Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (47)

47
Изличаване

Имало едно време

две луни, две сестри.

Нитид била богинята на сълзите и живота

и владеела небесата.

Никой не почитал Елай, освен тайните любовници.

Мадригал се изкачваше на ешафода. Ръцете й бяха вързани на гърба, а крилете — здраво приклещени със скоби, за да не може да избяга. Излишна предпазливост — над главата й се извиваха решетките на Кафеза. Решетките имаха за цел да държат серафимите отвън, а не химерите вътре, но днес трябваше да изпълняват точно такава задача. Мадригал отиваше не другаде, а към смъртта.

— Това не е необходимо — възрази Бримстоун, когато Тиаго нареди да сложат скоби на крилете й. Гласът му стържеше и бе толкова нисък, че едва се чуваше. Звучеше така, сякаш някой оре земята.

Тиаго, генерал Белия вълк, син на Войнолюбеца и негова дясна ръка, не му обърна внимание. Добре знаеше, че това не е необходимо. Но искаше да я унижи. Смъртта на Мадригал не му стигаше. Държеше да я види сломена и разкайваща се. Искаше я на колене.

Щеше да остане разочарован. Можеше да заповяда да вържат ръцете и крилете й, но не и да коленичи. Можеше да я гледа как умира, но не беше по силите му да я принуди да се покае.

Тя не съжаляваше за стореното.

Войнолюбецът седеше на балкона на палата в целия си блясък и великолепие. Имаше глава на елен с позлатени разклонени рога. Както обикновено, Тиаго седеше до баща си. Мястото отляво на Войнолюбеца беше отредено по право на Бримстоун, но сега стоеше празно.

Хиляди, хиляди очи бяха впити в Мадригал, нестройният ропот на тълпата постепенно се изостри и стана див, гласовете се извисиха до крясъци. Краката на сборището взеха гръмовно да тропат по земята. Никой не помнеше на площада да е имало екзекуция, но събралите се знаеха точно какво да правят, сякаш омразата дремеше в тях и само чакаше да я освободят.

Разнесе се писклив обвиняващ глас:

— Любовница на ангелите!

Някои в тълпата се стъписаха, разколебаха се. Мадригал беше красавица, истинска радост за очите — нима наистина беше направила нещо толкова недопустимо?

Изтикаха Акива напред. По заповед на Тиаго той трябваше да гледа всичко отблизо. Стражите го блъснаха на колене върху издигната до ешафода платформа, така че нищо да не спира погледа му. Макар и окървавен, окован и омаломощен от изтезанията, той бе все така величествен. Лумналите му криле пръскаха лъчи; в очите му гореше огън и ярост, той не откъсваше поглед от Мадригал, която преливаше от топлината и нежността на спомените, но заедно с това изпита и остра болка, че тялото й никога вече нямаше да познае неговото; устните й никога вече нямаше да срещнат неговите и двамата никога нямаше да видят как бляновете им се превръщат в реалност.

Очите му се напълниха със сълзи. Тя му се усмихна и в погледа й пролича такава неоспорима любов, че повече никой не би могъл да се усъмни в греха й.

Мадригал Кирин беше обвинена в предателство — любов към врага — и осъдена на смърт. Но присъдата имаше и по-страшна страна, която не беше прилагана от стотици години: изличаване.

Ликвидиране.

На ешафода бяха само тя и палачът с качулка на главата. С високо вирнато чело тя пристъпи към дръвника, коленичи и точно тогава Акива започна да крещи. Гласът му се извиси над общия ропот — вик, който проникна в душата на всеки присъстващ; звук, който прогони призраците от убежищата им.

Викът премина като свредел през сърцето на Мадригал и тя закопня да вземе Акива в прегръдките си. Знаеше, че Тиаго само чака тя да се пречупи, да започне да крещи и да се моли, но нямаше да го дочака. Нямаше смисъл да го прави. Нямаше дори най-слаба надежда за живот. Не и за нея.

Последен поглед към нейния възлюбен и тя положи глава на ешафода. Той също бе от черен камък, както всичко останало в Лораменди, и сега пареше на бузата й като наковалня. Акива закрещя и сърцето на Мадригал му отвърна. Запрепуска бясно — нали щеше да умре — но тя запази спокойствие. Мадригал имаше план и това я крепеше, когато палачът вдигна острието — страховито и лъскаво като падаща луна. Предстоеше й още работа, не можеше да си позволи да загуби концентрация. Все още не беше приключила.

След своята смърт щеше да спаси живота на Акива.