Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (52)

52
Лудост

Потокът от живи тела ги изблъска на агората, същински хаос от лакти и криле, рога и вълна, козина и плът. Тя продължи да върви напред, онемяла от изненада, а копитата й едва докосваха калдъръма.

Серафим насред Лораменди.

Не просто серафим. А онзи серафим. Когото беше докоснала. И когото спаси. Сега беше тук, в Кафеза, сложил върху раменете й ръце, чиято жар се усещаше дори през кожените ръкавици. Ангелът, оживял единствено благодарение на нея.

Той беше тук.

Това беше такава лудост, че предизвика хаос в мислите й, много по-голям от хаоса около нея. Вече не беше способна да разсъждава. Пък и какво би могла да каже? Как би трябвало да постъпи сега?

По-късно щеше да я порази мисълта, че нито за миг не й мина през ума да постъпи така, както без колебание би постъпил всеки друг в града на нейно място: да смъкне каската му и да изкрещи „Серафим!“.

Тя дълбоко си пое дъх и издиша пресекливо.

— Лудост е да идваш тук. Защо дойде? — в главата й се мярна ужасяваща мисъл. — Убийство ли си замислил? Няма да успееш да припариш до Войнолюбеца.

— Не — чистосърдечно отвърна той. — Не бих осквернил твоя дар с кръвта на някой от народа ти.

Агората представляваше просторен площад с овална форма. Можеше да побере цяла армия — множество легиони, строени рамо до рамо. Днес обаче тук нямаше войска, а танцуващо множество, което се полюляваше в бавен ритъм, образувайки сложни фигури. Онези, които прииждаха откъм Серпентината, бяха изтиквани по краищата на площада, където тълпата беше най-гъста. Между отрупаните с храна маси стояха бъчви с житно вино, около тях на групи се трупаха химери, покачили децата си върху раменете, заливаха се от смях и пееха.

Мадригал и ангелът все още бяха приклещени във врящата от народ делта на Серпентината. Той й помагаше да се задържа на място, непоклатим като вълнолом. Втрещена и останала без дъх след първоначалното стъписване, Мадригал дори не опита да продължи напред.

— Дар? — повтори невярващо тя. — Доста лекомислено се отнасяш към този дар, щом си дошъл тук, където те чака сигурна смърт.

— Нямам намерение да умирам — отвърна той. — Не и тази нощ. Хиляди причини можеха да ме спрат да дойда, но вместо това, хиляди причини ме доведоха тук. Всичко мина като по вода. Стана толкова лесно, сякаш е било писано…

— Писано? — повтори изумена тя. Извърна се да го погледне, но в блъсканицата опря лице в гърдите му, сякаш още танцуваха. Дръпна се назад, за да остави място помежду им. — Какво да е писано?

— Ти — отвърна. — И аз.

Думите му изкараха въздуха от дробовете й. Той и тя? Серафим и химера? Това беше абсурд. Успя само да повтори:

— Ти си луд.

— Тази лудост е и твоя. Нали ми спаси живота. Защо го направи?

Мадригал нямаше отговор за това. Тази мисъл я преследваше вече две години. Не можеше да се отърве от чувството, което я обзе при вида на издъхващото му тяло, сякаш на нея се падаше да го защити. На нея. И ето го сега жив и колкото и да е невероятно, тук. Продължаваше да я гризе съмнение, че това наистина е той, че неговото лице — спомняше си всяка негова черта и извивка — се крие под маската.

— Ето и тази нощ — продължи той, — сред толкова народ из улиците на града, можеше изобщо да не те открия. Можех цяла нощ да бродя и дори да не те зърна, но някой сякаш нарочно те изправи пред мен. Ти беше сама, вървеше сред тълпата, но някак усамотена, сякаш си чакала мен…

Той продължи да говори, но Мадригал вече не го слушаше. Щом спомена за нейното уединение сред тълпата, в главата й като гръм изтрещя причината за него, която за кратко беше отстъпила пред потреса от появата на ангела. Тиаго. Изви очи към дворцовия балкон на Войнолюбеца. От толкова далече фигурите там се виждаха само като силуети, но тя разпозна очертанията им: Войнолюбеца, тромавата фигура на Бримстоун и шумната компания съпруги на владетеля, увенчани с еленови рога. Тиаго не беше сред тях.

Това означаваше само едно — че той е тук, долу. Тръпка на ужас премина по тялото й от копитата до върха на роговете.

— Нищо не разбираш — каза тя, въртейки се на място, за да огледа множеството наоколо. — Има си причина никой да не танцува тази нощ с мен. Мислех, че си смел. Не предполагах, че си просто луд…

— Каква причина — попита ангелът, все така близо до нея. Твърде близо.

— Повярвай ми — припряно каза тя, — тук не си в безопасност. Стой далече от мен, ако ти е мил животът.

— Изминах толкова дълъг път, за да те открия…

— Вречена съм — прекъсна го тя, намразвайки думата още преди да се е откъснала от устните й.

Това го прикова на място.

— Вречена ли? Значи си сгодена?

„За такава ме набедиха“, помисли си тя, но въпреки това, ОТГОВОРИ:

— Нещо такова. А сега си върви. Ако Тиаго те види…

— Тиаго ли? — ангелът се насили да си припомни името. — Сгодена си за Вълка?

В мига, в който произнесе тази дума — Вълка — две ръце обгърнаха талията на Мадригал изотзад и тя ахна.

За миг си представи всичко онова, което можеше да се случи. Тиаго ще разкрие ангела и не просто ще го убие, а ще превърне екзекуцията му в цяло представление. Шпионин на серафимите на бала на Войнолюбеца — това е нечувано! Ще го измъчват. Ще го накарат да съжалява, че изобщо се е родил. Всичко това премина само в един кратък миг през главата й и ужасът се надигна като жлъчка в нейното гърло. А когато чу в ухото си кикот, от облекчение дори не успя да помръдне.

Не беше Тиаго, а Чиро.

— Ето къде си била! — възкликна сестра й. — Съвсем те изгубихме в блъсканицата.

Сякаш усетила как кипи кръвта на Мадригал, Чиро премести поглед от нея към странника. На Мадригал й се стори, че топлината, която ангелът излъчваше, го издава като лъча на фар, насочен в него.

— Здравей — каза Чиро, оглеждайки любопитно конската маска, иззад която Мадригал продължаваше да вижда оранжевия пламък на тигровите очи.

Едва тогава й хрумна, че той беше дошъл в леговището на врага с толкова неубедителна дегизировка единствено заради нея и тази мисъл предизвика странен спазъм в гърдите й. Цели две години тя мислеше за случилото се при Булфинч като за краткотрайна лудост, макар че тогава, както и сега, желанието този серафим да оживее не й приличаше на лудост. Точно това желаеше. Опита се да се овладее и се обърна към Чиро. Нюела стоеше плътно зад нея.

— Ама че сте приятелки — укори ги тя. — Да ме нагласите в този вид и после да ме изоставите насред Серпентината. Можеха да ме смачкат.

— Мислехме си, че си някъде зад нас — оправда се Нюела, останала без дъх от танците.

— Точно така — далече зад вас — скастри я Мадригал. Обърна гръб на ангела, без дори да го погледне. После неусетно взе да изтиква приятелките си по-надалече от него, възползвайки се от вълнението на тълпата.

— Кой беше този? — попита Чиро.

— Кой? — отвърна с въпрос Мадригал.

— Тоя с конската маска, който танцуваше с теб.

— С никого не съм танцувала. Едва ли си забелязала — никой не припарва до мен. Аз съм парий^[1].

Заваляха подигравки.

— Парий! Как ли пък не! По-скоро принцеса — Чиро хвърли скептичен поглед зад гърба си. Мадригал би дала всичко, за да разбере какво е видяла. Дали ангелът продължава да гледа подир тях, или чувството за самосъхранение е надделяло и е изчезнал?

— Успя ли да видиш Тиаго? — попита Нюела. — Или, по-скоро, той успя ли да види теб.

— Не… — понечи да отговори, но точно тогава Чиро се провикна „Ето го!“ и Мадригал се вцепени.

Ето го.

Нямаше как да остане незабелязан с вълчата глава без долна челюст, увенчала темето му — гротескно подобие на маска. Извитите вълчи зъби се спускаха над челото, а муцуната беше с дръпната горна устна, сякаш ръмжеше. Снежнобялата му коса бе грижливо сресана и падаше върху раменете. Сатенената риза с цвят на слонова кост — толкова бяла, бяло върху бяло — подчертаваше силното му красиво лице с бронзов загар, на чийто фон бледите очи изглеждаха като очи на призрак.

Той още не я беше забелязал. Тълпата му направи път, даже най-пияните гуляйджии го разпознаха и се дръпнаха встрани. Всички сякаш изведнъж се смалиха, докато минаваше покрай тях заедно със свитата си от химери с истинска външност на вълци, които вървяха на глутница около него.

Мадригал внезапно осъзна значението на тази нощ: нейният избор щеше да определи цялото й бъдеще.

— Великолепен е — прошепна Нюела, вкопчвайки се в Мадригал. Мадригал също трябваше да му го признае, но в нейните очи заслугата за това красиво тяло беше на Бримстоун, неговия създател, не на Тиаго, който го населяваше с такава арогантност, сякаш то му се полагаше по право.

— Теб търси — обади се Чиро и Мадригал знаеше, че тя има право. Генералът не бързаше. Неговите избелели очи се плъзгаха по лицата в тълпата със самоувереността на някой, който получава всичко, което пожелае. Най-накрая погледът му попадна на нея. Тя го почувства като острие, забито в нейната плът. Стъписана, направи крачка назад.

— Хайде да вървим да танцуваме — избъбри тя за изненада на приятелките си.

— Но… — понечи да възрази Чиро.

— Чуйте само! — наоколо бяха подхванали нова мелодия. — Това е фуриант^[2]! Любимият ми танц.

Изобщо не й беше любим, но можеше и да стане. Танцьорите се подредиха в две редици — мъжете в едната, жените — в другата. Преди Чиро и Нюела да успеят да кажат нещо, Мадригал им обърна гръб и побърза да се включи в редицата на жените, усещайки как погледът на Тиаго се впива като нокти в тила й.

„Къде ли са очите на другия?“, запита се Мадригал.

Фуриантът започваше с бързонога променада и Чиро и Нюела се втурнаха да се присъединят. Мадригал изпълняваше стъпките грациозно и с усмивка, без да изпуска ритъма, но умът й беше съвсем на друго място. Мислите й се разлетяха, стрелкаха се и се спускаха заедно с колибропеперудите, които се тълпяха около хилядите фенери над множеството. Единственият въпрос, който се въртеше в главата й сега, докато сърцето блъскаше диво като тимпан, бе къде ли изчезна нейният ангел.