Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (37)

37
Изгубен във видения

Имало едно време

един издъхващ ангел, паднал в мъглата.

А дяволът коленичил край него и се усмихнал.

Акива вече не можеше да удържа кръвта в тялото си. Тя бликаше изпод пръстите му, изригвайки на топли струи с ритъма на сърцето. Невъзможно бе да спре кървенето. Тялото му беше разсечено с брадва и от раната висеше откъснато парче месо колкото юмрук, с каквито хранят кучетата.

Щеше да умре.

Наоколо светът губеше своите очертания. Морска мъгла беше удавила брега на Булфинч. Акива чуваше как вълните се разбиват, но не виждаше друго, освен най-близките трупове: сиви могилки, покрити с влажния й воал. Можеше да са както химери, така и серафими — различаваше единствено тяло до себе си. То лежеше само на няколко педи и собственият му меч стърчеше забит в него. Уродливият звяр, наполовина хиена, наполовина гущер, го разпра от ключицата до бицепса, сцепвайки ризницата му, сякаш беше прост плат. Двамата се вкопчиха един в друг и челюстите на чудовището хлопнаха, раздирайки плътта на рамото му дори след като беше пронизал огромния като буре гръден кош. Завъртя меча, заби го още по-навътре и пак го завъртя. Дълбоко в гърлото на звяра се надигна рев, но той не го пусна чак до последния си дъх.

Сега, докато лежеше и чакаше смъртта, някакъв рев разцепи настаналата след битката тишина. Акива настръхна и още по-силно притисна раната. По-късно щеше да се пита защо постъпи така. Просто трябваше да остави кръвта му да изтече, за да издъхне, преди да са стигнали до него.

Враговете претърсваха бойното поле и умъртвяваха ранените. Днес бяха удържали победа, принуждавайки серафимите да се върнат в укреплението на Моруанския бряг и нямаха намерение да взимат пленници. За свое собствено добро, Акива трябваше да побърза да умре, да заспи, потънал в унеса от загубата на кръв. Врагът нямаше да му предложи толкова милостива смърт.

Тогава, какво го караше да отлага? Дали не беше надеждата да убие още някоя химера? Но щом е така, защо не пропълзя да си вземе меча? А той просто лежеше, притискайки раната, и пропиляваше без полза последните си минути, без дори да знае защо го прави.

Тогава я видя.

Отначало бе само силует. Широки криле на прилеп, дълги и набраздени рога на газела с върхове като копия — звероподобните черти на врага. В Акива се надигна мрачно отвращение, докато я гледаше как спира първо край един, после край друг труп. Стигна до тялото на гущерохиената и се задържа там за по-дълго — какво ли правеше? Дали не извършваше някакъв погребален ритуал?

После се обърна и пое дебнешком към Акива.

С всяка крачка чертите й се открояваха все по-ясно. Имаше стройно тяло с дълги крака — изящни човешки крайници, които от коляното надолу продължаваха като крака на газела. Заради фините раздвоени копита изглеждаше така, сякаш се крепеше на върховете на игли. Крилете бяха прибрани към тялото, походката — едновременно грациозна и някак напрегната заради сдържаната сила. В едната си ръка държеше нож с извито като полумесец острие; още един беше затъкнат в колана. Другата ръка беше вдигнала нещо дълго, което не приличаше на оръжие. Имаше извит край като на овчарска гега, на куката му висеше нещо сребристо — сигурно фенер.

Не беше фенер обаче. От него не струеше светлина, а дим.

Още няколко крачки, копитата затъваха в пясъка, после мъглата откри лицето й пред него и неговото — пред нея. Тя спря рязко, когато видя, че той е още жив. Акива се приготви да чуе ръмжене, последвано от внезапен скок и нова болка, щом полумесецът на ножа й го разпори. Но момичето химера не помръдна. Двамата дълго време само се гледаха един друг. Накрая тя въпросително наклони глава на една страна като птица — жест, който говореше не за свирепост, а за любопитство. От устните й не излезе ръмжене. Лицето беше тържествено.

И необяснимо красиво.

Направи още една крачка. Той наблюдаваше лицето й, докато приближаваше. Погледът му се плъзна по дългия й врат към хребетите на ключиците. Тялото й беше с фино, елегантно и крехко. Косата й приличаше на лебедов пух, мека и тъмна, обвила плътно главата като шапка, така че чертите на лицето оставаха открити, съвършени. Черният грим образуваше маска около очите й и Акива видя, че те са огромни — кафяви и сияйни, живи и печални.

Той знаеше, че тази печал е заради падналите й другари, не за него, но въпреки това, се почувства като прикован от жалостта в погледа й. Това го накара да се замисли, че досега никога не се е заглеждал истински в някоя химера. Често виждаше роби, но те винаги бяха със сведени към земята очи. Воини като нея срещаше единствено в сражение, докато избягваше някой смъртоносен удар или пък на свой ред нанасяше такъв, заслепен от яростта на битката. Сега, ако не гледаше окървавеното острие в ръката й, плътно прилепналата черна броня, дяволските криле и рогата, а само лицето — така неочаквано прекрасно — би я взел за момиче, което е открило издъхващ млад мъж на брега.

В един кратък миг той беше само това. Нито воин, нито нечий враг, а надвисналата над него смърт изглеждаше напълно нелепа. В този момент животът, който водеха ангели и чудовища, затворени в безкраен кръговрат на убийства и смърт, на смърт и убийства, също приличаше на нелеп избор.

Сякаш са могли да изберат да не убиват и измират.

Но не. Сега всичко ги разделяше. И това момиче бе тук заради същото, заради което дойде и той: да убие враговете. А врагът беше той.

Тогава защо просто не го направи?

Тя коленичи край него, без да опитва да се предпази от негова внезапна атака. Той се сети за ножа на хълбока си. Вярно, беше малък, далеч по-несъвършен от нейния фантастичен двуостър полумесец, но пак можеше да я убие. Само с едно движение би могъл да го забие в меката извивка на шията. На нейната съвършена шия.

Но той не помръдна.

Вече беше изгубен във виденията си. Обезкървен. Докато гледаше втренчено лицето над себе си, дори не се питаше дали е реално. Можеше да е просто предсмъртно видение, или да е косачът на смъртта, пратен от някой следващ живот, за да вземе душата му. Сребърната кандилница висеше на куката, изпускайки ароматен дим, който ухаеше едновременно на билки и сяра. Докато този аромат постепенно го обгръщаше, Акива почувства някакво привличане, съблазън. Замаян, той си помисли, че не би имал нищо против да последва този пратеник към следващите селения.

Представи си как тя го повежда за ръка и унесен от тази ведра илюзия, откъсна ръка от раната и посегна към нейната, поемайки я в лепкавата си от кръвта длан.

Очите й се разшириха и тя дръпна ръка.

Сигурно я беше стреснал, а не това искаше.

— Ще дойда с теб — каза, говорейки на езика на химерите, който знаеше, колкото да дава заповеди на робите. Езикът беше груб, съставен от множество диалекти на племената, събрани от Империята под едно небе. С течение на времето отделните говори се бяха претопили в общ език. Акива едва чуваше собствения си глас, но явно тя добре разбра думите му.

Изви очи към кандилницата, после отново ги върна на него.

— Това не е за теб — каза, после дръпна настрани гегата и я заби в калта, та морският бриз да отнася дима. — Не мисля, че искаш да отидеш там, накъдето аз съм тръгнала — гласът й звучеше красив като песен, въпреки животинската модулация на нейния роден език.

— При смъртта — пророни Акива. Сега, когато вече не притискаше раната, животът го напускаше бързо. Клепките му натежаваха. — Готов съм.

— Аз обаче не съм. Чух, че било много скучно да си мъртъв.

Каза го ведро, развеселена и той отново отвори очи да я погледне. Нима се беше пошегувала току-що? Усмихваше се насреща му.

Усмихваше се.

Той също се усмихна. С изненада усети, че нейната усмивка събуди някакъв рефлекс у него.

— На мен пък това ми звучи добре — каза и отново спусна клепки. — Може да успея да си наваксам с четенето.

Тя едва потисна смеха си и в своя унес Акива повярва, че вече е мъртъв. Ето защо онова, което се случваше с него, не му изглеждаше толкова невероятно. Вече не усещаше разкъсаното си рамо, затова не почувства и нейното докосване, докато не го проряза силна болка. Ахна и отвори очи. Нима все пак го беше пробола?

Не. Просто стягаше турникет над раната му. Ето откъде идваше болката. Той я загледа учудено.

— Съветвам те да оживееш — каза тя.

— Ще се опитам.

Тогава наблизо се разнесоха гърлени гласове. Говореха езика на химерите. Момичето замръзна, вдигна пръст към устните си и прошепна:

— Шт!

Размениха погледи за последно. Мъглата се разсея и слънцето се показа иззад гърба й, обрамчвайки като с ореол рогата и крилете й. Късата й коса приличаше на кадифен мъх — изглеждаше мека като шията на жребче, а рогата й лъщяха като току-що полиран черен кехлибар. Въпреки странния грим, лицето й бе благо, усмивката й бе блага. Акива не познаваше благостта; тя го прониза право в гърдите, уцели го дълбоко, на място, където дотогава не беше подозирал, че е средоточието на чувствата. Усещането бе необикновено, сякаш очите му се обърнаха на обратно и надникнаха в собствената му глава, откривайки ново измерение.

Посегна да докосне лицето й, но се отказа — дланите му бяха лепкави от кръвта, освен това усещаше дори здравата си ръка толкова тежка, че едва ли можеше да я вдигне.

Но тя се поддаде на същия импулс. Протегна ръка колебливо, после прокара върховете на нейните хладни, хладни пръсти по неговото горящо от треската чело, по очертанието на брадичката му, за да спре върху едва пулсиращата вена на шията му. Задържа ги там за миг, сякаш искаше да се убеди, че животът все още раздвижва кръвта му.

Дали почувства как пулсът му се ускори от нейното докосване?

После с един скок изчезна. Дългите й крака с копита на газела и източени жилави мускули я понесоха през мъглата на плавни дълги скокове, които наподобяваха полет; полуразгънатите й криле я държаха във въздуха като хвърчило и приземяването след всеки скок приличаше на балетна стъпка. Акива видя как в мъгливата далечина приличната на сянка фигура се срещна с други — тромави зверове, които не притежаваха и капка от нейната гъвкава грациозност. До слуха му достигнаха ръмжащи гласове, сред които се открояваше нейният, успокояващ. Надяваше се да ги отведе далече от него и тя наистина го направи.

Акива оживя и напълно се промени.

— Кой завърза този турникет? — попита го Лираз, след като го откри и го заведе на безопасно място. Отвърна й, че не знае.

Имаше чувството, че до този момент животът му е бил като лутане в лабиринт, докато на бойното поле при Булфинч най-после откри неговия център. Собствения си център — онова място, където сред общото вцепенение пулсираха чувствата. Дори не подозираше, че го има, докато един враг не коленичи край него, за да спаси живота му. Образът й остана в него, мек като спомен от съновидение, но тя не беше сън.

Тя беше истинска и я имаше някъде в този свят. Чувстваше присъствието й като искрящите очи на животно, надзъртащо от мрачна гора, кратък проблясък на светъл лъч сред всепоглъщащия мрак.

Тя беше някъде там.