Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (59)

59
Един прероден свят

— Не мога да те спася.

Бримстоун. Мадригал вдигна очи. Тя седеше на пода в единия ъгъл на оградената с решетки затворническа килия и не чакаше спасение.

— Знам.

Той пристъпи към решетките, но тя не помръдна, остана с вирната брадичка и безизразно лице. Дали и той ще я заплюе като останалите? Нямаше нужда да го прави. Разочарованието на Бримстоун беше много по-страшно от всичко, което останалите можеха да й сторят.

— Причиниха ли ти болка? — попита той.

— Само когато изтезават него.

А това бе най-страшното мъчение, което можеше да си представи. Където и да държаха Акива, явно беше достатъчно близо, защото го чуваше да крещи, докато виковете му не се извисяваха до пълна агония. Разнасяха се непрекъснато, достигайки до нея на неравни интервали. Тя не знаеше кога ще дойде следващият и прекара последните няколко дни в изтощително очакване.

Бримстоун я изгледа изпитателно.

— Обичаш го.

В отговор, тя успя единствено да кимне. Досега се справяше добре, с високо вдигната глава и външно самообладание. Не им позволи да усетят какво я разяжда отвътре, сякаш изличаването на душата й вече беше започнало. Но под изпитателния поглед на Бримстоун долната й устна започна да трепери. Тя я притисна с юмрук, за да спре треперенето. Помълча известно време и щом се увери, че гласът й няма да я издаде, каза:

— Съжалявам.

— За какво, дете?

Подиграваше ли се? Невъзможно бе да се разгадае изражението на овчето му лице. Кишмиш и сега стоеше кацнал на единия рог и позата му повтаряше тази на неговия господар — килнатата настрани глава, приведените рамене.

— Да не съжаляваш, че си се влюбила? — попита Бримстоун.

— Не за това.

— За какво тогава?

Не знаеше какъв отговор очаква той. Навремето й беше казал, че иска от нея единствено истината, колкото по-проста, толкова по-добре. Тогава къде беше истината? За какво съжаляваше сега?

— Че позволих да ме заловят — отвърна. — И… задето те посрамих.

— Трябва ли да се чувствам посрамен?

Тя примигна насреща му. Не можеше да повярва, че Бримстоун й се подиграва. Дори не очакваше да дойде при нея. Мислеше, че ще го зърне за последно на балкона на палата, докато заедно с всички останали чака екзекуцията.

— Кажи ми какво си сторила — продължи той.

— Знаеш много добре какво направих.

— Разкажи ми.

Явно й се подиграваше. Мадригал се примири с това. И започна да изрежда:

— Най-висша степен на предателство. Заговор с врага. Заплаха за бъдещето на химерите да пребъдат във вечността и за всичко онова, за което сме се борили в продължение на хиляди години…

— Знам каква е присъдата ти — прекъсна я той. — Разкажи ми със свои думи.

Тя преглътна мъчително, опитвайки се да отгатне какво точно иска от нея. Накрая колебливо каза:

— Аз… се влюбих. Аз… — изгледа го с празен поглед, преди да му разкрие онова, което не беше споделяла с никого досега. — Всичко започна по време на битката при Булфинч. Сражението беше приключило. Стана после, докато събирахме душите. Намерих го издъхващ и го спасих. Не знам защо го направих; така го усетих, сякаш нямах друг избор. По-късно… После вече мислех, че двамата с него сме предопределени за нещо, че така ни е било писано — гласът й секна и страните й пламнаха, когато прошепна: — Двамата с него да донесем мир.

— Мир — повтори като ехо Бримстоун.

Колко детско и незряло й се виждаше това сега от мястото, на което се намираше — да си въобразява, че тяхната любов е плод на божествена намеса. Но колко красива бе тя, въпреки всичко. Онова, което преживя с Акива, бе недосегаемо за срама и позора. И Мадригал извиси глас, изричайки:

— Двамата с него мечтаехме за един прероден свят.

Думите й бяха последвани от продължително мълчание.

Бримстоун само я гледаше втренчено и ако като дете не си бе измислила игра да устоява на погледа му, сега нямаше да успее да го издържи. Въпреки това, очите й вече смъдяха и беше готова да мигне, когато той най-накрая проговори:

— И за това ли трябва да се чувствам посрамен? — каза.

Страданието и скръбта, които я разкъсваха, внезапно утихнаха. Почувства се така, сякаш кръвта й спря да тече. Не се беше надявала… Не би посмяла дори. Какво ли искаше да каже? Дали ще продължи?

Едва ли. Той въздъхна тежко и отново каза:

— Не мога да те спася.

— Аз… го знам.

— Ясри ти праща това — протегна й през решетките някакво платнено вързопче. Мадригал го взе. То беше топло и благоухаещо. Развърза го и намери вътре сладки рогчета. Ясри от години я тъпчеше, с напразното усилие да я поохрани малко повече. От очите на Мадригал бликнаха сълзи.

Нежно остави вързопчето край себе си.

— Не мога да ям сега — каза. — Но ти й кажи, че съм ги изяла.

— Ще кажа.

— А на… Исса и Туига… — болката я стисна за гърлото. — Кажи им… — отново се наложи да притисне юмрук към устните си. Едва ги удържаше да не треперят. Защо всичко ставаше още по-тежко в присъствието на Бримстоун? Преди да дойде, гневът я правеше силна.

Макар да не беше казала още нищо, той я увери:

— Те го знаят, дете. Вече го знаят. И също не се срамуват от теб.

Също.

Това беше най-многото, което би си позволил да й каже, но и то стигаше. Мадригал избухна в сълзи. Опря се на решетките със сведена глава, ридаеща. Усети ръката му на тила си и се разхлипа още по-силно.

Той не бързаше да си тръгва и Мадригал знаеше, че никой друг, освен Бримстоун — навремето лично спасил Войнолюбеца — не би могъл да погази изричната заповед на Тиаго при нея да не идват посетители. Бримстоун имаше власт, но дори тя не можеше да отмени присъдата. Престъплението й бе твърде тежко, а вината — прекалено очевидна.

Когато риданията утихнаха, тя изведнъж се почувства празна и… много по-добре, сякаш досега солта на неизплаканите сълзи е тровела кръвта й, но вече е пречистена. Опря се на решетките. Бримстоун беше приклекнал от другата страна. Кишмиш започна да надава кратко накъсано цвъртене. Мадригал знаеше, че така се моли за нещо на господаря си, затова натроши сладките на Ясри и го нахрани.

— Затворнически пикник — каза накрая с някакво бледо подобие на усмивка, което веднага изчезна от лицето й.

Двамата го чуха едновременно — вик на толкова дълбоко отчаяние, че Мадригал се сви на място, скри лице в коленете си и запуши с ръце ушите си, потъвайки в мрак, тишина и отрицание. Това не й помогна. Викът вече кънтеше в главата й и дори след като заглъхна, ехото му продължаваше да отеква вътре в нея.

— Кой ще бъде първи? — обърна се тя към Бримстоун.

Той разбра какво го пита.

— Ти. Серафимът ще гледа.

В пристъп на някакво странно отчуждение тя каза:

— Мислех, че ще реши обратното и ще накара мен да гледам.

— Според мен… — започна след кратко колебание Бримстоун, — той не е… приключил още с него.

От гърлото на Мадригал излезе задавен звук. Колко още? Колко още Тиаго ще го кара да страда?

— Спомняш ли си ядеца от моето детство — попита тя Бримстоун.

— Помня го.

— Най-после си пожелах нещо. Така де, нарекох си една надежда, след като в костта няма никаква магия.

— Надеждата е магия, дете.

Образи запрепускаха из главата й. Акива сияйно се усмихва. Акива, повален на земята, а кръвта му изтича в свещения извор. Храмът, погълнат от пламъци, докато войниците ги влачат нанякъде; огънят подхваща и реквиемните дървета, заедно с евангелините, скрити в короните им. Мадригал бръкна в джоба си и извади ядеца, който отнесе в горичката последния път. Остана недокоснат. Така и не успяха да го разчупят.

Подаде го на Бримстоун.

— Ето. Задръж го, размени го за нещо или го изхвърли. Вече няма никаква надежда.

— Ако и аз мислех така, нямаше да съм тук сега — отвърна той.

Какво ли искаше да каже с това?

— Какво според теб правя ден след ден, дете, ако не да се боря срещу прилива? Вълна подир вълна се разбива на брега и всяка следваща облизва пясъка още по-навътре. Ние няма да победим, Мадригал. Не можем да надделеем над серафимите.

— Какво? Но нали…

— Невъзможно е да спечелим тази война. Вече знам това. Прекалено силни са. Успяваме да удържим толкова дълго само защото изгорихме библиотеката.

— Библиотеката ли?

— В Астре. Там се съхраняваше архивът на цялото магическо познание на серафимите. Глупаците държаха всички ръкописи на едно място. Така ревниво пазеха магическата си сила, че бяха забранили да се правят дори преписи. Не можеха да допуснат някое парвеню да ги шантажира, затова събраха своето познание на едно място и го предаваха само на онези ученици, които можеха да контролират и да държат подръка. Това беше първата им грешка — да съхраняват цялото си могъщество само на едно място.

Мадригал слушаше прехласната. Бримстоун споделяше с нея. История. Тайни. Уплашена да не развали магията на момента, тя попита:

— Каква беше следващата им грешка?

— Престанаха да се страхуват от нас — той замълча за по-дълго. Кишмиш подскачаше ту на единия, ту на другия му рог. — Имаха нужда да вярват, че ние сме животни, за да намерят оправдание за това как ни използват.

— Роби — прошушна тя, чувайки гласа на Исса в главата си.

— Превърнаха ни в роби на болката. Ние бяхме източникът на тяхната мощ.

— Мъчения.

— Казваха си, че ние сме безчувствени и безсловесни зверове, сякаш това ги оправдаваше. Държаха в кариерите си пет хиляди звяра, които съвсем не бяха безсловесни, но те повярваха на собствената си измислица. Вече не ги беше страх от нас и това направи всичко още по-лесно.

— Кое стана по-лесно?

— Тяхното унищожаване. Половината от пазачите дори не разбираха езика ни. Предпочитаха да си мислят, че това е само грухтене и рев, които надаваме от болка. Те бяха глупци и ние ги избихме до крак, после изгорихме всичко. Лишени от магическата си сила, серафимите изгубиха и превъзходството си. През всичките тези години не успяха да си го възвърнат. Но рано или късно, това ще стане, дори библиотеката да я няма. Твоят серафим е доказателство, че започват да преоткриват онова, което изгубиха.

— Но… Не, магията на Акива не е такава… — тя си спомни за живата наметка, с която той я загърна. — Той никога не би я използвал като оръжие. Единственото му желание е да има мир.

— Магията не е оръдие на мира. Цената й е прекалено висока. Продължавам да я използвам, възраждайки душите смърт след смърт с вярата, че ще ги поддържам живи само докато… светът не се прероди.

Нейните думи.

Той се изкашля. Звукът приличаше на стъпки по чакъл. Нима това е възможно, нима й казваше, че…?

— Аз също мечтая, дете — продължи той.

Мадригал не откъсваше очи от него.

— Магията няма да ни спаси. Кръвнината, която ни е необходима, за да я призоваваме, най-накрая ще ни убие. Едничката надежда е… надеждата — той продължаваше да стиска ядеца. — За нея не ти трябват заклинания. Тя е или в сърцето, или изобщо я няма. А в твоето сърце, дете, е толкова силна, каквато никога преди не съм виждал — той пусна ядеца в джоба си, после се надигна от позата на полегнал лъв и се обърна. Сърцето на Мадригал започна да кърви при мисълта, че я оставя сама.

Той обаче само отиде до малкото прозорче на срещуположната стена и погледна през него.

— Сигурно знаеш, че беше Чиро — каза, променяйки внезапно темата.

Мадригалго знаеше.

Чиро, която имаше криле, за да я проследи, и която се беше скрила в горичката, ги видя.

Чиро, сякаш беше послушното пале на Тиаго, я предаде само срещу едно потупване по главата.

— Тиаго обеща да й даде човешка външност — каза Бримстоун. — Сякаш това е желание, което може да изпълни.

„Глупавата Чиро“, помисли си Мадригал. Ако се е надявала на това, значи не е избрала правилната страна, на която да застане.

— Няма ли да уважиш желанието му?

— Тя направи всичко възможно никога повече да не се нуждае от тяло — отвърна с потъмнял поглед Бримстоун. — Имам връзка зъби от змиорка и никога не съм мислел, че ще се изкуша да ги използвам.

Змиорка ли? Мадригал не успя да разбере дали той говори сериозно. Сигурно наистина го мислеше. Тя почти съжали сестра си. Почти.

— Като си помисля само, че похабих диамантите за нея.

— Ти й беше предана, но тя не ти отвърна със същото. Но не съжалявай за добротата си, дете. Да останеш вярна и предана пред лицето на злото, е признак на сила.

— Сила — повтори Мадригал и слабо се засмя. — Аз дадох силата на нея и виж какво направи тя.

— Чиро не е силна — презрително каза той. — За изработването на тялото й може и да са използвани диаманти, но душата вътре прилича на мекотело, хлъзгава и сбръчкана.

Това сравнение беше доста нелицеприятно, но пък попадна съвсем на място.

— И лесно може да бъде смачкана — добави Бримстоун.

Мадригал вдигна глава.

— Какво?

Откъм коридора се разнесоха звуци. Дали някой идваше насам? Време ли беше вече? Бримстоун се обърна към нея.

— Димът на ревенантите — каза, бързо и отсечено. — Знаеш какво има в него.

Тя примигна. Защо ли той изведнъж заговори за дима? Нали така или иначе на нея не й се полага? Но Бримстоун я гледаше толкова напрегнато. Тя кимна в отговор. Естествено, че знаеше. Тамянът се приготвяше от кала и вратига, розмарин и асафетида^[1], от която идваше мирисът на сяра.

— Знаеш ли как действа? — попита той.

— Той прави пътека за душата, за да открие своя съсъд. Кандилница или тяло.

— Това магия ли е?

Мадригал се поколеба. Тя често помагаше на Туига да приготвят тамян.

— Не — отвърна, разсеяна от шумовете, които наближаваха по коридора и ставаха все по-силни. — Това е просто дим. Само пътека за душата.

Бримстоун кимна.

— Също като твоя ядец. В него няма магия, това е просто средоточие за волята — той замълча. — Една силна воля дори няма нужда от такава опора.

Настоятелният му поглед сякаш прогори дупка в нея. Той се опитваше да й каже нещо. Но какво?

Ръцете на Мадригал започнаха да треперят. Тя все още не разбираше съвсем ясно, но нещо започна да се оформя в главата й, нещо, различно от магията и волята. Дим и кост.

Пантите на вратата изскърцаха. Сърцето на Мадригал заблъска в гърдите. Крилете й безпомощно изпърхаха като птица в клетка. Вратата се отвори и в рамката й застана Тиаго, застинал като портрет. Както обикновено, целият беше облечен в бяло и за първи път Мадригал осъзна защо се облича така: неговата туника беше платното, върху което рисуваше с кръвта на жертвите си и сега то цялото беше просмукано с нея.

С кръвта на Акива.

Лицето на Тиаго пламна от гняв, когато видя Бримстоун в килията. Въпреки това, не рискува да кръстоса волята си с неговата, защото знаеше, че не може да спечели тази битка. Той кимна с глава към магьосника и се обърна към Мадригал.

— Време е — каза. В мекотата на гласа му — все едно придумваше дете да си ляга — имаше нещо перверзно.

Тя нищо не отговори, борейки се да остане спокойна. Нямаше как да заблуди Тиаго обаче. Изострените му сетива на вълк можеха да доловят миризмата на нейния страх. Той се ухили и се обърна към стражите, които очакваха заповедите му.

— Вържете й ръцете. Оковете крилете й.

— Това не е необходимо — каза Бримстоун.

Стражите се поколебаха. Тиаго се обърна към възкресителя и двамата впиха поглед един в друг, показвайки взаимната си омраза с разширени ноздри и стиснати челюсти. Вълка повтори заповедта, като натъртваше всяка сричка и стражите трескаво се засуетиха да я изпълнят. Втурнаха се в килията, взеха да се борят с крилете на Мадригал, накрая ги събраха заедно и ги приковаха едно в друго с железни скоби. С ръцете беше по-лесно, тя не се съпротивляваше. Когато бе напълно окована, те я блъснаха към вратата.

Бримстоун обаче беше запазил една изненада за накрая.

— Извикал съм някой, който да благослови изличаването на Мадригал — обърна се той към Тиаго.

Благославянето беше свещен ритуал и Мадригал очакваше той да й бъде отказан. Явно и Тиаго беше очаквал същото. Той присви очи и каза:

— Каниш се да пратиш някой толкова близо, че да събере нейната…

— Чиро — прекъсна го Бримстоун.

Мадригал трепна.

— Едва ли ще имаш нещо против нея — продължи Бримстоун към Тиаго.

Тиаго нямаше против.

— Добре — каза. После към стражите: — Тръгвайте!

Чиро. Имаше нещо толкова дълбоко сгрешено, толкова скверно тъкмо тази, която я предаде, сега да даде покой на душата й, та за миг Мадригал реши, че съвсем погрешно е изтълкувала казаното от Бримстоун; че това е още едно, последно наказание, което да сложи край на всички останали. После се усмихна. Лукава извивка в крайчеца на неумолимо стиснатите й устни. Едва сега разбра. Прозрението избухна в главата й.

„Хлъзгаво и сбръчкано мекотело. Лесно може да бъде смачкана“.

Стражите отново заблъскаха Мадригал и тя политна навън от килията. Но умът й трескаво работеше, за да преосмисли тази нова идея за краткото време, което й оставаше.