Клайв Къслър
Златото на инките (9)

7

Климатичната инсталация тихо бръмчеше и нагнетяваше прохладен сух въздух в дългата каравана, която служеше за оперативен център на археологическия проект в Чачапоя. А човекът, излегнал се на кожената кушетка, беше много по-малко изтощен от мъжете и жените в Града на мъртвите. Хуан Чако се беше отпуснал и си почиваше, стиснал здраво в ръката си чаша добре изстуден джин с тоник. Но когато от високоговорителя, монтиран зад кабината на шофьора, се разнесе глас, той почти веднага се отърси от обхваналата го леност и се надигна.

— Сейнт Джон вика Сейнт Питър. — Гласът звучеше ясно и отчетливо. — Сейнт Джон вика Сейнт Питър. Там ли си?

Чако тръгна бързо през луксозно обзаведената каравана и натисна бутона за предаване на радиостанцията.

— Тук съм и слушам.

— Включи магнетофона. Нямам време да повтарям и да обяснявам подробно положението.

Чако потвърди, че е разбрал и включи касетния магнетофон.

— Готов съм да приемам.

— Амару и хората му бяха разбити и пленени. В момента археолозите ги държат под охрана. Амару беше прострелян и по всяка вероятност тежко ранен.

Лицето на Чако внезапно помръкна.

— Как е възможно това?

— Единият от мъжете от НЮМА, които отговориха на твоя сигнал за бедствие, избягал по някакъв начин от понора и проследил Амару и хората му до храма в долината, където успял да се справи с нашите пребогато заплатени главорези един по един.

— Що за дявол би могъл да направи това?

— Много опасен и изобретателен дявол.

— Вие в безопасност ли сте?

— За момента.

— В такъв случай нашият план да изплашим и прогоним археолозите от мястото, където събираме предметите, се е провалил.

— Безславно — отговори този, който се обаждаше. — Щом доктор Келси видя древните предмети, приготвени за извозване, веднага прозря какво сме намислили.

— Ами Милър?

— Нищо не подозират.

— Поне нещо е станало както трябва — каза Чако.

— Ако изпратиш въоръжен отряд, преди да напуснат долината — обясни познатият глас, — все още можем да спасим операцията.

— Нямахме намерение нашите перуански студенти да пострадат — каза Чако. — Ответните действия, които сънародниците ми ще предприемат, биха сложили край на бъдещия ни съвместен бизнес.

— Твърде късно е, приятелю. След като разбраха вече, че страданията им се дължат на грабителски синдикат, а не на терористите от „Сияен път“, не можем да им позволим да разкрият това, което са видели. Нямаме друг избор, освен да ги премахнем.

— Нищо подобно нямаше да се случи, ако не бяхте допуснали доктор Келси и Майлс Роджърс да се спуснат в свещения кладенец.

— Нямаше друг начин да ги спра, освен да ги убия пред очите на студентите.

— Изпращането на зов за помощ беше грешка.

— Не и ако искахме да избегнем сериозно разследване от страна на вашите правителствени чиновници. Удавянето им щеше да изглежда подозрително, ако не бяхме взели необходимите мерки за спасяването им. Не можем да си позволим фактът за съществуването на „Солпемачако“ да бъде широко разгласен сред обществеността. Освен това откъде бихме могли да знаем, че НЮМА ще се отзове изневиделица?

— Вярно, навремето никой не би повярвал, че това може да се случи.

Докато Чако говореше, безизразният му поглед се спря на малка каменна статуетка на крилат ягуар, която беше изкопана от долината на мъртвите. Най-сетне той тихо каза:

— Ще уредя нашите наемници от перуанската армия да се спуснат с хеликоптер в Пуебло де лос Муертос до два часа.

— Вярваш ли, че командващият офицер ще се справи със задачата?

Чако се усмихна на себе си.

— Ако не мога да имам доверие на собствения си брат, на кого другиго да имам?

 

 

— Никога не съм вярвал във възкресението на простосмъртни. — Пит стоеше вперил поглед в тъмночервената локвичка на площадката над почти вертикалното стълбище, което водеше към дъното на долината. — Но това е най-красноречивият пример, на който съм ставал свидетел.

— Той беше мъртъв — категорично заяви Роджърс. — Стоях до него, както сега стоя до теб, когато Амару го простреля в сърцето. Навсякъде имаше кръв. Ти видя, че лежеше тук. Не можеш да имаш никакво съмнение, че Док беше труп.

— Не си направих труда да извърша аутопсия.

— Добре де, а как си обясняваш кървавата следа от помещението, където Док беше застрелян? Оттам дотук сигурно е изтекъл цял галон^[1].

— По-скоро една пинта^[2] — замислено произнесе Пит. — Ти преувеличаваш.

— Колко дълго смяташ, че тялото е останало тук от момента, в който обезвреди пазача, а после освободи студентите, които дойдоха и го вързаха?

— Най-много четири, може би пет минути.

— И през това време един шестдесет и седем годишен мъртъв старец изприпква надолу по двеста малки, тесни, издълбани в скалата стъпала, разположени под седемдесет и пет градусов ъгъл. Стъпала, които не може да вземе по повече от едно наведнъж, без да падне, а после изчезва, без да пролее капчица кръв. — Роджърс поклати глава. — Худини би позеленял от завист.

— Сигурен ли си, че това е бил Док Милър? — замислено попита Пит.

— Разбира се, че беше Док — заяви изуменият Роджърс. — Кой друг, мислиш, че е бил?

— От колко време го познаваш?

— По име — поне от петнадесет години. Лично — срещнах го едва преди пет дни. — Роджърс изгледа Пит така, сякаш беше някой луд. — Слушай, губиш си напразно времето. Док е един от водещите антрополози в света. За древната американска култура той е това, което Лийки е за африканската праистория. Лицето му е красяло стотици статии в една дузина списания от „Смитсониън“ до „Нешънъл Джиографик“. Той е озвучавал и лично участвал в безброй документални филми за праисторическите хора, показвани по държавната телевизия. Док не беше саможивец, той обичаше да бъде в центъра на общественото внимание. Човек лесно можеше да го познае.

— Просто опипвам почвата — търпеливо обясни Пит. — Няма нищо по-добро от някой невероятен сюжет за умствената гимнастика…

Той млъкна внезапно, когато Шанън и Джордино се появиха тичешком иззад кръглата основа на храма. Дори от тази височина над земята ясно се виждаше, че изглеждат разтревожени. Той почака, докато Джордино преполови стълбите и извика:

— Не ми казвай, че някой ви е изпреварил и е разбил радиостанцията.

Джордино спря и се подпря на стръмното стълбище.

— Не позна — извика той в отговор. — Беше изчезнала. Отмъкната от едно или няколко неизвестни лица.

Когато уморените Шанън и Джордино стигнаха до върха на стълбите, и двамата бяха плувнали в пот и дишаха тежко. Шанън леко попи потта по лицето си с мека хартиена салфетка, които сякаш всички жени вадят отнякъде в най-критичния момент. Джордино просто прекара вече мокрия си ръкав през челото си.

— Този, който е построил сградата — каза той, като се мъчеше да си поеме дъх, — е трябвало да инсталира асансьор.

— Намерихте ли гробницата с радиостанцията? — попита Пит.

Джордино кимна.

— Намерихме я. Никак не са били стиснати тези момчета. Гробницата сякаш беше обзаведена направо от „Абъркромби & Фич“. Най-добрите принадлежности за къмпингуване, които могат да се купят с пари. Имаше даже портативен генератор, захранващ един хладилник.

— Празен? — опита се да отгатне Пит.

Джордино кимна.

— Онзи смотаняк, дето е избягал с радиостанцията, намерил време да изпотроши двадесет и четири бутилки напълно годна за пиене бира „Коорс“.

— „Коорс“ в Перу? — недоверчиво попита Роджърс.

— Мога да ти покажа етикетите върху бутилките — изпъшка Джордино. — Някой е искал да ожаднеем.

— Няма страшно, джунглата е хей там, отвъд прохода — подсмихна се Пит.

Джордино погледна към Пит, но лицето му беше мрачно.

— Е, как ще извикаме морската пехота?

Пит повдигна рамене.

— Щом радиостанцията на крадците липсва, а тази в хеликоптера прилича на буца швейцарско сирене… — Той внезапно замълча и се обърна към Роджърс. — А вие как осъществявахте връзка от понора?

Фотографът поклати глава.

— Един от хората на Амару простреля радиостанцията ни и я направи на парчета също като вашата.

— Не ми казвай — примирено изрече Шанън, — че трябва да изминем пешком тридесет километра през вековната гора до лагера край понора, а после още деветдесет километра до Чачапоя, нали?

— Може би Чако ще се притесни, когато разбере, че връзката с нас е прекъсната и ще изпрати група за издирване да провери какво става — с надежда каза Роджърс.

— Дори и да открият следите ни, които водят към Града на мъртвите — бавно изрече Пит, — те ще пристигнат твърде късно. Ще намерят само трупове, пръснати из руините.

Всички впериха в него озадачени погледи.

— Амару заяви, че сме объркали сметките на могъщи хора — продължи да обяснява Пит — и че те никога не ще позволят да се измъкнем живи от долината, защото се боят, че ще разобличим извършваните от тях кражби на древни предмети.

— Но ако са искали да ни убият — неуверено произнесе Шанън, — защо ни доведоха тук? Можеха и без това да избият всички ни и да хвърлят останките ни в понора.

— Може би са си правили сметките да поиграят на отвличане срещу откуп, за да представят случилото се като нападение на „Сияен път“. Ако перуанското правителство, вашето университетско ръководство в Щатите или семействата на студентите по археология бяха платили огромни суми, за да ви освободят, още по-добре. Те щяха да погледнат на парите за откупа като премия към печалбите от незаконната контрабанда и пак щяха да ви убият.

— Кои са тези хора? — рязко попита Шанън.

— Амару ги нарече „Солпемачако“, както и да се превежда това.

— Солпемачако — повтори като ехо Шанън. — Това е мит на древните местни жители за нещо средно между медуза и дракон. Народното предание, достигнало до нас през вековете, описва Солпемачако като зла седмоглава змия, която живее в пещера. В един от митовете се твърди, че тя живее тук, в Пуебло де лос Муертос.

Джордино се прозя равнодушно.

— Звучи като някой от онези шантави сценарии, в които главната роля е отредена на поредното чудовище от земните недра.

— По-скоро сполучлива игра на думи — каза Пит. — Метафора, използвана като кодово название на международна грабителска организация с огромно влияние на черния пазар за антики.

— Седемте глави на змията могат да символизират ръководителите, които оглавяват организацията — предположи Шанън.

— Или седем различни оперативни бази — добави Роджърс.

— Е, след като вече изяснихме тази загадка — иронично подхвърли Джордино, — защо не се измъкнем оттук и не се отправим към понора, преди сиуксите и шайените да налетят през прохода.

— Защото ще ни очакват, когато стигнем там — каза Пит. — Струва ми се, че трябва да останем тук.

— Ти наистина вярваш, че ще изпратят хора да ни убият? — каза Шанън, чието изражение беше по-скоро гневно, отколкото уплашено.

Пит кимна.

— Готов съм да заложа пенсията си за това. Който и да е отмъкнал радиостанцията, при всички положения е съобщил за нас. Според мен приятелчетата му ще се изтърсят в долината като разлютени стършели след… — Той млъкна и погледна часовника си, преди да продължи: — … около час и половина. После ще избият всички, които, макар и малко, приличат на археолози.

— Ей това се казва окуражаваща мисъл — промълви тя.

— Мисля си, че с шест автоматични пушки и пистолета на Дърк ще успеем да устоим срещу първокласна банда от две дузини главорези цели десет минути — навъсено промърмори Джордино.

— Не можем да останем тук и да се бием с въоръжени престъпници — възпротиви се Роджърс. — Те ще ни изпотрепят.

— Освен това трябва да мислим и за живота на онези деца — каза Шанън, която внезапно беше леко пребледняла.

— Преди да изпаднем в мирова скръб — енергично заяви Пит, сякаш нищо на света не го притесняваше, — предлагам да съберем всички и да се изнесем от храма.

— А после какво? — поиска да знае Роджърс.

— Първо, ще потърсим площадката, която Амару е използвал за излитане и кацане на хеликоптери.

— И с каква цел?

Джордино завъртя очи нагоре.

— Познавам това изражение. Той пак замисля някакъв коварен план.

— Нищо сложно — търпеливо каза Пит. — Мисля си, щом бандитите кацнат и хукнат да ни преследват из руините, да вземем на заем техния хеликоптер и да отлетим към най-близкия четиризвезден хотел с освежителна баня.

За миг всички притихнаха, обзети от недоверие. Те гледаха Пит така, сякаш току-що беше слязъл от марсианска космическа капсула. Джордино пръв преодоля смайването и наруши всеобщото мълчание.

— Виждате ли — заяви той ухилен до уши, — нали ви казах!