Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (8)

8
Гавриели

Щом прекрачи в дюкянчето, Кару забеляза, че Бримстоун не е сам. Насреща му седеше някакъв търговец, долнопробен американски ловец, чиято приличаща на кюфте физиономия беше декорирана с най-огромната и мръсна брада, която някога беше виждала.

Кару се извърна към Исса и смръщи лице.

— Знам — съгласи се Исса, докато преминаваше прага, извивайки змийските си пръстени. — Дадох му Авигет. Тя всеки момент ще си сменя кожата.

Кару се разсмя.

Авигет беше коралова змия и сега се увиваше около дебелия врат на ловеца като красива яка, прекалено красива за външност като неговата. Даже избелели, нейните черни, жълти и пурпурни шарки приличаха на най-фина китайска мозайка. Но въпреки тази красота, Авигет беше смъртоносна; сърбежът от предстоящата смяна на кожата я правеше особено раздразнителна. Сега тя се виеше из гъстата брада на търговеца, напомняйки му непрекъснато, че трябва да пази поведение, ако му е мил животът.

— В името на всички онеправдани животни в Северна Америка — прошепна Кару, — не можеш ли да я накараш да го ухапе?

— Мога, но Бримстоун няма да е доволен. Както сама знаеш, Бейн е един от най-ценните търговци.

— Известно ми е — въздъхна Кару. Още отпреди тя да се появи на бял свят, Бейн снабдяваше Бримстоун с мечи зъби — гризли, черна и полярна мечка, — както и със зъби на рисове, лисици, планински лъвове, вълци, а понякога даже кучета. Славеше се като специалист по хищниците, които особено се ценяха в дюкянчето. Кару неведнъж беше натъртвала пред Бримстоун, че те представляват ценност и в другия свят. Колко ли купища леш е оставил след себе си, за да събере тези зъби?

Тя видя, поразена, как Бримстоун извади от сейфа два големи златни медальона, всеки с размера на малка чинийка и гравиран с неговия образ. Гавриели. Точно това й трябваше, за да полети и да може да става невидима. Той обаче ги плъзна по тезгяха към търговеца. Кару сви вежди, когато Бейн ги прибра в джоба си и се надигна от стола, стъпвайки предпазливо, за да не раздразни Авигет. Минавайки покрай Кару, той я прониза с бездушен поглед, в който се четеше — можеше да се закълне в това — злорадство. После дори й намигна.

Кару стисна зъби и не отрони дума, докато Исса изпращаше Бейн. Нали същата сутрин и Каз й смигна от подиума за модели! Ама че ден!

Вратата се затвори и Бримстоун с жест я подкани да приближи. Тя помъкна опакованите в платнището бивни и ги стовари на пода пред него.

— Внимавай — излая той. — Даваш ли си сметка колко струват?

— Ами да, нали преди малко ги платих.

— Това е цената им в света на човеците. Тия идиоти щяха да ги нарежат на парчета, за да ги превърнат в дрънкулки и евтини украшения.

— А ти какво ще ги правиш? — попита Кару. Опитваше се гласът й да звучи нехайно, та да приспи вниманието на Бримстоун и той най-накрая да разкрие загадката: какво, по дяволите, прави с всички тия зъби.

Той обаче само я измери отегчено с поглед, сякаш казваше: „Добър опит.“

— Какво? Нали сам го каза — аз не знам нечовешката стойност на бивните. Даже представа нямам каква е.

— Безценни са — и той започна да реже скоча с един извит нож.

— В такъв случай, добре че ми се намираха няколко скупита — каза Кару и се строполи върху току-що освободения от Бейн стол. — Иначе един от другите участници в търга щеше да ти измъкне безценните бивни изпод носа.

— Какво?

— Не ми беше дал достатъчно пари. А оня дребен негодяй, военнопрестъпникът, качваше цената все повече. Добре де, не съм съвсем сигурна, че беше военнопрестъпник, но около него определено витаеше нещо военнопрестъпническо. Виждах, че е готов на всичко, за да се докопа до бивните, затова… А може би не трябваше — ти не одобряваш моята… дребнавост, нали така го каза? — тя му се усмихна сладко и разлюля оределите мъниста на огърлицата си. Сега тя имаше по-скоро размер на гривна.

На търга приложи върху мъжа най-новия си номер, пожелавайки му свиреп сърбеж във всички цепки, докато той не изхвръкна от стаята. Но Бримстоун несъмнено знаеше това, той винаги всичко знаеше. Няма да е зле да каже поне едно благодаря, каза си тя. Вместо това, той просто шляпна една монета върху тезгяха.

Жалък шинг.

— Това ли е всичко? Заради теб влачих тия неща през цял Париж и за какво — за един шинг, а брадатият си тръгна оттук с два гавриела!

Бримстоун не й обърна внимание и измъкна бивните от опаковката. Туига дойде да се посъветва за нещо с него и двамата взеха да мърморят с приглушени гласове на техния си език, който Кару знаеше още от люлката. Него научи по нормалния начин, а не чрез желание. Това беше груб, гърлен език, пълен с беззвучни съгласни, повечето от звуците му се зараждаха дълбоко в гърлото. В сравнение с него, даже немски и иврит изглеждаха мелодични.

Докато двамата обсъждаха подредбата на зъбите, Кару се примъкна до чаените чашки със скупита и взе да попълва празните места в броеницата си с почти безполезни желания. Засега реши да я остави като гривна от няколко наниза. Туига замъкна бивните в своя ъгъл, за да ги почисти, а Кару се накани да се прибира у дома.

У дома. Щом произнесеше мислено тази дума, в съзнанието й зазвучаваше мелодия. Постара се апартаментът й да стане уютен — напълни го с произведения на изкуството, книги, богато украсени фенери и го постла с персийски килим, мек като козината на рис. Тук, разбира се, бяха и ангелските криле, заели цяла една стена. Но нищо не можеше да запълни истинската празнина. Душният въздух вътре се раздвижваше единствено от нейното дихание. Когато оставаше сама, празнината в нея, онази липса, както я наричаше мислено, сякаш набъбваше. Присъствието на Каз за известно време я потуши, но не успя напълно да я прогони. Нямаше сила, която да го направи.

Тя си спомни своето малко детско креватче, което сега стоеше скрито зад високите шкафове за книги в дъното на дюкянчето и по някакъв каприз й се прищя да преспи тук тази нощ. Можеше, както едно време, пак да задреме под ромона на приглушените гласове, унесена от мекото шумолене на Исса и драскането на дребните странни зверчета, лудуващи в сенките.

— Сладкото ми момиче — изхвръкна от кухнята Ясри, понесла поднос с чай. Освен чайника, там имаше чиния сладки с яйчен крем във формата на рогчета, неин специалитет. — Сигурно си гладна — изписка тя с папагалски глас. После, поглеждайки бегло Бримстоун, добави: — Не е здравословно за такова голямо момиче все да тича насам-натам, без да си поеме дъх нито за миг.

— Ето, това съм аз: момиче за всичко — обади се Кару. После грабна едно сладко рогче и се тръшна на стола да го изяде.

Бримстоун едва благоволи да я погледне, после се обърна към Ясри:

— А дали е здравословно едно голямо момиче да кара само на сладкиши?

Ясри цъкна с език.

— С радост бих й приготвила порядъчна храна, ако ме беше предупредил, че ще идва, грубиян такъв — след това продължи към Кару: — Много си слабичка, мила. Така не ти отива.

— Мхм — съгласи се Исса, поглаждайки косата на Кару. — Трябваше да бъде леопард, не мислите ли? Гладка и ленива, с напечена от слънцето козина и не толкова слаба. Добре охранено момиче-леопард, което лочи каймак от паничката.

Кару ядеше и се усмихваше. Ясри наля на всеки чай, така, както го обича — значи, четири захарчета за Бримстоун. Дори след толкова време, откакто го познаваше, Кару продължаваше да се чуди, че Търговеца на желания обича сладко. Наблюдаваше го и сега как, надвесен над нескончаемата си работа, ниже огърлици от зъби.

— Oryx leucoryx. — Тя веднага разпозна зъба, щом той го избра от подноса.

Това обаче не впечатли Бримстоун.

— Антилопите са детска игра.

— Тогава ми дай някоя трудна задача.

Той й подаде зъб от акула и тя си спомни как в детството си седеше до него с часове и се учеше да разпознава зъбите.

— Акула мако — отсече тя.

— Дългопера или късопера?

— О! Ъъъ… — тя затаи дъх, стиснала зъба между палеца и показалеца си. Бримстоун я обучи още от малка да разпознава произхода и състава на зъбите по техните едва доловими вибрации. Накрая обяви: — Късопера.

Той изръмжа, което при него беше равносилно на награда.

— Известно ли ти е — продължи тя, — че зародишите на тази акула се изяждат един друг още в утробата на майката?

Исса, която галеше Авигет, изцъка с отвращение.

— Истина е. Само зародишите канибали оцеляват, докато дойде време да се родят. Представяш ли си, ако и с хората беше така? — тя вдигна крака на тезгяха и две секунди по-късно под мрачния поглед на Бримстоун отново ги свали на земята.

Топлината на дюкянчето я приспиваше. Детското креватче я мамеше от тайното си кътче, също и юрганчето, което Ясри й уши и което остана все така меко след всички тези години, през които се гушеше в него. — Бримстоун… — колебливо започна тя, — как мислиш…

В този момент се разнесе силно тропане.

— О, скъпата ми — възбудено изтрака с клюн Ясри, докато събираше приборите за чай.

Ударите идваха откъм задната врата на дюкянчето.

Зад работното място на Туига, в най-отдалечения и тъмен край на дюкянчето, където никога не светеше фенер, имаше втора врата. Кару не помнеше да са я отваряли в нейно присъствие. Нямаше представа какво може да се крие зад нея.

Отново се разнесе тропане, толкова силно, че зъбите в бурканите взеха да тракат. Бримстоун се изправи и тя знаеше какво се очаква от нея — също да стане и да си тръгне незабавно, — но въпреки това, остана небрежно отпусната на мястото си.

— Нека да остана — каза. — Ще съм съвсем тиха. Само ще си легна в старото креватче. Няма да надзъртам…

— Кару — прекъсна я Бримстоун, — знаеш правилата…

— Мразя правилата.

Той направи крачка към нея, готов да я измъкне от стола, ако не се подчини, но тя пъргаво скокна и вдигна отбранително ръце.

— Добре де, добре. — Наметна палтото, докато ударите продължаваха да кънтят откъм задната врата. Накрая грабна още едно рогче от подноса на Ясри и тръгна след Исса към преддверието. Вратата се затвори зад тях, заглушавайки тропането.

Кару не си направи труда да пита кой е зад другата врата — Исса никога не би издала тайните на Бримстоун. Вместо това, рече жално:

— Тъкмо се канех да помоля Бримстоун да пренощувам в старото си креватче.

Исса се протегна напред да я целуне по бузата и каза:

— Милото ми момиче, наистина би било хубаво. Може да почакаме тук, както правехме, докато беше още малка.

А, да. Когато Кару беше още съвсем малка, за да скита сама из улиците в света на хората, Исса я държеше в преддверието, докато при Бримстоун имаше посетител, дошъл от задната врата. Понякога с часове седяха свити в тясното пространство и Исса я забавляваше, като й пееше, караше я да рисува — всъщност Исса първа й показа какво е да рисуваш — или пък й правеше корона от отровни змии, докато вътре Бримстоун не приключеше с онова, което се беше промъкнало през другата врата, каквото и да бе то.

— Може и да се върнеш — продължи Исса, — по-късно.

— Всичко е наред — въздъхна Кару. — Просто ще си вървя.

Исса стисна ръката й с думите „Сладки сънища, милото ми момиче“ и Кару прекрачи в студа навън с прегърбени рамене. Докато се прибираше, часовниците по кулите из Прага започнаха да отброяват полунощ и този дълъг, пълен с преживелици понеделник, най-после свърши.