Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (21)

21
Надеждата също е магия

Имало едно време

едно малко момиченце, отгледано от чудовища.

Но ангелите изпепелили вратите към света на

чудовищата и момиченцето останало съвсем само.

Веднъж, когато Кару беше още малко момиче, пожертва цяла шепа скупита, за да изглади гънките на смачкана от Ясри рисунка. Гънка по гънка, желание по желание — усърдно деяние, изпълнено с пълно прилежание и изплезен в ъгълчето на устата език.

— Ето! — обяви победоносно тя накрая.

В отговор, Бримстоун издаде звук, който й напомни рева на разочарован мечок.

— Какво? — настоя тя, осемгодишна, тъмнокоса, тъмноока и кльощава като сянка от фиданка. — Много си е хубава рисунката, заслужаваше да я спася.

Наистина беше хубава рисунка. На нея беше самата тя, изобразена като химера, с криле на прилеп и лисича опашка.

Исса доволно плесна с ръце.

— О, би изглеждала очарователно с лисича опашка! Бримстоун, не може ли да се сдобие с лисича опашка, поне само за днес?

Кару би предпочела по-скоро криле, но не получи нито едно от двете. Търговеца с покрусен вид изпъшка едно страдалческо не.

Исса не продължи да го моли. Тя просто вдигна рамене, целуна Кару по челото и постави рисунката на почетно място.

Кару обаче, завладяна от идеята, взе да настоява:

— И защо пък не? Това ще струва само едно лъкну.

— Само? — повтори като ехо той. — Какво ли знаеш ти за цената на желанията!

Тя изрецитира цялата скала на един дъх.

— Скупи, шинг, лъкну, гавриел, бруксис!

Но той явно нямаше това предвид. След няколко отронени през носа звука на разочарован мечок, подобни на тътен, той каза:

— С желанията шега не бива, дете.

— Ами ти тогава за какво ги използваш?

— За нищо — отвърна. — Аз нищо не си пожелавам.

— Какво?! — чутото я стъписа. — Ама съвсем никога ли? — с всичката тая магия, която му беше подръка! — Но ти можеш да имаш всичко, което си поискаш…

— Не всичко. Има неща, които надхвърлят и най-силното желание.

— Какво например?

— Повечето важни неща.

— Но бруксисът…

— И бруксисът има предел като всяко друго желание.

Около светлината запърха колибри с криле на нощна пеперуда, Кишмиш излетя от рога на Бримстоун, сграбчи го във въздуха и го погълна наведнъж — живинката изчезна просто така, сякаш никога не е била. Първо те има, после те няма. Стомахът на Кару се сви при мисълта, че и нея може някога да не я бъде.

Все така взрян в нея, Бримстоун добави:

— Аз се надявам, дете, но нищо не желая. В това е разликата.

Тя взе да обмисля чутото, надявайки се, че ако успее да намери разликата, може и да го впечатли. Хрумна й нещо и тя се помъчи да го изкаже с думи.

— Сигурно защото надеждата идва отвътре, а желанията са просто магия.

— Желанията са лъжовни. Надеждата е истинска. Надеждата също може да бъде магия.

Тя кимна, сякаш всичко беше разбрала, но тогава не го проумя. Не го проумяваше и сега, три месеца, след като порталите изгоряха и я лишиха от едната половина на живота й. Сигурно се беше връщала при вратата на „Йозефов“ поне десетина пъти. Тя отдавна беше подменена, както и стената около нея, сега и двете имаха вид на нещо прекалено чисто и ново на фона на всичко, което ги заобикаля. Кару тропаше на вратата и се надяваше; топеше се от напразни надежди и пак нищо. Отново и отново: нищо.

Каквато и магия да се криеше в надеждата, мислеше си Кару, тя не струва нищо в сравнение с едно добро, силно желание.

Сега стоеше пред една друга врата — врата на ловна хижа насред нищото, някъде в Айдахо. Дори не си направи труда да почука. Просто я отвори с ритник.

— Ехо! — провикна се. Гласът й беше твърд и ясен, също като усмивката й. — Май мина доста време.

Ловецът Бейн я погледна изненадан отвътре. Чистеше една пушка върху масичка за кафе и бързо скочи на крака.

— Ти?! Какво искаш?

С погнуса забеляза, че е гол до кръста, изложил на показ огромния си бял търбух и гъстото окосмяване, поникнало на туфи по раменете му. Кару надушваше миризмата му чак от другия край на стаята: воня на вкиснато като в мише леговище.

Тя не дочака покана и влезе вътре. Цялата беше облечена в черно: тесни вълнени панталони по тялото, ботуши и кожено ретро яке, пристегнато с колан в кръста. Напряко през гърдите й висеше чанта, косата й беше сплетена гладко на една-единствена плитка и нямаше никакъв грим. Изглеждаше уморена. Наистина беше уморена.

— Застреля ли нещо интересно напоследък?

— Да не си дочула нещо? — попита на свой ред Бейн. — Вратите ли са се отворили пак?

— О, не. Нищо подобно — гласът на Кару звучеше безгрижно, сякаш правеше светска визита. Всичко беше фарс, разбира се. Дори когато изпълняваше поръченията на Бримстоун, не беше идвала тук. Бейн винаги лично ходеше в дюкянчето.

— Никак не е лесно да те открие човек — каза му. Той живееше извън мрежата: що се отнася до интернет, него изобщо го нямаше. Наложи се Кару да изхаби няколко желания, докато му влезе в следата — евтини желания, от които освободи неколцина търговци.

Тя огледа стаята. Диван с тапицерия на карета, няколко еленски глави със стъклени очи, окачени по стената, и кресло с подвижна облегалка, облепено с тиксо. Отвън, под прозореца, бучеше генератор, но стаята беше осветена от една-единствена гола крушка. Кару поклати глава.

— Плащат ти с гавриели, а ти да се свираш в такава дупка. Хора!

— Какво искаш? — попита Бейн, застанал нащрек. — Зъби ли ти трябват?

— На мен ли? Не — тя се настани на ръба на креслото. Все със същата твърда и сияйна усмивка, продължи: — Не зъби ми трябват на мен.

— Какво тогава?

Усмивката на Кару угасна, сякаш някой натисна ключа на осветлението.

— Мисля, че се досещаш какво искам.

Една секунда, след което Бейн каза:

— Не ми остана нито един. Всичките ги използвах.

— Е, не мога да приема думата ти за чиста монета.

Той посочи с жест стаята.

— Огледай се тогава. Убеди се сама.

— Виж, работата е там, че знам къде ги държиш.

Ловецът замръзна на място, а Кару прехвърли вниманието си върху пушката на масата пред него. Тя беше разглобена и не представляваше заплаха. По-важно беше дали няма някоя друга пушка подръка. Най-вероятно има. Не приличаше на човек само с една пушка.

Пръстите му потрепнаха почти незабележимо.

Кару усети пулса си във върховете на пръстите.

Бейн скочи от дивана. Но Кару вече беше права. Плавно, сякаш танцуваше, тя заобиколи масичката, обхвана главата му с длан и я запрати срещу стената. Той се стовари обратно на дивана с дрезгав вик. За миг остана далече от нея, зарови трескаво с две ръце из възглавниците на дивана и накрая откри това, което търсеше.

Извърна се рязко, насочил пистолет. Кару го сграбчи за китката с едната си ръка и стисна цяла шепа от брадата му с другата. Гръм. Куршумът избухна над главата й. Тя се опря с единия крак на дивана и стискайки го за брадата, го метна на пода. Масичката се прекатури и частите на пушката се разпиляха. Продължавайки да стиска китката му и да насочва дулото на пистолета встрани, Кару стовари силно коляното си върху челото му и чу костта да пращи. Той изскимтя и пусна пистолета. Кару го вдигна и опря дулото в очната му ябълка.

— Ще ти простя тази постъпка — каза. — Разбирам, че от твоя гледна точка, работата отива на зле. Аз обаче не съм толкова черногледа.

Бейн дишаше тежко и я гледаше с убийствен поглед. От толкова близо миришеше на гранясало. Все така притиснала дулото в окото му, Кару събра сили и зарови ръка в мазната сплъстена брада. Пръстите й почти незабавно напипаха метала. Значи е било истина. Той държеше своите желания в брадата си.

Кару измъкна ножа от ботуша си.

— Иска ли ти се да разбереш откъде го знам? — попита. Той беше пробил дупки в пендарите на желанията и ги беше привързал с мръсните кичури от брадата си. Кару ги отряза един по един. — Авигет ми каза. Змията, помниш ли? Трябваше да стои увита около смрадливия ти врат, нали така? Никак не й завиждах за това. Да не си въобразяваше, че няма да каже на Исса какво си скрил в тоя гаден храсталак, а?

При спомена за делничните вечери в дюкянчето я прониза болка. Представи си отново как седи с кръстосани крака на пода, рисува Исса и клюкарства, докато инструментите на Туига пеят монотонно в ъгъла, а Бримстоун ниже безкрайните си огърлици от зъби. Какво ли ставаше там сега?

Какво?!

Повечето от желанията на Бейн бяха шинги. Имаше обаче и няколко лъкнута, а най-хубавото от всичко бе, че напипа и двата тавриела, тежки като чукове. Това беше добре. Това беше много добре. От останалите търговци, които навестяваше напоследък, успя да събере само лъкнута и шинги.

— Надявах се още да не си ги похарчил — каза тя на Бейн. — Благодаря ти. Искрено. Благодаря ти. Представа нямаш какво означава за мен това.

— Кучка — промърмори той.

— Е, това вече беше смело — словоохотливо отвърна Кару. — Особено по адрес на момиче, което е опряло пистолет в окото ти — после продължи да реже кичури от брадата на Бейн, а той лежеше неподвижно. Вероятно беше два пъти по-тежък от нея, но не се съпротивляваше. Дивият блясък в очите й го укроти. Пък и беше чул слуховете от Санкт Петербург и знаеше, че добре си служи с нож.

След като изпразни целия му запас от желания, тя приседна на пети и използва цевта на пушката, за да оголи долните му зъби. Намръщи се, като ги видя — криви и целите пожълтели от тютюна. Затова пък бяха истински. Значи никаква надежда за бруксис.

— Знаеш ли, ти си петият поред от търговците на Бримстоун, които проследих и си единственият с естествени зъби.

— Е, аз обичам месо.

— Обичаш месо, значи? Така си и мислех.

Всички останали търговци, на които направи подобна „светска визита“, се бяха сдобили с бруксис и повечето го бяха използвали главно за да си пожелаят дълъг живот. Една от тях, старица матриарх на бракониерски клан в Пакистан, беше пропиляла желанието, забравяйки да си поиска в добавка младост и здраве и сега представляваше същинска развалина от разлагаща се плът, потвърждавайки предупреждението на Бримстоун, че дори бруксисите имат предел.

Е, нямаше да е зле да намери и някой бруксис, но Кару разчиташе главно на двата гавриела. Сега вече ги държеше в ръцете си. Тя събра всички желания, заедно с мазните кичури брада, които висяха от тях, и ги метна в чантата си. Остави само един шинг в шепата си, трябваше й, за да си тръгне оттук.

— Нали не мислиш, че ще се отървеш толкова лесно — ниско изрече Бейн. — Погаври се с ловец. От тук нататък ставаш плячка, малката. Винаги ще се оглеждаш кой върви зад теб.

Кару се направи, че размишлява над думите му.

— Хм, явно не можем да оставим нещата така — тя вдигна пистолета и се прицели в него, видя как очите му загледаха диво, престори се, че натиска спусъка, надавайки едно момчешко „Бум!“, после отново свали дулото. — Глупак. Имаш късмет, че не съм такова момиче.

Остави пистолета на дивана и щом Бейн започна да се надига, пожела той да заспи. Главата му се удари глухо в пода и шингът се изпари в шепата й. Тя дори не се обърна да погледне назад. Краката й тежко запристъпваха по стълбите на верандата и по автомобилната алея, покрита с тъмен чакъл. Вървеше към мястото, на което край редицата пощенски кутии трябваше да я чака такси със запален двигател.

Стигна пощенските кутии. Наоколо не се виждаше никакво такси.

Кару изпъшка. Шофьорът сигурно е чул изстрела и е офейкал. Не можеше да го вини. Всичко взе да й прилича на сцена от криминален филм: момиче плаща луди пари, за да я откарат от Бойзи^[1] до някаква затънтена дупка, където влиза в ловна хижа и отвътре се разнася изстрел. Кой нормален човек би останал, за да види как ще свърши всичко това?

Тя пак изпъшка, затвори очи, посегна да ги разтърка, но си спомни, че с тези ръце беше пипала мръсната брада на Бейн, и ги изтри в панталона. Чувстваше се толкова изморена. Бръкна в чантата. Прецени, че за да върне таксито, ще й трябва най-малко лъкну; извади едно от чантата и тъкмо щеше да си го пожелае, но се отказа.

— Какви ги върша? — бузата й се набръчка, когато устните й се разтегнаха в усмивка.

Извади единия гавриел.

— Здравей, приятелю — прошепна. Претегли го върху дланта си, после отметна глава назад и погледна към небето.