Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (30)

30
Ти

Заведе го в апартамента си, повтаряйки си през цялото време: „Тъпачка, тъпачка, какви ги вършиш?“.

„Отговори — отвърна сама на себе си, — търся отговори“.

Пред асансьора се поколеба дали да влезе в толкова тясно пространство заедно със серафима, но беше немислимо той да се качи по стълбите, затова натисна бутона. Той я последва, без да подозира що за съоръжение е това и леко се стресна, когато механизмът задейства.

Щом влязоха, тя хвърли ключовете в панерчето край входната врата и се огледа. На стената: крилете на нейния Ангел на изчезването, смущаващо подобни на неговите. Но дори да забеляза приликата, по лицето му нищо не пролича. Пространството бе прекалено тясно, за да може да ги разгърне в целия им обхват, затова висяха като балдахин на стената, закривайки наполовина леглото — здрав одър от тиково дърво, върху който бяха струпани пухени юргани като от приказката за принцесата и граховото зърно. Завивките все още бяха разхвърляни, скрити под лавината от скицници, които Кару разлиства цялата предишна нощ — единствената й връзка с нейното семейство.

Един от скицниците стоеше отворен на портрета на Бримстоун. Забеляза как ангелът стисна зъби при вида му, затова го грабна и го притисна към гърдите си. Той пристъпи към прозореца и погледна навън.

— Как е името ти? — попита тя.

— Акива.

— А откъде знаеш моето?

Дълга пауза.

— От стареца.

Изил. Естествено. Но… Тази мисъл я порази. Нали Разгут каза, че Изил беше предпочел смъртта, за да я предпази?

— Как ме откри? — попита.

Навън беше тъмно и стъклото отразяваше очите на Акива в оранжево.

— Не беше трудно — само каза той.

Канеше се да го разпита за подробности, но той затвори очи и опря чело в стъклото на прозореца.

— Можеш да седнеш — каза тя и посочи дълбокото кресло, тапицирано със зелено кадифе. — Стига да не подпалиш нещо.

Устните му се изкривиха в горчиво подобие на усмивка.

— Нищо няма да подпаля.

Разхлаби кожените каиши, които се кръстосваха на гърдите, и мечовете паднаха от гърба му на пода с тътен, който едва ли щеше да зарадва съседа отдолу. След това Акива седна, или по-скоро се стовари върху креслото. Кару разбута скицниците, за да си направи място на леглото и седна насреща му с кръстосани в поза лотос крака.

Апартаментът й беше съвсем малък, в него имаше място само за леглото, фотьойла и комплект масички, които влизаха една в друга, но най-вече — за голямата гордост на Кару — персийския килим, спазарен още докато беше на стана в Тебриз^[1]. Една от стените цялата беше в шкафове с книги, отсрещната беше с прозорци, а оттатък антрето имаше малка кухничка, малък килер и баня, почти с размера на душкабина. Таваните се издигаха на абсурдната височина от три и половина метра и голямата стая дори беше по-висока, отколкото широка. Кару си беше направила полуетаж над шкафовете с книги, където се стигаше само с катерене, затова пък беше достатъчно широко за меките турски възглавници и оттам се разкриваше чудесна гледка право към замъка над покривите на „Старе Место“.

Тя не сваляше поглед от Акива. Седеше с отметната назад глава и затворени очи. Сякаш цялата му сила беше изтекла някъде. От време на време разтриваше едното си рамо и се мръщеше като от силна болка. Кару се накани да му предложи чай — на нея също щеше да й дойде добре — но тогава би заприличала на гостоприемна домакиня, а тя не искаше да забравя какво са всъщност те един за друг: врагове.

Ясно?

Продължи да го изучава, мислено коригирайки неговите портрети, рисувани по памет. Ръцете я сърбяха да грабне молива и да го нарисува още сега. Тъпи ръце.

Той отвори очи и я хвана да го гледа. Тя пламна.

— Гледай да не се разположиш прекалено удобно — изтърси смутено.

Той направи усилие да се вдигне.

— Извинявай. Винаги е така след битка.

Битка. Наблюдаваше я предпазливо, докато тя довършваше мисълта му.

— Битка. С химерите. Защото сте врагове — обобщи тя.

Той кимна.

— Защо?

— Защо? — повтори той, сякаш понятието враг не се нуждаеше от повече обяснения.

— Точно така. Защо сте врагове?

— Винаги е било така. Водим война от хилядолетия…

— Тия не ми минават. Невъзможно е две раси да враждуват още от самото си създаване. Все трябва да е започнало с нещо.

Той бавно кимна.

— Да, започна заради нещо — разтърка лицето си с длани. — Какво знаеш за химерите?

Какво всъщност знаеше?

— Не много — призна тя. — До нощта, когато ме нападна, даже не знаех, че са повече от четири. Нямах представа, че са цяла раса.

Той тръсна глава.

— Не са само една раса. Има ги много, съюзени.

— О! — Кару реши, че в това има някакъв смисъл, след като изобщо не си приличаха по външен вид. — Значи ли това, че има и други като Исса и Бримстоун?

Акива кимна. В нейните очи тази информация придаде реално измерение на света, където тя успя само да надникне. Представи си пръснатите из просторни равнини племена, цяло село, населено с исси, многобройни семейства от бримстоуни. Искаше й се да ги види. Защо ли са я държали настрани от тях?

— Не мога да си представя какъв е бил животът ти — обади се Акива. — Разбрах, че Бримстоун те е отгледал, но през цялото време ли те държа затворена в дюкянчето си? Не те ли допусна до крепостта?

— До онази нощ даже не знаех какво има отвъд задната врата на дюкянчето.

— Значи все пак те е пуснал оттатък?

Кару сви устни, припомняйки си яростта на Търговеца на желания.

— Може и така да се каже.

— И какво видя там?

— Защо трябва да ти казвам? Вие сте врагове, а това и мен ме превръща в твой враг.

— Аз не съм ти враг, Кару.

— Те са моето семейство. Техните врагове са и мои врагове.

— Семейство — повтори Акива, клатейки глава. — Ами ти откъде си се взела? Коя всъщност си ти?

— Защо всички все това ме питат? — отвърна Кару, разлюляна от внезапен гняв, въпреки че и тя самата, откакто порасна достатъчно, за да осъзнае колко странно е всичко, всекидневно си задаваше същия въпрос. — Аз съм си аз. Ами ти кой си?

Това беше риторичен въпрос, но той го прие насериозно.

— Аз съм воин — отговори.

— Тогава какво правиш тук? Твоята война се води на друго място. Защо си дошъл?

Той си пое дълбоко дъх на пресекливи вдишвания и се отпусна в креслото.

— Трябваше ми… нещо — каза. — Нещо различно. Живея във война от половин век…

— Ти си на петдесет?! — прекъсна го Кару.

— В моя свят живеем дълго.

— Е, в такъв случай, си късметлия — каза Кару. — Тук, ако искаш дълъг живот, трябва сам да си извадиш всичките зъби с клещи.

При споменаването на зъби в очите му се появи опасен пламък, но той само каза:

— Дългият живот е бреме, ако е преминал в страдания.

Страдания. Да не говореше за себе си? Попита го.

Очите му се затвориха, сякаш досега ги е държал отворени с цената на огромно усилие, но вече се предаваше. Мълча много дълго и Кару реши, че е заспал, затова се отказа да настоява. Но въпросът продължи да я измъчва. Чувстваше, че той говори за себе си. Спомни си вида му в Маракеш. Какво ли е способно да прогони живота от нечии очи?

Отново я обзе желание да се погрижи за него, да му предложи нещо, но пак се удържа. Продължи да го наблюдава — изсечените черти, дълбокото черно на веждите и миглите, татуираните линии по ръцете, които лежаха с разтворени пръсти върху подлакътниците на креслото. Сега, както седеше с отметната назад глава, се виждаше ясно белегът на врата му, а малко по-нагоре — и пулсирането на сънната артерия.

За пореден път се изненада от неговата телесност — той също бе същество от плът и кръв, макар и по-различно от всяко друго, което някога е срещала или докосвала. В него се смесваха стихиите огън и земя. А тя си мислеше, че ангелите са сътворени само от ефир. Нищо подобно. Целият беше плътна материя: мощна, сурова, истинска.

Той отвори очи и тя подскочи, хваната отново да го наблюдава. Колко пъти щеше да се изчервява тази вечер?

— Извинявай — промълви с отпаднал глас, — май съм заспал.

— Аха. — Този път не успя да се удържи: — Искаш ли вода?

— Да, моля! — изглеждаше толкова благодарен, че тя усети вина, задето не му беше предложила по-рано.

Разгъна свитите си в поза лотос крака, изправи се и му донесе чаша вода, която той пресуши на един дъх.

— Благодаря — каза със странно прочувствен глас, сякаш му беше дала нещо много повече от чаша вода.

— Ъхъ — рече неловко. Поколеба се, щръкнала пред него. Нямаше къде да отиде в малката стая, освен да се върне на леглото, затова се метна обратно на него. Искаше й се най-после да си свали ботушите, но човек не прави това, когато може да се наложи да бяга бързо или да срита някого. Но ако се съдеше по пълното изтощение на Акива, май нямаше опасност нито от едното, нито от другото. Опасност представляваше единствено миризмата, която щеше да се разнесе, като си свали ботушите.

Затова остана обута.

— Още не проумявам защо изгори порталите. Как това може да сложи край на войната? — настоя тя.

Пръстите на Акива силно стиснаха празната чаша.

— През тези врати преминаваше магия — каза той. — Черна магия.

— През тях? Там нямаше никаква магия.

— Казва момичето, което може да лети.

— Добре, но това стана срещу едно желание. От твоя свят.

— От Бримстоун.

Тя потвърди с кимване.

— Значи ти е известно, че той е магьосник.

— Аз… Ами, да. — Никога не беше приемала Бримстоун като магьосник. Нима е правил и други неща, освен да изработва желания? Каква част от истината й беше известна и колко още не знаеше? Нейното невежество приличаше на непрогледен мрак, който можеше да е както в тесен килер, така и под открито небе в беззвездна нощ.

В главата й се завъртя калейдоскоп от образи. Свистенето на магията всеки път, когато пристъпваше в дюкянчето. Купчините със зъби и скъпоценни камъни, каменните маси в подземната катедрала, върху които лежаха мъртъвци… Мъртъвци, които всъщност не са мъртви, както се убеди от горчив опит. Спомни си как Исса я съветваше да не вгорчава още повече и без това тежкия живот на Бримстоун — този „нерадостен“ живот, както каза тогава. Неговата „безмилостна“ работа. Що за работа беше това?

Грабна първия скицник, който й попадна. Разлисти бързо страниците му, раздвижвайки нарисуваните по тях химери в нещо като анимация.

— Каква беше тази магия? — обърна се тя към Акива. — Черната магия.

Той не отговори и когато вдигна поглед към него, очакваше да е заспал. Той обаче следеше пробягващите като мълнии рисунки в скицника. Кару рязко го затвори и Акива премести очи на нея. И пак този изпитателен поглед.

— Какво? — попита смутено тя.

— Кару — отвърна той. — Надежда.

Тя вдигна вежди, сякаш го питаше: „Е, и?“.

— Защо ти е дал това име?

Тя вдигна рамене. Вече започваше да й писва да не знае съвсем нищичко.

— Ами твоите родители защо са те кръстили Акива?

Щом спомена родителите му, лицето на Акива се изопна и пронизващата бдителност в погледа му отново беше изместена от умората.

— Не са го направили те — отговори. — Управителят на харема го е избрал от списъка. Другият Акива е бил убит. Името е било свободно в момента.

— О! — Кару не знаеше какво да мисли. В сравнение с чутото, необикновеното й детство изглеждаше по семейному уютно.

— Отгледан съм за войник — продължи Акива с кух глас и отново затвори очи, но този път здраво стисна клепачи, като при силна болка. Мълча дълго време. Когато заговори отново, разказа много повече, отколкото беше очаквала.

— Взели са ме от майка ми, когато съм бил петгодишен. Не помня лицето й, а само, че не направи нищо, когато дойдоха за мен. Това е най-ранният ми спомен. Тогава съм бил толкова дребен, че помня само краката на войниците, които ме наобиколиха. Трябва да са били от дворцовата стража, защото наколенниците им бяха сребърни и аз се оглеждах в тях, във всичките се отразяваше ужасеното ми лице, размножено като в десетки огледала. Заведоха ме в тренировъчния лагер, където се оказах едно от цял легион изплашени деца — той преглътна. — Там ни наказваха за страха ни и ни научиха да го прикриваме. Ето в това се превърна животът ми — в прикриване на собствения ужас до момента, когато вече не го усещах, нито изпитвах други чувства.

Кару си го представи: едно уплашено и изоставено дете. Отвътре я изпълни нежност като напираща сълза.

Той продължаваше с глух глас:

— Още с раждането си съм обречен на войната — война, започнала преди хиляди години с избиването на моя народ. Тогава никой не е бил пощаден — нито деца, нито възрастни. В Астре, столицата на Империята, химерите подложили серафимите на поголовно клане. Ние сме врагове, защото химерите са чудовища. Животът ми е кръв, защото светът ми е чудовищен.

— А после дойдох тук и хората… — в гласа му се усети почуда, сякаш разказваше някакъв сън. — Хората се разхождаха свободно, невъоръжени, събираха се на открито, седяха по площадите, смееха се, остаряваха. Срещнах момиче… чернооко момиче с коса като скъпоценен камък, но… тъжно. Тъгата в нея бе толкова дълбока и въпреки това, за секунда можеше да се превърне в светлина. Щом видях усмивката й, се запитах какво ли ще е да я накарам да се засмее. Мислех си… мислех си, че това ще е като да видиш усмивката за първи път. Тя беше на страната на врага и макар единственото ми желание да бе да я гледам, аз постъпих така, както са ме обучавали. Затова я… нараних. Когато се върнах у дома, не преставах да мисля за теб и бях толкова благодарен, че ти се защити. Че не се остави да те убия.

Ти. Кару не пропусна внезапната промяна в местоимението. Седеше насреща му, без да мигне, останала почти без дъх.

— Върнах се да те намеря — продължаваше Акива. — Не знам защо го направих. Кару. Кару. Не знам защо — гласът му бе толкова слаб, че едва го долавяше. — Само и само да те открия и да остана в света, където си и ти…

Кару мълчеше, но той не каза нищо повече и тогава… нещо се появи във въздуха около тях.

Сияние, отначало като аура, което постепенно ставаше все по-ярко, докато не се превърна в криле — разтворени и изникнали от лопатките на раменете му, разпънати над креслото и обсипващи килима с великолепни огнени арабески. Разкри се пред нея в целия си блясък. Кару едва не се задави при вида на разперените му криле, но техният пламък не я опари. Той беше бездимен, някак отвъден. Лекото потрепване на огнените пера я хипнотизираше. Кару отново си пое дълбоко дъх и ги гледа дълго, докато чертите на Акива не се отпуснаха в нещо близко до умиротворение. Този път наистина беше заспал.

Тя стана и взе празната чаша от ръката му. Изключи осветлението. Сиянието на крилете му бе напълно достатъчно, дори за рисуване. Взе скицник и молив и започна да рисува Акива, заспал в люлката на своите огромни криле. После го скицира по спомен — с отворени очи. Опита се да улови точната им форма: използва въглен, за да пресъздаде плътната черна линия, която ги ограждаше и ги правеше толкова екзотични. Не можеше да остави огнените ириси, щриховани само с молив, затова грабна кутията с акварели и започна да нанася боите. Скицира и рисува с бои дълго време, а той продължаваше да седи напълно неподвижен. Само гърдите му се вдигаха и спускаха недоловимо, а перата на крилете му мъждукаха и изпълваха стаята с игриви сенки като от жив огън.

Кару нямаше намерение да спи. Някъде след полунощ обаче се предаде, все още потънала сред купчината скицници, и даде за миг покой на очите си. Унесе се и когато се събуди малко преди зазоряване — стресна я някакъв кратък, ясен звук — за момент стаята наоколо й се видя напълно чужда. Само крилете над главата й бяха познати и видът им предизвика у нея вълна от наслада, а после всичко й се изплъзна както става със сънищата.

Намираше се в апартамента си, естествено, в собственото си легло, а онова, което я събуди, бе гласът на Акива.

Стоеше над нея с омекнал поглед. Огнените му ириси изглеждаха огромни, превзели бялото наоколо. Във всяка ръка държеше по един от нейните ножове със сърповидни остриета.