук от падане на къс месо, преди всичко да утихне. Роговете не позволиха на главата й да се отърколи.

От необичайната нова позиция над собственото си тяло тя проследи всичко. Нямаше как да го избегне. Очите останаха някъде там като част от тялото й; вече не можеше да ги извърне, накъдето си поиска, нито да затвори клепачи, за да не гледа. Сега виждаше всичко и никаква телесна обвивка не я отделяше от въздуха наоколо. Наблюдаваше нямо случващото се и гледаше във всички посоки едновременно, сякаш цялата бе само едно око, но с малко замъглен взор. Агората, изпълнената с омраза тълпа. А върху платформата срещу ешафода викът му все още огъваше пространството около нея: Акива на колене, наведен силно напред и разтърсван от хлипове.

Точно под нея беше собственото й тяло, обезглавено. Залюля се на една страна и падна. Всичко свърши. Но тя продължаваше да се чувства свързана с него. Очакваше го; още отпреди знаеше, че душите остават с тленните останки няколко дни, преди да започнат да гаснат. Ревенантите, спасени в последния момент, преди пълното изличаване на душите им, разказваха, че усещането е все едно някакъв прилив те отнася.

Тиаго заповяда тялото й да бъде оставено върху ешафода, докато не изгние. Щеше да бъде охранявано, та да не се опита някой да събере душата й. Стана й жал заради начина, по който се отнасяха с тленните й останки. Макар Бримстоун да наричаше телата само „обвивка“, тя си харесваше кожата, която бе носила цял живот и би желала нейният край да е поне малко по-благоприличен. Но вече нищо не можеше да се направи, а и тя нямаше намерение да остане тук, за да види как се разлага тялото й. Имаше съвсем други планове.

Още не беше сигурна дали ще може да осъществи идеята, която я преследваше. Имаше само далечна представа как да стане това, но беше съсредоточила цялата си воля, копнеж и страст в решението. Всичко, за което мечтаеха двамата с Акива, вече беше унищожено и тя събра сили само за едно последно усилие: да го освободи.

За целта обаче й трябваше тяло. Вече си беше избрала едно. Добро беше — нейно собствено дело.

Даже използва диаманти за направата му.