Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (15)

15
Другата врата

Кару се строполи на колене в преддверието. Едва дишайки, тя се отпусна напред и се сгуши в змийското тяло на Исса.

— Кару! — Исса я взе в прегръдките си и по двете й ръце полепна кръв. — Какво е станало? Кой ти стори това?

— Не го ли видя? — замаяно попита Кару.

— Кого да видя?

— Ангелът…

Реакцията на Исса беше ураганна. Тя се дръпна назад като змия, готова да нападне, и просъска: „Ангел?“. Всичките нейни змии — в косата й, около кръста и раменете — започнаха да се гърчат заедно с нея и да съскат. Кару изкрещя, а раните й зейнаха от рязкото движение.

— О, милата ми, скъпото ми момиче. Прости ми! — Исса отново омекна и залюля Кару като малко дете. — Как така ангел? Това със сигурност не е…

Кару примигна насреща й. Сенките наоколо все повече се сгъстяваха.

— Той защо искаше да ме убие?

— Миличка, миличка — занарежда Исса. Свали надупченото от меча палто на Кару и шала й, за да огледа раните, но кръвта все още шуртеше силно, а светлината в преддверието беше недостатъчна. — Толкова много кръв!

На Кару й се стори, че стените се сключват като свод над главата й. Тя очакваше вътрешната врата най-сетне да се отвори, но това не стана.

— Няма ли да влизаме вече? — гласът й стана немощен. — Искам Бримстоун! — спомни си как я беше вдигнал на ръце и как дълго я държа така, когато се върна кървяща от Санкт Петербург. Колко спокойна и сигурна се чувстваше тогава, убедена, че ще я излекува. Тогава я изцери и пак щеше да го направи…

Исса сви на топка просмукания с кръв шал на Кару и се опита да запуши с него раните й.

— Той не е тук в момента, момичето ми.

— А къде е?

— Сега… не можем да го безпокоим.

Кару изскимтя. Тя си искаше Бримстоун. Имаше нужда от него.

— Да го безпокоим ли? — едва пророни, но после взе да губи съзнание, да се унася.

Пропадане.

Гласът на Исса, някъде отдалече.

А после нищо.

Един след друг, като в зле монтиран филм, пред очите й взеха да пробягват образи: очите на Исса и Ясри, съвсем близо, тревожни. Гальовни ръце, студена вода. Сънища: Изил и онази твар върху гърба му, нейното подпухнало лице с кафяво-червеникав цвят на смачкан плод и ангелът, устремен право към Кару, сякаш готов да я подпали с очите си.

Гласът на Исса, приглушен и тайнствен:

— Какво ли означава това, че са слезли в света на хората?

Ясри:

— Може би са намерили начин да се върнат. Доста време им трябваше, въпреки голямото им самочувствие.

Това вече не беше сън. Кару беше дошла в съзнание и сякаш доплувала — с огромно усилие — от далечен бряг, сега лежеше тихо, заслушана. Оказа се в старото си детско креватче в дъното на дюкянчето; разбра го дори без да отваря очи. Раните й горяха, а във въздуха се носеше мирис на лечебен мехлем. Двете химери стояха от другата страна на шкафовете с книги и разговаряха шепнешком.

— Но защо ще нападат Кару? — просъска Исса.

Ясри:

— Да не мислиш, че…? Няма как да са разбрали за нея.

Исса:

— Естествено, не ставай глупава.

— Не, не са, разбира се, че не са — въздъхна Ясри. — О, дано Бримстоун се върне. Как мислиш, дали да не идем да го доведем?

— Знаеш добре, че не трябва да го прекъсваме. Не би трябвало да се бави още дълго.

— Така е.

След изпълнена с напрежение тишина Исса се реши да проговори:

— Той направо ще побеснее.

— Така е — съгласи се Ясри и гласът й потрепери от страх. — О, наистина е така.

Кару почувства, че двете химери са впили поглед в нея и направи усилие да се престори, че още е в безсъзнание. Не беше никак трудно. Чувстваше се отпаднала, а болката пулсираше в гърдите, ръката и ключицата й. Сега пък имаше прорезни рани, за да ги добави към колекцията си с белези от куршуми. Усети жажда и знаеше, че е достатъчно само да го прошепне, и Ясри щеше да изприпка към нея с вода и готова за милувки ръка, но си замълча. Имаше още много какво да обмисля.

Ясри беше казала: „Няма как да са разбрали за нея“.

Какво да разберат?

Тази тайнственост я влудяваше. Прииска й се да седне в леглото и да изкрещи: „Коя съм аз?“, но не го направи. Престори се на заспала, защото още нещо занимаваше мислите й.

Бримстоун не беше в дюкянчето.

Но той винаги стоеше тук. Никога досега не я бяха пускали вътре в негово отсъствие и явно само извънредните обстоятелства — едва не умря все пак — може да са причина за това изключение от правилата.

И за тази възможност.

Кару изчака Ясри и Исса да се отдалечат, после надникна през полуоткрехнатите си клепачи, за да се увери, че наистина ги няма. Даваше си сметка, че щом помръдне, пружината на детското легло ще изскърца и ще я издаде, затова посегна към скупитата в наниза около китката си.

Ето още едно ненужно пропиляно желание: безшумна пружина на леглото.

Тя стана и се опита да се закрепи на крака, без да издаде нито звук, макар че й се виеше свят и раните й горяха. Ясри и Исса бяха отнесли ботушите й, палтото и пуловера, затова сега тя носеше само превръзки, окървавената си блуза и джинсите. Тръгна боса, заобиколи няколко шкафа и се провря под провисналите нанизи със зъби от камила и жираф, после поспря, ослуша се и надникна в дюкянчето.

Тезгяхът на Бримстоун тънеше в мрак, също и работната маса на Туига. Нямаше запалени фенери, около които да кръжат колибропеперуди. Исса и Ясри бяха в кухнята, навсякъде в дюкянчето цареше полумрак, благодарение на който другата врата личеше още по ясно, очертана от тънка ивица светлина, която се процеждаше от отсрещната страна.

За първи път в живота си Кару я виждаше открехната.

Тя приближи с биещо до пръсване сърце. Постоя с ръка върху дръжката, за да успокои дишането си, после леко я дръпна, колкото да се получи тесен отвор, и надникна през него.