Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (11)

11
Моля

Моля?! Бримстоун никога не молеше. Препускайки през града, Кару усети, че сега е много по-уплашена, отколкото ако бележката беше заплашителна от рода на „Сега или никога“.

Исса също беше необичайно тиха, когато я пусна да влезе.

Какво става, Исса? Загазила ли съм?

— Шт. Просто влез и гледай днес да не го гълчиш много.

— Аз него?! — премигна Кару. А тя си мислеше, че ако има опасност някой да бъде сгълчан, това е само тя.

— Понякога си доста сурова с него, сякаш и без това не му е достатъчно трудно.

— Кое и без това му е достатъчно трудно?

— Животът. Работата. Работата е неговият живот. А той е безрадостен, неумолим. На всичко отгоре понякога ти го правиш още по-труден.

— Аз?! — Кару беше смаяна. — Да не съм попаднала по средата на някой разговор, защото изобщо не те разбирам, Исса…

— Тихо, казах. Просто те моля да си мила, каквато беше като малко момиче. Ти беше нашата радост, Кару. Знам, че не ти е никак лесно да водиш такъв живот, но се опитай да запомниш, винаги помни, че не само ти имаш грижи.

При тези думи вътрешната врата се отвори и Кару пристъпи през прага. Чувстваше се объркана, готова да се отбранява, но когато зърна Бримстоун, забрави за всичко.

Той се беше отпуснал тежко на тезгяха, масивната му глава лежеше върху едната му ръка, а другата стискаше ядеца, провесен на връвчица на врата. Кишмиш развълнувано подскачаше от единия рог на господаря си на другия, надавайки тревожно накъсано цвъртене. Кару замръзна на мястото си.

— Ти… добре ли си? — почувства се странно, когато го произнесе. Осъзна, че въпреки всички въпроси, с които го беше отрупвала през живота си, никога не го е питала точно това. Нямаше причина — той почти никога не даваше израз на чувствата си, какво остава да покаже слабост или умора.

Той надигна глава, пусна ядеца и каза просто:

— Ти дойде — в гласа му прозвуча изненада и Кару, макар и виновна, почувства облекчение.

Опитвайки се поне малко да разведри атмосферата, тя отвърна:

— „Моля“ е магическа дума, както знаеш.

— Мислех, че сме те изгубили.

— Изгубили ли?! Искаш да кажеш, че си ме мислел за мъртва?

— Не, Кару. Мислех, че си възвърнала свободата си.

— Моята… — гласът й секна. „Възвърнала свободата си“. — Това пък какво трябва да значи?

— Винаги съм знаел, че един ден пътеката на твоя живот ще се разгърне пред теб и ще те отведе далече от нас. Така е редно, така трябва да стане. Но се радвам, че този ден не е днес.

Кару се втренчи в него.

— Сериозно ли говориш? Само защото отсвирих едно от твоите поръчения, ти реши, че това е краят и съм заминала завинаги. Божичко! За каква ме мислиш — че ще се изпаря просто така ли?

— Да те пуснем да си отидеш, ще е все едно да отворим прозореца, за да излети пеперуда. Никой не се надява пеперудата да се върне обратно.

— Не съм някаква побъркана пеперуда.

— Не. Ти си човешко същество. Твоето място е в света на хората. Детството ти е към своя край…

— Е, и? Значи вече нямаш нужда от мен?

— Напротив. Сега имам нужда от теб повече от всякога. Както ти казах, радвам се, че не днес е денят, когато ще ни напуснеш.

Тази мисъл беше съвсем нова за Кару — че ще дойде ден, когато ще напусне своето семейство химери и че дори има свободата да го направи, стига да пожелае. Но тя не го желаеше. Е, може понякога да е отказвала някои от най-отвратителните поръчения, но това не я превръщаше в пеперуда, която се блъска в стъклото на прозореца, опитвайки се да излети. Затова сега дори не знаеше какво да каже.

Бримстоун побутна през тезгяха към нея един портфейл.

Поръчение. Почти беше забравила защо са я повикали. Ядосана, тя грабна портфейла и го отвори. Дирхами. Значи Мароко. Челото й се набразди.

— Изил? — попита тя и Бримстоун кимна.

— Но времето за него още не е дошло. — Кару имаше уговорена среща с един осквернител на гробове всяка последна неделя от месеца, но сега беше петък, седмица по-рано.

— Време е — настоя Бримстоун. После махна с ръка към един аптекарски буркан на рафта зад себе си. Кару добре го познаваше — обикновено беше пълен с човешки зъби, но сега стоеше полупразен.

— О! — отрони тя. Погледът й обходи целия рафт и тя с изненада установи, че повечето буркани също са опразнени. Не помнеше някога запасите от зъби да са били толкова оскъдни. — Леле! Ти май наистина имаш нужда от зъби. Да не се е случило нещо?

Напълно излишен въпрос. Сякаш можеше да разбере по каква причина му трябват повече зъби, когато изобщо не знаеше за какво служат те.

— Виж какво е събрал Изил — каза Бримстоун. — Предпочитам да не те пращам по други места за човешки зъби, ако това може да се избегне.

— И аз мисля така — Кару леко прокара пръсти по белезите от куршуми на корема си, сещайки се за Санкт Петербург и поръчението, при което всичко се обърка ужасно. Снабдяването с човешки зъби, колкото и голямо изобилие да имаше от тях по света, понякога беше… доста любопитна процедура.

Никога нямаше да забрави онези момичета в склада, все още живи, с окървавени усти, които ги чакаха още злочестия.

А може все пак да са се спасили. Колкото пъти се сетеше за момичетата, Кару винаги пришиваше към тази история измислен финал. Исса я учеше да се справя така с кошмарите, за да може да заспи отново. Можеше да понесе бремето на този спомен единствено ако сама себе си убеди, че е дала достатъчно време на момичетата да избягат от трафикантите. Пък току-виж наистина е станало така. Поне направи всичко, което зависеше от нея.

Много странно усещане е това да те прострелят. Колко неподготвена я свариха, всичко стана толкова бързо, че дори не успя да измъкне скрития в ботуша нож и да го използва.

И да го използва. И да го използва.

От години се обучаваше да се бие, но никога преди не й се беше налагало да защитава живота си. Когато това се случи, в проблясъка на един-единствен миг осъзна, че знае точно какво трябва да направи.

— Потърси на Джемаа ел-Фна^[1] — каза Бримстоун. — Кишмиш там засече Изил, но беше преди часове, още първия път, когато те повиках. Ако имаш късмет, може още да е там — с тези думи той отново се наведе над подноса с маймунски зъби и по вида му личеше, че Кару може да тръгва. Това вече приличаше на стария Бримстоун и тя остана доволна. Онова ново създание, което казваше „моля“ и говореше за нея като за пеперуда, я безпокоеше.

— Ще го открия — увери го Кару. — Скоро ще се върна с джобове, пълни с човешки зъби. Ха! Бас ловя, че тази фраза днес не е произнасяна никъде другаде по света.

Търговеца на желания не отговори, но като стигна преддверието, Кару се поколеба.

— Бримстоун — каза, поглеждайки назад. — Искам да знаеш, че никога няма просто така… да те изоставя.

Когато вдигна очите си на влечуго, те гледаха мътно от изтощение.

— Не може да си сигурна как точно ще постъпиш — каза и ръката му пак посегна към ядеца. — А и аз не държа на това.

Исса затвори вратата зад нея, но дори след като се озова в Мароко, Кару все още не можеше да се отърси от образа на Бримстоун и от чувството, че се е случило нещо страшно и непоправимо.