Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (60)

60
Ако намерите това, моля, върнете го

Такова нещо досега никой не беше правил, поне доколкото на нея й беше известно. Даже не се бяха опитвали да го постигнат. Със сигурност не би било възможно с естествено тяло. Тялото се сраства с душата като седефената мида с пясъчното зрънце, попаднало в нея, образувайки съвършен съюз, който единствено смъртта може да разтрогне. В едно естествено тяло няма пролука нито за гости, нито за натрапници. Но тялото на Чиро беше съсъд, Мадригал знаеше това много добре, защото лично го беше изработила.

Може и да нямаше нужда от дим, който да я води, но приемникът трябваше да е възможно най-близо. Не можеше да движи в пространството; нямаше как да направлява движенията си. Затова Чиро трябваше да дойде при нея и тъй като Бримстоун я беше избрал да изпълни благословията, тя щеше да го направи. Щеше да се изкачи с тежки стъпки нагоре по стълбите на ешафода, за да коленичи край разчленените останки, които доскоро бяха нейната сестра. Разтреперана, тя вдигна очи към ефира над мъртвото тяло.

— Съжалявам, Мад — прошепна. — Не знаех, че ще бъде изличаване. Съжалявам.

Мадригал, която нямаше как да се отърве от гледката на собствената си отсечена глава или от спомена за крясъка на Акива, остана неподвижна. На какво се беше надявала Чиро? На по-малка присъда? Прераждане в по-нисш вид може би? А най-вероятно изобщо не е мислила за Мадригал, освен като средство да привлече вниманието на Тиаго. Любовта кара подвластните й да вършат странни дела, Мадригал знаеше добре това. Ето защо нямаше нищо необикновено и в това, което тя се канеше да направи.

Нямаше никакъв дим, който да я води. Но както каза Бримстоун, той не й трябваше. С един мощен тласък на волята тя щеше да се вмъкне в тялото, което изработи с толкова нежна грижа.

Съпротивата бе дори по-слаба, отколкото очакваше — изненада и леко противене. Душата на Чиро бе мудна, завистта бе отнела нейната устойчивост. Тя не можеше да се мери с душата на Мадригал и почти веднага й се покори. Не беше прогонена, а просто изтикана да се гърчи в собствените си дълбини. Съсъдът обаче остана непроменен и пред очите на всички продължаваше да стои Чиро.

Цялата се тресеше, докато произнасяше благословията, но това не се стори странно на никого — нали нейната собствена сестра лежеше в краката й. Никой не се усъмни и докато слизаше сковано по стълбите на ешафода, с резки и отсечени движения.

Никой нищо не подозираше, защото такова нещо се случваше за първи път. Когато Чиро слезе от ешафода, вече нищо не беше привързано към разчлененото тяло, което лежеше горе. Войниците, останали на пост край него през следващите три дни, охраняваха само разлагаща се плът и въздух, не и душа.

Единственият, способен да усети нейната липса, беше Бримстоун, но той нямаше интерес да говори.

* * *

Тъкмо през очите на Чиро Мадригал за последен път видя Акива. Той бе превърнат в същинска развалина, крилете и ръцете му бяха огънати на гърба и приковани с железни халки към стената. Главата му висеше на гърдите и когато тя влезе в килията, той я вдигна, поглеждайки я с мъртви очи.

Белтъкът на очните ябълки беше почервенял от спуканите капиляри при усилието да призове магията. Но не беше само това. Златото в тях — прелестният плам — гореше едва-едва и Мадригал усети, че оттам наднича изпепелената му душа. Това беше най-страшното, по-страшно дори от собствената й смърт.

Сега, в Маракеш, докато съшиваше спомените от двата си живота, Кару си припомни същия мъртъв поглед и от първата им среща с него. Тогава се запита какво ли е преживял, за да гледа така, но сега вече знаеше. Мисълта, че през всичките тези години, докато е растяла в новото си тяло в един далечен свят, докато с детско безгрижие е пропилявала желанията за глупости, той е бродил с мъртва душа, тъгувайки по нея, разбиваше сърцето й.

А само ако знаеше.

Там, в затворническата килия, тя се втурна да освободи ръцете му. Остана доволна от диамантената твърдост в тялото на Чиро. Веригите на Акива толкова здраво се врязваха в неговата плът, че ръцете сигурно бяха излезли от ставите. Тя се боеше, че ще е прекалено слаб да лети или да направи заклинание, което да му помогне да напусне града незабелязано. Но не трябваше да се страхува. Познаваше силата на Акива. Когато веригите паднаха, той не се свлече на пода. Тялото му се изопна като тялото на хищник, който е чакал в засада. Обърна се към нея и видя само Чиро, но нямаше време да се чуди защо тази непозната го освободи. Блъсна я в стената още преди да успее да каже и дума и тя потъна в мрака на безсъзнанието.

Спомените й стигаха дотук. Кару нямаше да научи как Бримстоун я е открил и е събрал душата й, докато не го попиташе сама. Знаеше само, че го е направил, иначе сега нямаше да е тук.

— Не знаех — каза Акива. Галеше я по косата, плъзгайки длан по контура на главата й, продължавайки по врата и раменете, любовно и копнежно. — Само ако знаех, че те е спасил… — той силно я притисна към себе си.

— Не можех да ти кажа, че това съм аз — каза Кару. — Пък и как би ми повярвал? Ти не знаеше за прераждането.

Той преглътна мъчително. После каза едва чуто:

— Знаех.

— Какво?! Как така?

Двамата все още стояха прави в единия край на леглото. Кару се изгуби във вихъра от чувства. Пресяването на спомените. Простата и дълбока радост да е отново с Акива. Странното съжителство на близост и… липса. Тялото й, нейната седемнайсетгодишна кожа, изцяло нейна и въпреки това, нова. Липсата на криле, извивката на човешките стъпала с тяхната сложна мускулатура, лишената й от рогове глава, лека като вятър.

Но имаше още нещо, нещо като жужене, тревога някаква, познание, което все още не можеше съвсем да долови.

— Тиаго — обади се Акива. — Той… обичаше да говори, докато… Както и да е. Злорадстваше. И ми разказа всичко.

Кару не можеше да повярва на ушите си. Сега още един от спомените й доби смисъл: Вълка, който се събужда върху каменната маса, докато тя — Кару — държи белязаната му с хамса ръка в своята. Помисли си, че ако тогава го нямаше Бримстоун, той сигурно щеше да я убие. Вече разбираше защо Бримстоун е бил толкова бесен. През всичките тези години я е криел от Тиаго, а тя влезе с танцова стъпка в катедралата и даже го държеше за ръката. Която беше същата животинска лапа, каквато я помнеше отпреди.

Тя се сгуши в прегръдките на Акива.

— Тогава можех да се сбогувам с теб — каза тя. — Но дори не помислих за това. Исках единствено да те видя свободен.

— Кару…

— Всичко е наред. Вече сме заедно.

Тя вдишваше дълбоко познатия аромат на тялото му, топъл и димен, и притисна устни в шията му. Това я опияняваше. Акива бе жив. Тя беше жива. Толкова много им предстоеше. Устните й бавно направиха пътека от шията до линията на челюстта, припомняйки си, преоткривайки. Омекваше в ръцете му както навремето — колко вълшебно бе усещането две тела да се разтапят едно в друго, заличавайки негативното пространство между тях. Накрая стигна до устните му. Наложи се да вземе главата му в ръце и да я наклони надолу към своята.

Но защо трябваше да прави това? Защо Акива не отвръщаше на целувките й?

Кару отвори очи. Той я гледаше, но не със страст, а със… силна болка.

— Какво? — попита тя. — Какво има? — през главата й мина ужасяваща мисъл и тя отстъпи назад, пусна го и обви ръце около тялото си. — Защото вече не съм неопетнена ли? Или защото съм… нещо направено?

Каквото и да го мъчеше, нейните въпроси още повече усилиха болката.

— Не — отвърна ужасѐн той. — Как можа да си помислиш такова нещо? Аз не съм Тиаго. Ти обеща да го помниш, Кару. Обеща да запомниш, че те обичам.

— Тогава, какво е? Акива, защо се държиш толкова странно?

— Само ако знаех — отвърна той. — О, Кару. Само ако знаех, че Бримстоун те е спасил… — той прокара пръсти през косата си и закрачи из стаята. — Мислех, че е един от тях, че е срещу теб и неговото предателство срещу теб е още по-страшно, защото ти го обичаше като баща…

— Не. Той е като нас, Акива. И също иска мир. Може да ни помогне…

Неговият поглед я накара да замълчи. Такава покруса имаше там.

— Нямах представа — каза той. — Само ако знаех, Кару, щях да повярвам в изкуплението. Никога… Тогава никога не бих…

Пулсът на Кару взе да прескача. Станало беше нещо много, много лошо. Усещаше го и се боеше от това, не искаше да чува за него и в същото време имаше нужда час по-скоро да разбере какво е.

— Какво не би направил никога, Акива? Какво?

Той спря да крачи из стаята и замръзна на място, стиснал глава с ръцете си.

— Тогава, в Прага… — произнасяше всяка дума с огромно усилие. — Ти ме попита как съм те открил.

Кару помнеше това.

— Отговори ми, че не е било трудно.

Той бръкна в джоба си и измъкна оттам сгънато парче хартия. Подаде й го с видима неохота.

— Какво… — започна тя, но млъкна. Ръцете й неудържимо взеха да треперят и докато разгъваше листа, той се разкъса по линията на протритата гънка, точно по средата на нейния автопортрет. Държеше в ръце двете половини на лицето си и молбата, написана с нейния почерк: „Ако намерите това, моля, върнете го!“.

Това беше страница от нейния скицник, който остана в дюкянчето на Бримстоун. Прозрението беше внезапно и заслепяващо. Имаше само един начин Акива да се добере до него.

Тя ахна. Сега всичко си идваше на мястото. Черните отпечатъци от длани, синият ад, който погълна порталите и тяхната магия, слагайки край на търговията на Бримстоун. И ехото от гласа на Акива, който обясняваше защо го е направил.

„За да се сложи край на войната“.

Когато много отдавна двамата заедно мечтаеха за прекратяването на войната, те виждаха нейния край с настъпването на мира. Но — о! — мирът не беше единственият начин да се сложи край на една война.

Цялата картина се разкри пред очите й. Тиаго беше издал пред Акива най-строго пазената тайна на химерите, убеден, че тя ще умре заедно с него, но именно тя — тя — го пусна да избяга и да я отнесе със себе си.

— Какво си направил? — попита невярващо тя с пресипнал глас.

— Съжалявам — прошепна той.

Черни отпечатъци, син ад.

И край на прераждането.

Ръцете на Акива, неговите ръце, които я бяха държали, докато танцуват, докато спи, докато се любят, кокалчетата на пръстите му, които беше целувала и опростила — бяха покрити с нови резки. Не беше останало свободно място по тях. Тя изкрещя „Не!“ и тази дума кънтя дълго и умолително. После го сграбчи за раменете, впи ноктите си в тях и го принуди да я погледне в очите.

— Разкажи ми! — изпищя.

С дрезгав глас, пропит от толкова искрена горест и толкова дълбок срам, Акива проговори:

— Те са мъртви, Кару. Твърде късно е вече. Всички са мъртви.