Клайв Къслър
Златото на инките (26)

24

Един малък фургон, върху който беше изписано името на известна куриерска компания за експресни доставки, изкачи рампата и спря пред вратата за товарене и разтоварване на голяма едноетажна постройка от бетон. Сградата заемаше площ от цял градски квартал в огромен складов комплекс близо до Галвестън, Тексас. На покрива и по стените липсваше надпис с името на компанията. Единственият признак, че беше обитавана, представляваше малка месингова табелка до вратата, на която беше гравирано „Лоугън Сторидж Кампъни“. Беше малко след шест часа вечерта. Твърде късно, за да работят служителите, но все още достатъчно рано, за да не възникнат подозрения у патрулиращите пазачи от охраната.

Без да излиза от фургона, шофьорът набра цифров код на панела за дистанционно управление, който изключи алармената система и голямата врата започна да се повдига. Когато стигна до тавана, пред него се разкри вътрешността на огромен склад, пълен до подпорните греди под покрива с безкрайни на пръв поглед стелажи, отрупани с мебели и обикновени домакински стоки. Из просторното бетонно помещение липсваха всякакви признаци на живот. След като се увери, че всички служители си бяха тръгнали към домовете, шофьорът вкара фургона вътре и изчака вратата да се затвори. После пое към огромен товарен кантар, достатъчно голям, за да побере камион с осемнадесет гуми и ремарке.

Той слезе от автомобила, приближи към един команден пулт, монтиран върху колонка и набра някакъв код в превключвателя с надпис „Теглене на празни машини“. Кантарът, който се оказа огромен товарен подемник, се разтресе, а после започна да се спуска надолу под пода. Щом се установи на приземния етаж, шофьорът подкара фургона през голям тунел, а зад него подемникът автоматично се върна на горния етаж със складовото помещение.

Тунелът беше дълъг почти цял километър и свършваше под главното помещение на друг огромен склад. Тук, в обширен подземен комплекс, семейство Золар извършваше своите незаконни сделки, а на горния етаж действаше като законно предприятие.

В законното предприятие на горния етаж служителите влизаха през остъклен вход, който водеше към административни канцеларии, разположени по цялата дължина на една от стените на сградата. Останалата част на просторното помещение беше запълнена с ценни картини, скулптури и огромно разнообразие от антики. Всички те имаха безупречни документи, удостоверяващи произхода им и се закупуваха и продаваха на свободния пазар. В отделно помещение отзад беше разположен отделът за реставрация, където малък екип от художници специалисти работеше за възстановяването на повредените произведения на изкуството в първоначалното им великолепие. Никой от служителите на „Золар Интернешънъл“ или „Лоугън Сторидж Кампъни“, дори онези с по двадесет и повече години стаж, не подозираше, дори и смътно, за широкомащабната незаконна дейност, която се извършваше под краката им.

Шофьорът излезе от тунела и навлезе в огромно, ширещо се във всички посоки подземие, чието вътрешно пространство беше по-голямо дори от това на надземния етаж 20 метра по-горе. Около две трети от площта беше предназначена за събиране, съхраняване и бъдеща продажба на крадени и внесени контрабандно произведения на изкуството. Останалата една трета беше отделена на програмата за подправяне и фалшифициране на антики — другата процъфтяваща дейност на семейство Золар. Това подземно ниво беше известно само на непосредствените членове на семейство Золар, на шепа доказали лоялността си съдружници и на първоначалния екип от строители, доведени от Русия, а после отново върнати там след завършването на подземните помещения, така че нито един външен човек не беше в състояние да разкрие съществуването на комплекса.

Шофьорът се измъкна иззад волана, заобиколи фургона и изтегли отвътре дълъг метален цилиндър, поставен върху товарна количка, чиито колелца автоматично се спускаха след изваждането й, като на подвижна болнична носилка. Когато и четирите колелца докоснаха пода, той подкара количката с цилиндъра през огромното подземие към една затворена стая.

Докато тикаше количката, шофьорът хвърли поглед към отражението си в шлифования метал на цилиндъра. Той беше среден на ръст с добре закръглено шкембе. Изглеждаше по-пълен отколкото тежеше в действителност заради плътно прилепналия по тялото му гащеризон. Кестенявата му коса беше късо подстригана като на военен, а бузите и брадичката му гладко избръснати. Стори му се забавно, че зелените му като детелина очи бяха придобили сребрист оттенък от алуминиевия контейнер. Измамно замечтани в този момент, те можеха да станат твърди като кремък, когато беше разгневен или напрегнат. Някой полицейски детектив, добър в осигуряването на точни описания, би описал Чарлз Золар, официално именуващ се Чарлз Оксли, като мошеник, който не прилича на мошеник.

Братята му Джоузеф Золар и Сайръс Сарасон отвориха вратата и излязоха от стаята, за да го прегърнат сърдечно.

— Поздравления — каза Сарасон, — забележително тържество на хитростта.

Золар кимна.

— Дори баща ни не би могъл да планира по-гладко протекла кражба. Семейството се гордее с теб.

— Слава богу, наистина! — каза с усмивка Оксли. — Не знаете колко се радвам, че най-сетне докарах мумията на сигурно място.

— Сигурен ли си, че никой не те е забелязал като си я изнасял от сградата на Румел, или не те е проследил по пътя?

Оксли го погледна.

— Обидно е да се съмняваш в способностите ми, братко. Взех всички необходими предпазни мерки и карах до Галвестън през работните часове на деня по второстепенни пътища. Особено внимавах да не нарушавам правилата за движение. Повярвай ми, щом казвам, че никой не ме проследи.

— Не обръщай внимание на Сайръс — каза Золар усмихвайки се. — Той се превръща в параноик, щом стане дума да прикриваме следите си.

— Отидохме твърде далеч, за да допуснем грешка точно сега — тихо изрече Сарасон.

Оксли погледна зад братята си, към огромното складово помещение.

— Тук ли са специалистите по йероглифи?

Сарасон кимна.

— Един професор по антропология от Харвард, който е превърнал изучаването на идеографските символи от предколумбовата епоха в дело на живота си и неговата съпруга, която отговаря за компютърната част на програмата им за дешифриране. Хенри и Мики Мур.

— Знаят ли къде се намират?

Золар поклати глава.

— От момента, в който нашите агенти ги натовариха на една лимузина от апартамента им в Бостън, те са с превръзки на очите и непрекъснато слушат касетофони. Пилотът на самолета, който наехме, беше инструктиран да кръжи два часа след излитането, преди да полети към Галвестън. Докарахме ги дотук в звукоизолиран камион за доставки. Мога със сигурност да кажа, че нито са видели, нито пък чули нещо.

— Значи те могат да предполагат, че се намират в изследователска лаборатория някъде в Калифорния или Орегон?

— С такова впечатление останаха по време на полета — отвърна Сарасон.

— Сигурно са задавали въпроси?

— В началото — отговори Сарасон. — Но след като нашите агенти им съобщиха, че ще получат двеста и петдесет хиляди долара в брой за разшифроване на старинна находка, семейство Мур обещаха безрезервно да ни съдействат. Освен това обещаха да си държат езика зад зъбите.

— И ти им вярваш? — изпълнен със съмнение попита Оксли.

Сарасон се ухили злостно.

— Разбира се, че не.

Не беше необходимо Оксли да чете чужди мисли, за да разбере, че скоро имената на Хенри и Мики Мур щяха да бъдат изписани върху някоя надгробна плоча.

— Няма смисъл да губим повече време, братлета — каза той. — Къде искате да оставите мумията на генерал Наймлап?

Сарасон посочи с ръка към една от частите на подземния комплекс.

— Преградихме специално помещение. Ще ти покажа пътя, докато Джоузеф доведе нашите експерти. — Той замълча, извади три скиорски маски от джоба на палтото си и подхвърли една на Оксли. — Сложи я, не искаме да виждат лицата ни.

— Защо, братко? Те няма да останат живи, за да ни разпознаят.

— За да ги сплашим.

— Това е малко прекалено, ала предполагам, че имаш право.

Докато Золар водеше двамата Мур към преградената стая, Оксли и Сарасон внимателно извадиха позлатената мумия от контейнера и я сложиха върху маса, покрита с няколко пласта подплатено кадифе. Стаята беше снабдена с малка кухня, легла и баня. Върху едно бюро бяха подредени бележници и скицници и няколко лупи с различна степен на увеличаване. Имаше компютър, зареден с необходимите програми и лазерен принтер. На тавана бяха монтирани цяла редица прожектори, разположени така, че да открояват изображенията, гравирани върху позлатата на мумията.

Когато Хенри и Мики Мур влязоха в стаята, те свалиха слушалките и превръзките им за очи.

— Надявам се, че не сте се чувствали твърде притеснени — любезно заяви Золар.

Семейство Мур започнаха да примигат на ярката светлина и да разтриват очите си. Хенри Мур изглеждаше и се държеше като професор от Айви Лийг^[1]. Видът му, въпреки неговата възраст, беше елегантен — стройно тяло, глава, покрита с гъста посивяла коса и лице с юношески тен. Той беше облечен в сако от туид с кожени кръпки на ръкавите, а университетската му вратовръзка беше завързана под яката на зелена памучна риза. Като допълнение в петлицата на ревера му беше забоден малък бял карамфил.

Мики Мур беше с цели петнадесет години по-млада от съпруга си. Също като него тя имаше стройна фигура, почти толкова слаба колкото и на манекенките от ерата на седемдесетте, една от които беше и тя самата. Кожата й беше мургава, а високите скули говореха, че някъде в родословието й имаше примес на индиански гени. Тя беше хубава жена, с красива осанка, елегантна и с царствени маниери, които я открояваха по време на университетските коктейли и официални вечери.

Сивите й очи постепенно привикнаха със светлината, огледаха един по един маскираните братя и най-накрая се спряха на позлатената мумия от Тиаполо.

— Едно наистина прекрасно произведение — тихо произнесе тя. — Вие така и не описахте напълно това, което искате съпругът ми и аз да разшифроваме.

— Извиняваме се за мелодраматичните предпазни мерки — искрено заяви Золар. — Но както виждате, тази находка от времето на инките е безценна и докато не бъде напълно проучена от специалисти като вас, не желаем слухът за нейното съществуване да стигне до ушите на хора, които биха могли да се опитат да я откраднат.

Без да обръща внимание на братята, Хенри Мур се спусна към масата. Той извади чифт очила за четене от калъфката в малкото джобче на сакото си, надяна ги на носа си и започна да оглежда отблизо релефните символи върху една от ръцете на позлатената мумия.

— Забележителна прецизност в детайлите — възхитено заяви той. — Като се изключат платовете и няколко глинени съда, за първи път виждам такова голямо количество иконографски символи, изписани върху предмет от ерата на Късния хоризонт.

— Мислите ли, че ще имате проблеми с разшифроването на образите? — попита Золар.

— Ще вложа цялата си любов в тази работа — каза Мур, без да отделя очи от позлатената мумия. — Но Рим не е бил построен за един ден. Процесът ще бъде бавен.

Сарасон изгаряше от нетърпение.

— Отговорите ни трябват, колкото се може по-скоро.

— Не можете да ми вадите душата — раздразнено заяви Мур. — Не и ако искате точен превод на това, за което разказват образите.

— Той е прав — каза Оксли. — Не можем да си позволим грешни данни.

— Плащаме твърде добре за усилията на семейство Мур — строго отбеляза Сарасон. — Ако преводът е грешен, няма да получат нищо.

— Грешен превод, друг път! — сопна се Мур, който беше започнал да се ядосва. — Имате късмет, че съпругата ми и аз приехме предложението ви. Един поглед на това, което се намира върху масата, е достатъчен да разберем причините за вашите детински игрички на криеница. Мотаете се наоколо с маски на лицата, сякаш ще обирате банка. Пълни и абсолютни глупости.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сарасон.

— Всеки историк, който си разбира от работата, знае, че позлатената мумия от Тиаполо е била открадната от Испания през двадесетте години и оттогава е в неизвестност.

— Откъде знаеш, че тази не е някоя друга, открита наскоро?

Мур посочи към първото от цяла поредица изображения, която започваше от лявото рамо и стигаше до дланта.

— Символът на прочут воин, чачапойски генерал, известен като Наймлап, който служил на великия владетел на инките Хуаскар. Легендата твърди, че бил висок колкото съвременните баскетболни звезди и имал руса коса, сини очи и светла кожа. Като съдя по размера на позлатената мумия и познанията ми по история, няма съмнение, че това е мумията на Наймлап.

Сарасон пристъпи към антрополога.

— Ти и жена ти просто си свършете работата, без грешки и без повече лекции.

Золар бързо застана между двамата, за да предотврати това, което бързо прерастваше в опасен конфликт.

— Моля ви, доктор Мур, простете на моя колега. Извинявам се за грубото му държание, но мисля, че разбирате колко развълнувани сме от откриването на позлатената мумия. Вие сте напълно прав. Това е мумията на Наймлап.

— Как попаднахте на нея? — попита Мур.

— Не мога да ви кажа, но ви обещавам, че ще бъде върната в Испания веднага щом бъде напълно проучена от специалисти като вас и съпругата ви.

Устните на Мур се изкривиха в ехидна усмивка.

— Много коректно от ваша страна, както и да се казвате, да я изпратите на законния й собственик. Но не и преди аз и съпругата ми да разшифроваме указанията, които ще ви отведат до съкровището на Хуаскар.

Оксли промърмори нещо неразбираемо под носа си, когато Сарасон пристъпи към Мур. Ала Золар протегна ръка и го спря.

— Нашият маскарад не ви заблуди.

— Не.

— Да разбирам ли, че желаете да направите ответно предложение, доктор Мур?

Мур погледна към съпругата си. Тя изгледаше странно вглъбена в себе си. После се обърна към Золар.

— Ако нашите познания ви отведат до съкровището, мисля, че един двадесетпроцентов дял ще бъде напълно в реда на нещата.

Известно време братята се гледаха един друг, обмисляйки чутото. Оксли и Золар не можеха да видят лицето на Сарасон под маската, ала виждаха яростта, която гореше в очите му.

Золар кимна.

— Като имаме предвид възможността за невероятни богатства, смятам, че доктор Мур е доста великодушен.

— Съгласен съм — каза Оксли. — Като се замисля, предложението на добрия професор не е прекалено. — Той протегна ръка. — Договорихме се с вас и мисис Мур. Ако открием съкровището, вашият дял ще бъде двадесет процента.

Мур стисна ръката му. Той се обърна и се усмихна на съпругата си, сякаш в блажено неведение за смъртната им присъда.

— Е, скъпа, да се захващаме за работа, а?