Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Създадена от дим и кост (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughter of Smoke and Bone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2017)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Лейни Тейлър

Заглавие: Създадена от дим и кост

Преводач: Анелия Янева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: „Егмонт България“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Виктория Бешлийска

Коректор: Тереза Бачева

ISBN: 978-954-27-0779-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2500

История

  1. — Добавяне

20
Истинска история

Кару прекара уикенда сама в апартамента си, трескава, насинена, отекла, нарязана, разпрана и нещастна. Опитът да стане от леглото в събота се превърна в истинско мъчение. Имаше чувството, че мускулите й са опънати като на макара и всеки момент ще се скъсат. Всичко по тялото я болеше. Всичко. Струваше й се невъзможно да различи една болка от друга. Приличаше на една от онези жертви в брошурите за домашно насилие — бузата й беше добила размерите на кокосов орех, а синият цвят на отока се конкурираше с цвета на косата.

Искаше да звънне на Зузана за помощ, но телефонът й го нямаше. Заедно с палтото, обувките, чантата, портфейла, ключовете и скицникът беше останал в дюкянчето. Понечи да й прати имейл, но докато лаптопът стартираше, си представи как би реагирала Зузана на външния й вид. Този път приятелката й едва ли щеше да остави нещата да се разминат само с мъгляви обяснения. Явно Кару трябваше да й каже нещо. Сега обаче се чувстваше твърде изтощена да измисля нови лъжи, затова се натъпка с тиленол и чай и прекара уикенда в просъница, редувайки пристъпи на треска и потене, болки и кошмари.

Будеше се често от въображаеми шумове и всеки път поглеждаше към прозореца, надявайки се, като никога досега, да зърне Кишмиш с нова бележка. Той обаче не идваше и времето минаваше без някой да я потърси — нито Каз, когото запрати през стъклото на входната врата, нито Зузана, която по принуда приемаше внезапните й отсъствия с благоразумно мълчание. Никога досега не се беше чувствала толкова самотна.

Дойде понеделник, но тя продължаваше да лежи. Безразборно се тъпчеше с чай и тиленол. Сънищата й се превърнаха във въртележка от кошмари, в които отново и отново се редуваха едни и същи образи — ангела, онази твар върху гърба на Изил, химерата вълк, бесния Бримстоун. Когато отвореше очи, само светлината наоколо се оказваше променена и може би страданието й беше станало още по-дълбоко.

Вече притъмняваше, когато домофонът иззвъня. Продължи да звъни. Не преставаше да звъни. Тя си наложи да се надигне от леглото, довлече се до конзолата на домофона край вратата и изграчи:

— Моля!

— Кару! — гласът на Зузана. — Кару, какво става, по дяволите? Пусни ме да вляза, кръшкачка такава!

Кару изпита огромна радост от гласа на приятелката си — беше толкова щастлива, че някой изобщо се интересува от нея, че избухна в сълзи. Когато Зузана влетя през вратата, тя завари Кару да седи на ръба на леглото, а сълзите да се стичат по насиненото й лице. Закова се на място с всичките си почти — метър-и-петдесет върху карикатурните ботуши с платформи и простена:

— О! О! Божичко! Кару!

После с един скок прекоси стаята. Ръцете й бяха още хладни от зимния въздух, но гласът й беше мек. Кару отпусна глава върху рамото на приятелката си и дълго и безутешно рида.

След това нещата потръгнаха добре.

Зузана я настани обратно в леглото без никакви въпроси, после излезе за провизии: супа, превръзки и кутия лейкопласт за отворените рани по ключицата, ръката и рамото, където мечът на ангела беше съсякъл Кару.

— От това ще останат сериозни белези — отбеляза Зузана, надвесена над превръзката и концентрирана както когато изработваше марионетките. — Кога се случи? Трябваше веднага да отидеш в болница.

— Ходих — отвърна Кару, мислейки си за мехлема на Ясри. — Е, поне направих нещо подобно.

— И какво…? Това да не са следи от нокти?! — и двете ръце на Кару бяха наситеноморави, с по-тъмни петна на местата, където се бяха впили пръстите на Бримстоун. В края на отпечатъците от пръсти имаше ситни дупки в кожата.

— Ъхъ — отвърна Кару.

Зузана я изгледа мълчаливо, след това стана да стопли супата, която беше донесла. Върна се и седна на стола край леглото, докато Кару приключи с яденето. После вдигна крака на дюшека — сега вече без ботушите — и скръсти ръце в скута.

— Е — обяви, — готова съм.

— За какво?

— За една много убедителна история, която се надявам този път да бъде истинска.

Истинска.

— Първо ми разкажи какво стана с цигуларчето в събота — Кару направи опит да отклони въпроса, докато обмисляше какво щеше да стане, ако този път кажеше истината.

— Няма да стане — изсумтя Зузана. — Добре де, казва се Мик, но само това ще научиш, докато не ми разкажеш всичко.

— Името му! Научила си името му! — това късче нормален живот я накара да се почувства почти щастлива.

— Кару, сериозно ти говоря — Зузана наистина беше сериозна. Тъмните й славянски очи пронизваха Кару настойчиво, сякаш я предупреждаваха, че вече е късно да увърта. Навремето Кару й беше казала, че с този поглед би си извоювала много висок пост като следовател в тайните служби. — Казвай какво, по дяволите, стана с теб!

Навикът на Кару да казва истината, но придружена от саркастична усмивка, сякаш говори небивалици, този път й изигра лоша шега. Запита се способна ли е изобщо да докара искрено изражение — доказателство, че казаното е вярно? И откъде би трябвало да започне? Тая история не беше от онези, в които може само плитко да нагазиш, сякаш топваш палец в студена вода. Тя изискваше да се хвърлиш в нея с главата надолу.

— Един ангел се опита да ме убие.

Един удар на сърцето, а после:

— Аха.

— Честна дума — Кару съвсем преднамерено контролираше изражението на лицето си. Чувстваше се като актьор на прослушване за ролята на „говорещ истината“ и много се стараеше.

— Кретена ли ти направи това?

Кару се разсмя, внезапно и безразсъдно силно, после изкриви лице и се хвана за подпухналата буза. Хрумването, че Каз може да я подреди по този начин, й се видя нелепо. Е, поне физически. Макар че в момента, на фона на всичко преживяно, дори това, че успя да й разбие сърцето, също изглеждаше нелепо и не заслужаваше да се тревожи за него.

— Не. Не беше Каз. Това са рани от меча на ангел, който се опита да ме убие в петък вечер. В Мароко. Господи, това сигурно е влязло в новините. После се появи оня човек-вълк, когото мислех за умрял, но определено не беше мъртъв. Останалото направи Бримстоун. А! Хм. И всичко в моя скицник е истина — тя протегна напред китките си и ги извъртя така, че да се види ясно татуираният върху тях надпис истинска история. — Ето, виждаш ли? Това е знак.

Зузана никак не беше впечатлена.

— За бога, Кару…

Кару продължи нататък. Оказа се, че истината може да е гладка като речно камъче, което държиш в дланта си.

— Ами косата? Аз не я боядисвам. Просто си пожелах този цвят. Освен това, говоря двайсет и шест езика и повечето от тях знам, защото си го пожелах. Не си ли се замисляла, че е малко странно, че говоря чешки. Така де, кой говори чешки, освен чехите? Бримстоун ми подари чешкия за петнайсетия ми рожден ден точно преди да пристигна тук. А маларията, помниш ли? Пипнах я в Папуа Нова Гвинея и тя направо ме изцеди. Накрая ме простреляха, но мисля, че убих онова копеле и не съжалявам. По някаква неясна причина един ангел се опита да убие мен и той беше най-красивото и най-страховито нещо, което съм виждала през живота си, въпреки че и човекът-вълк беше влудяващо страшен. Последната нощ здравата вбесих Бримстоун и той ме изхвърли, а когато се прибрах тук, Каз ме чакаше и аз го метнах през стъклото на вратата, което свърши добра работа, защото нямах ключ. — Тишина. — Не мисля, че някога пак ще се опита да ме плаши. Това е единствената добра новина.

Зузана не каза нищо. Само избута стола назад, нахлузи си ботушите, като при това демонстративно тропаше по пода, и тръгна да си ходи — този път завинаги, — ако не беше онова дум!, от което стъклата на балконската врата се разтресоха.

Кару нададе приглушен писък и изскочи от леглото, забравяйки за многобройните си рани. Хвърли се към балконската врата. Отвън беше Кишмиш.

Кишмиш, обхванат от пламъци.

* * *

Издъхна в ръцете й. Успя да потуши пламъците и го залюля в прегръдката си, но той беше гол и овъглен, а трепкащото му като изплашено колибри сърце взе да прави все по-големи паузи. Надвесена над него, Кару повтаряше: „Не, не, не, не, не…“. Раздвоеният му език се провеси навън от човката и трескавото му цвъртене постепенно заглъхна заедно с ударите на сърцето. „Не, не, не. Кишмиш, не…“. Накрая той издъхна. Кару продължи да стои свита на балкона, притискайки го към себе си. Поредицата от яростни „не“ постепенно се превърна в шепот, но тя все го повтаряше, докато Зузана не я прекъсна. Гласът й беше съвсем слаб.

— Кару!

Кару вдигна поглед.

— Това да не е… — Зузана направи нервен жест към бездиханното тяло на Кишмиш. Изглеждаше страшно объркана. — Това… хм. Това прилича на…

Кару не й помогна да довърши. Тя отново сведе поглед към Кишмиш и се опита да проумее внезапната му смърт. „Той долетя тук, обхванат от пламъци — помисли си. — Идваше при мен“.

Тогава забеляза, че към крака му е привързано нещо: овъглено парче от дебелата хартия за писма на Бримстоун, което се разпадна на пепел, когато го докосна и… още нещо. Пръстите й трепереха, докато го развързваше, после то се озова в нейната длан. Сърцето й се качи в гърлото заради втълпения още от дете страх: беше й забранено да го пипа.

В ръката си държеше ядеца на Бримстоун.

Кишмиш го беше донесъл на нея. Донесе го, обхванат от пламъци.

Някъде в града зави сирена и това ускори наместването на парчетата от логическия пъзел, който тромавата й мисъл отказваше да нареди. Горене. Черен отпечатък от длан. Порталът. Тя скочи на крака и влетя вътре, грабвайки пътьом якето и ботушите. Зузана все още стоеше там, продължавайки да пита: „Какво е това, Кару? Какво е това? Какво…?“, но Кару едва я чу.

Тя изхвръкна през вратата и се втурна по стълбите надолу, все още притиснала Кишмиш в прегръдките си и държейки здраво в длан ядеца. Зузана тичаше подир нея чак до „Йозефов“, до задната врата, която служеше за портал на Бримстоун в Прага.

Сега той представляваше синьо-бял ад, неподвластен на струята от пожарните коли.

В същия този момент, макар Кару да не знаеше това, по целия свят вратите, дамгосани с черен отпечатък, избухнаха в пламъци. Нищо не беше в състояние да потуши тези пламъци, но пък и те не се разпространяваха извън очертанията на вратите. Огънят погълна порталите и тяхната магия, после се самоизяде, оставяйки овъглени дупки върху десетки сгради. Вратите, които бяха метални, се стопиха — толкова силен бе той. Зяпачите, струпали се да гледат пламъците, зърнаха с периферното си зрение очертания на криле.

Кару също ги видя и разбра всичко. Пътят й към Където-и-да-е беше отрязан, а тя — оставена на произвола на съдбата.