Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (27)

27
Не плячката, а силата

„От тук нататък ставаш плячка, малката“.

Думите на Бейн звучаха в главата на Кару, докато оглеждаше едно по едно лицата в навалицата наоколо. Чувстваше се гола и незащитена насред моста. С присвити очи хвърли поглед към покривите по крайбрежните склонове от двете му страни. Представи си как в този момент някой наемник я дебне през окуляра на пушката си.

Пропъди тази мисъл. Нямаше никакъв наемник. Усещането за опасност се разсея и тя си каза, че просто я гони параноята. Но тревожните пристъпи се появяваха пак, разпращайки ледени импулси по целия й гръб, докато Зузана танцуваше отново и отново, ставайки все по-уверена при всяко следващо изпълнение. Кутията от цигулката на Мик десетина пъти се препълни с банкноти и монети, надвишавайки неколкократно очакваната от него сума.

Двамата със Зузана се опитаха да придумат Кару да вечеря с тях. Тя отказа, оправдавайки се с умората от часовата разлика след пътуването. Това не беше далече от истината, но не и реалната причина.

Вече беше сигурна, че я следят.

Върховете на пръстите й нервно опипваха дланите. Оттам тръгна някакво изтръпване, което постепенно обхвана ръцете й. Отдалечавайки се от моста по калдъръмените улички на „Старе Место“, усещаше, че я следят. По едно време се наведе и се престори, че си оправя ботуша. Измъкна ножа — обикновения нож; новият комплект с остриета полумесеци остана в куфара в апартамента — след това го пъхна в ръкава си, докато оглеждаше улицата отпред и отзад.

Не забеляза никого и продължи.

Чувстваше се така самотна и изгубена из тези улички, когато за първи път попадна в Прага. Тогава мина покрай някаква галерия и две пресечки по-нататък се върна обратно, за да влезе в нея, но… не я откри. Градът я беше погълнал. Така и не я намери. Заплетените улички приличаха на карта, която се променя, щом не я гледаш; създаваха усещането за гаргойли^[1], които се разбягват на пръсти в сенките; паветата по уличната настилка сякаш се разместваха като парченца от пъзел, когато за миг отклониш поглед от тях. Прага можеше да омайва, да съблазнява като митична вълшебница, която подмамва пътниците дълбоко в леса, докато не се залутат из него без надежда за спасение. Но да се изгубиш в Прага, из нейните магазини с марионетки и абсент, беше вълнуващо преживяване. Единствените създания, които дебнеха иззад ъглите, бяха Каз и неговата кохорта дегизирани вампири с техните глупави номера за сплашване на туристите.

Поне досега беше така.

Но тази вечер Кару чувстваше реална заплаха. С всяка своя крачка, добре премислена и точна, тя напредваше към нейното разкриване. Искаше да се бие. Тялото й приличаше на навита пружина. Макар напоследък все по-често да я обземаше мъчително усещане, че животът й има съвсем различно предназначение, в този момент се чувстваше сигурна — призванието й в другия, паралелен живот е да се бие.

— Хайде, покажи се — прошепна към невидимия си преследвач, наведе глава и ускори крачка. — Имам изненада за теб.

Вървеше по „Карлова“, главната пешеходна улица между моста и Староместкия площад, която продължаваше да гъмжи от туристи. Проправяше си път между тях, стрелкаше се хаотично и от време на време хвърляше поглед през рамо. Искаше по-скоро да създаде илюзията, че се страхува, отколкото се надяваше да мерне своя преследвач. Щом забеляза една глуха уличка, сви рязко вляво и тръгна плътно покрай стената. Познаваше добре мястото. Тук гъмжеше от потайни кътчета, тъкмо за туровете на Каз. Малко по-нататък извитата стена на средновековното кметство образуваше тайна ниша. Неведнъж се беше крила в нея, дегизирана като призрак. Вървеше в сенките, за да се отдалечи колкото може повече от главната улица.

И се натъкна на вампир.

— Ей! — сепна я остър глас.

Кару рязко се обърна и залитна към осветената част от улицата.

— Божичко — продължи гласът. — Ти ли си?!

Вампирът се подпря на стената и с привидно отегчение кръстоса ръце на гърдите в знак на превъзходство.

Светла. При вида й Кару стисна зъби. Тя беше висока и стройна като модел, притежаваше някаква сурова красота, неподвластна на времето. Лицето й беше боядисано в бяло, с опушен грим на очите, изкуствени вампирски зъби и нарисувана струйка кръв, която се стичаше от рубинените й устни. Вампирката съблазнителка на Каз, дегизирана с черна пелерина и всичко необходимо. Само дето за огромно неудоволствие на Кару беше заела нейната ниша.

„Тъпачка“, нахока сама себе си Кару. Това беше точно времето за туристическите обиколки. Естествено, че потайните кътчета на Каз ще гъмжат от актьори. Неведнъж, докато обикаляше вечер из „Старе Место“, се беше забавлявала при вида на облегнати по стените отегчени призраци, които пращаха есемеси или сърфираха из мрежата в очакване на следващата тълпа туристи.

— Ти какво правиш тук? — попита Светла и устните й се свиха, сякаш надушваше нещо неприятно. Тя беше от онзи тип красавици, които някак успяваха сами да се загрозят.

Кару хвърли поглед назад към „Карлова“, после обратно към следващия завой на уличката, където можеше да намери прикритие. Намираше се твърде далече; нямаше да успее да стигне до там. А усещаше как нейният преследвач наближава.

— Не се опитвай да търсиш Каз — провлачи Светла. — Той ми каза какво си направила.

„Исусе“, помисли си Кару. Сякаш това изобщо имаше значение точно сега.

— Я млъквай! — сопна се Кару и се шмугна в нишата до нея, избутвайки я назад към каменната стена.

Светла ахна и се опита да я изтласка обратно.

— Какво правиш, откачалка такава?!

— Казах ти да млъкваш! — изсъска Кару, а когато Светла продължи, извади ножа от ръкава си и го вдигна. Върхът му беше извит като котешки нокът, лъч светлина попадна върху острието и то заблестя. Светла ахна и млъкна, но не задълго.

— Ясно. Бас ловя, че си готова да ме наръгаш…

— Виж какво — прошепна ниско Кару, — стой кротко една минута и ще ти оправя тъпите вежди.

Последва смаяно мълчание, после се чу едно дрезгаво:

— Какво?!

Челото на Светла беше покрито с дълъг плътен бретон, който стигаше чак до очите. Приличаше на твърда кора от напръскания по него лак за коса и закриваше веждите. По Коледа Кару изхаби цял шинг за тях. Станаха толкова черни и гъсти, че никак не помагаха за кариерата на Светла като модел.

В изражението на Светла се бореха смайване и гняв. Нямаше начин Кару да знае за веждите й, тя винаги грижливо ги прикриваше. Заподозря, че Кару специално я е шпионирала. Но Кару хич не се вълнуваше какви мисли се въртят из главата на Светла. Целта й беше само да я накара да млъкне.

— Сериозно говоря — тя издиша през уста. — Само да остана жива, ще го направя, затова млъкни.

Откъм „Карлова“ се носеха гласове, примесени с музика от близките кафенета и шума на автомобилите. Не долавяше стъпки, но това все още нищо не значеше. Ловците владеят всякакви хитрини.

Светла продължаваше да гледа втрещено, но поне млъкна. Кару стоеше с напрегнато в готовност тяло и яростен вид, ослушвайки се предпазливо.

Някой приближаваше. Шумът от стъпките му приличаше по-скоро на далечен спомен от стъпки. Една сянка запълзя откъм края на уличката. Кару наблюдаваше как се източва върху паважа пред нея с приближаването на този, който я хвърляше. Дланите й запулсираха, стисна още по-здраво ножа и по сянката се опита да отгатне кой наближава.

Примигна сепнато, когато нечии думи внезапно изскочиха в паметта й. Не бяха казани от Бейн, а от Разгут.

„Моят брат серафим търси теб, прекрасна“.

Сянката. Сянката имаше криле.

Божичко, ангелът. Пулсът на Кару стана припрян и накъсан. Заплахата на Бейн се разсея като дим. Друго ставаше сега: в дланите й като ток протичаше енергия. Хамсите й горяха. Как не го усети досега? Тя хвърли изпепеляващ поглед на Светла и само с устни произнесе „Тихо!“. Светла изръмжа леко, изглеждаше уплашена.

Сянката наближаваше, а подир нея вървеше ангелът. Взираше се напрегнато напред. Крилете не се виждаха от направеното върху тях заклинание, но очите му сияеха в мрака и Кару ясно различи очертанието на профила. Красотата му беше потресаваща, както и при първата им среща. „Фиала — мислено се обърна към преподавателката си по рисуване тя, — само да можеше да видиш това!“ Макар на гърба му да имаше два кръстосани меча, ръцете на ангела висяха отпуснати покрай тялото, с леко вдигнати нагоре длани и разперени пръсти, сякаш искаше да покаже, че не е въоръжен.

„Толкова по-добре за теб — помисли си Кару и още по-здраво стисна ножа. — Аз обаче съм“.

Той се изравни с нишата.

Тялото на Кару се изопна.

Тя се хвърли напред.

Трябваше да подскочи, за да се вкопчи в гърлото му — беше висок най-малко метър и деветдесет. От силния устрем на тялото й той залитна. Увисна на гърба му и незабавно усети онова, което иначе беше скрито за очите: горещината и масата на неговите криле, невидими, но съвсем реални. Докато опираше ножа в гърлото му, почувства и топлата мощ на раменете и ръцете, осъзнавайки виталната им сила.

— Мен ли търсиш?

— Почакай… — каза само той, без да се опитва да я свали от гърба си или да се съпротивлява.

— Да почакам?! — изсмя се тя и инстинктивно притисна татуираното око на свободната си длан върху непокритата кожа на врата му.

И сега, както и в Мароко, когато за първи път използва неподозираната дотогава магия на своите хамси срещу него, нещо се случи. Тогава някаква сила го отхвърли надалече от нея. Сега ужасяващата мощ на нейната хамса не просто го разлюля, нито го откъсна от земята, а проникна вътре в него. Щом татуираното око го докосна, тя почувства как кожата му се загърчи в конвулсии, които разклатиха цялото му тяло, преминаха обратно в ръката й и я разтърсиха издъно, чак до корените на зъбите й. Усещането беше умопомрачително. Ужасяващо. А това беше тя, източникът на атаката.

За него последиците бяха още по-страшни. Спазми сгърчиха неговото силно тяло и тя за малко не падна от гърба му. Стисна го още по-здраво за гърлото. Той се задави. Магията го разяждаше. Плъзна по тялото му като болест и разруха — тя ли направи това? Той залитна, треперейки неудържимо. Опита се да отлепи дланта от врата си, но пръстите не се подчиняваха. Кару усещаше неговата кожа под ръката си, гладка и гореща, толкова гореща, а горещината се усилваше. Жега лъхаше и от крилете му като от лумнала в яростни пламъци клада.

Пожар, невидим пожар.

Кару не успя да устои. Дръпна длан от врата му. Щом нагорещената й ръка го освободи, ангелът се посъвзе. Стисна я за китката, дръпна силно и я захвърли надалече от гърба си.

Тя се приземи леко и тутакси се обърна с лице към него.

Стоеше насреща й омаломощен, дишаше тежко с опряна до врата ръка и я пронизваше с тигровите си очи. Почувства се като прикована. В продължение на един безкраен миг беше способна единствено да се взира в очите му. Той изглеждаше огорчен. Удивление сбърчи челото му, сякаш се е изправил пред някаква загадка.

Сякаш тя бе неговата загадка.

После той помръдна и мигът се стопи. Вдигна помирително ръце. Неговата близост запулсира в Кару. Хамсите й пулсираха. Сърцето й, върховете на пръстите, нейните спомени: свистящият меч, обхванатият от огън Кишмиш, опожарените портали, последната среща с Изил и неговият вой „Мелек!“.

Когато и тя раздвижи ръце, това не беше в знак на помирение. Едната стисна ножа, другата насочи към него татуираното око.

Серафимът се сви и силата на хамсата го тласна няколко крачки назад.

— Почакай! — повтори той, протягайки ръце към нея. — Няма да те нараня.

В гърлото на Кару заклокочи смях. Кого от двамата го грозеше по-голяма опасност сега? В този момент тя се чувстваше силна. Нейната втора природа престана да я терзае, а проникна в кожата й и я завладя. Ето това беше тя: не плячката, а силата.

Тя се хвърли напред, той се дръпна. Тя продължи да настъпва, той все така отстъпваше. Досега всеки път, когато се биеше със спаринг-партньор, опитваше да овладява силата си. Не и този път обаче. Съзнавайки своята мощ, чувствайки силата си отприщена, тя направи въртяща се ката^[2], нанасяйки удари върху гърдите, краката и дори върху незащитените му, вдигнати с мир ръце. С всеки удар усещаше ответната мощ на здраво стъпилото върху земята монолитно тяло. Ангел или не — каквото и да означаваше това — в него нямаше нищо ефирно. Той целият бе плът и маса.

— Защо ме преследваш? — изръмжа на езика на химерите тя.

— Не знам — гласеше отговорът.

Кару се разсмя. В това наистина имаше нещо забавно. Чувстваше се лека като въздух и ослепителна като опасност. Атакува с хладна ярост, но той пак почти не направи опит да се защити. Само парираше ударите на ножа и се гърчеше от силата на насочената към него хамса.

— Бий се! — изсъска тя, когато поредният й удар порази тялото му и той просто го пое.

Той не прие предизвикателството. Вместо това, при следващото нападение просто се издигна във въздуха, за да не може тя да го стигне.

— Искам само да поговоря с теб — каза й от високото.

Кару вирна глава и го загледа как се рее във въздуха. Махането на крилете му разпиля косата около главата й на непослушни сини кичури.

Тя се усмихна безмилостно и се приготви за скок.

— Говори тогава — каза, после се откъсна внезапно от земята и се изравни с него.