Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (12)

12
Нещо съвсем различно

Акива я видя да излиза. Тъкмо приближаваше вратата, беше на няколко крачки от нея, когато тя се отвори и отвътре излезе лютив талаз магия, от която целият настръхна. През портала прекрачи момиче с коса в неправдоподобния цвят на лапис лазули^[1]. Профучавайки покрай него, дори не го забеляза, очевидно погълната от някаква своя мисъл.

Без да пророни и дума, той я проследи с поглед, но завоят на малката уличка скоро скри от него развятата синя коса. Тогава се отърси от вцепенението, извърна се отново към портала и положи ръка върху него. Съскане на изгоряло, очертана от дим ръка — делото бе сторено — последната врата, която трябваше да дамгоса. По другите краища на света Хазаел и Лираз сигурно също бяха приключили и сега летяха към Самарканд.

Акива понечи да се издигне в пролетните небеса и да полети за последно в това дълго пътешествие към мястото на тяхната среща, преди тримата заедно да поемат към дома. Но внезапно усети спазъм да свива сърцето му, после още един и остана върху земята с поглед, вперен към мястото, където изчезна момичето.

Без да го е решавал, усети, че върви след нея.

„Как е възможно — запита се, когато някъде напред мерна светлината да играе по косата й — момиче като нея да се забърка с химерите?“ Снабдителите на Бримстоун, които беше виждал, бяха все изпечени злодеи с празни погледи и воняха на кланица. Но тя?! Тя беше сияйна красавица, гъвкава и жива, макар че определено не това го заинтригува в нея. Всички от неговия вид бяха красиви до степен, в която красотата вече няма значение. Тогава, какво го теглеше след нея, когато отдавна трябваше да е излетял в небесата, след като мисията му беше почти приключена? И той самият не можеше да каже. Приличаше на някакъв недоловим шепот, който го мамеше все по-нататък.

Медината^[2] в Маракеш беше същински лабиринт, близо три хиляди слепи улички, оплетени една в друга като змии в сандък, но явно момичето добре познаваше пътя. Спря само веднъж, за да прокара пръсти по гънките на парче плат, а Акива забави крачка и свърна рязко встрани, за да я огледа по-добре.

Върху бледото й красиво лице беше изписана неприкрита тъга — някаква безпомощност — но щом търговецът я заговори, тя се превърна в усмивка, сияйна като светъл лъч. Отвърна с лекота и накара мъжа да се разсмее, после двамата продължиха да си подмятат шеги. Нейният арабски беше богат и гърлен, с някакъв мъркащ завършек.

Акива я наблюдаваше с ястребова целеустременост. Само допреди дни за него хората бяха легенда, а ето че сега се озова в техния свят. Усещането бе все едно разгръщаше страниците на книга, но жива книга, с цветове и аромати, мръсотия и хаос, а момичето със синята коса прелиташе над всичко като фея във вълшебна приказка. Даже светлината я огряваше различно от останалите и въздухът сякаш се събираше наоколо й като сдържано дихание. Сякаш цялото това място беше приказка за нея.

Коя ли беше тя?

Той не можеше да си отговори със сигурност, но някакво вътрешно чувство му подсказваше, че не е просто една от онези безмилостни разносвачи на смърт, подвластни на Бримстоун. Тя, сигурен беше, е нещо съвсем различно.

И без да откъсва поглед от нея, той продължи да я дебне, докато тя си проправяше път през медината.