Клайв Къслър
Златото на инките (16)

14

Главното пристанище на Перу, Каляо, било основано от Франсиско Писаро през 1537 година и бързо се превърнало в основния морски пункт, от който потегляло златото и среброто, ограбено от империята на инките. Самото пристанище на свой ред било ограбено от Франсис Дрейк четиридесет и една години по-късно. Владичеството на Испания в Перу завършило почти в точката, откъдето започнало завладяването му. Последните испански военни части се предали на Симон Боливар^[1] през 1825 година и Перу станало суверенна държава за първи път от падането на инките. Свързано понастоящем с Лима в един ширнал се на всички страни столичен мегаполис, двата града заедно дават подслон на около 6.5 милиона души.

Разположени край низините в западното подножие на Андите, годишното количество валежи в Каляо и Лима възлиза само на 41 милиметра, което прави местността наоколо една от най-студените и сухи пустини в областите, близо до екватора. Единствената вода, като се изключи прекомерната влажност, тече в няколкото потока и реката Римак, които извират от Андите.

След като заобиколи северния край на Сан Лоренцо, големият крайбрежен остров, който брани естествено оформеното пристанище на Каляо, капитан Стюарт заповяда да намалят хода, когато до „Дийп Фадъм“ пристана една голяма моторна лодка и пристанищният лоцман скочи на подвижната въжена стълба и се покачи на борда. Щом лоцманът вкара благополучно кораба в главния канал, капитан Стюарт пое отново командването от мостика и умело спря големия изследователски кораб до кея на главния пътнически терминал. Под зоркия му поглед въжетата бяха надянати около големите ръждясали кнехтове. Едва тогава той изключи системата за автоматично управление и позвъни на главния механик, за да му каже да спре двигателите.

Всички, които бяха застанали край корабния релинг, бяха изненадани от гледката на над хиляда души, тълпящи се на кея. Докато спуснаха трапа, заедно с въоръжената военна охрана и големия брой полицаи към него започнаха да си пробиват път новинарски телевизионни екипи с камери и фотографи от пресата, за да заемат удобна позиция. Зад представителите на средствата за масова информация стоеше група от засмени правителствени служители, а отзад махаха с ръце щастливите родители на студентите по археология.

— И все пак няма диксиленд оркестър, който да свири „В очакване на Робърт Е. Лий“ — с престорено разочарован тон заяви Пит.

— Нищо не може да измъкне човек от депресия по-добре от аплодисментите и приветствията на гражданството — каза Джордино, оглеждайки неочакваните посрещани.

— Не съм очаквала такова внушително посрещане — силно впечатлена промълви Шанън. — Не мога да повярвам, че вестта се е разнесла толкова бързо.

Майлс Роджърс вдигна единия от трите фотоапарата, провесени на врата му и започна да снима.

— Имам чувството, че тук присъства половината правителство на Перу.

На дока цареше радостна възбуда. Малки дечица размахваха перуански и американски знаменца. Сред тълпата се разнесе рев, щом студентите по археология излязоха пред мостика и започнаха да махат и викат на родителите си, когато ги видяха. Единствен Стюарт изглеждаше притеснен.

— Боже мой, надявам се, че всички тези хора не се канят да нахлуят на борда на кораба ми.

— Твърде много нападатели, за да ги отблъснем — сви рамене Джордино. — По-добре да свалиш флага и да помолиш за милост.

— Нали ви казах, че студентите ми произхождат от влиятелни семейства — щастливо заяви Шанън.

Незабелязан от тълпата, един дребен мъж с очила и кожено куфарче в ръка чевръсто се провря сред люшкащото се насам-натам множество и заобиколи кордона на охраната. Той изтрополи нагоре по все още спускащия се трап, преди някой да успее да го спре и скочи на палубата с въодушевеното изражение на рънинг бек^[2], който току-що е пресякъл головата линия. Той приближи Пит и Джордино и се ухили.

— Струва ми се, че скромността и благоразумието не са измежду силните ви страни.

— Опитваме се да не се набиваме в очите на хората — каза Пит, преди да се усмихне широко и да прегърне дребничкия мъж. — Радвам се да те видя, Руди.

— Изглежда никога не можем да ти се изплъзнем — сърдечно рече Джордино.

Руди Гън, заместник-директорът на НЮМА, се здрависа със Стюарт и беше представен на Шанън и Роджърс.

— Нали ще ме извините, ако отмъкна тези двама разбойника преди започването на приветствената церемония? — любезно попита той.

Без да чака за отговор, той ловко се спусна през един люк и тръгна по тесния коридор. Гън беше помагал при проектирането на „Дийп Фадъм“ и добре познаваше разположението на корабната палуба. Той спря пред вратата на заседателната зала, отвори я и влезе, като се запъти право към председателското място и измъкна от куфарчето си бележник с жълти страници, пълни с бележки, докато Пит и Джордино се настаняваха в две от кожените кресла.

Въпреки че и Джордино, и Гън бяха ниски, приликата между тях беше като между гибон и булдог. Докато Гън беше тънък като момиче, Джордино беше един огромен вървящ мускул. Умствените им способности също бяха различни.

Джордино беше хитър и отракан. Гън беше направо гений. Първенец на випуска си в Академията на Военноморските сили и бивш флотски командир, който лесно би могъл да се издигне до някоя високопоставена щабна длъжност в Министерството на ВМС, той беше предпочел науката за морските дълбини в НЮМА пред науката за военното дело. Изключително късоглед, той се взираше през масивни очила с рогови рамки, но никога не пропускаше и най-лекото движение в радиус от двеста ярда около себе си.

Пит заговори пръв.

— Защо толкова сте се разбързали да ни изпратите с Ал обратно при онзи отвратителен понор, за да извадим някакъв си труп?

— Искането дойде от Митническото управление на Съединените щати. Обърнаха се с настоятелна молба към адмирал Сандекър да им заеме най-добрите си хора.

— И теб в това число.

— Бих могъл лесно да изклинча с оправданието, че текущите ми проекти съвсем ще зациклят в мое отсъствие. Адмиралът нямаше да се поколебае да изпрати някой друг. Но едно птиченце ми подшушна, че възнамерявате да търсите, при това без официално разрешение, някакъв изчезнал галеон из еквадорските пущинаци.

— Хирам Йегър — подхвърли Пит. — Не трябваше да забравям, че вие двамата сте неразделни като Франк и Джеси Джеймс.

— Не можах да се сдържа и предпочетох да зарежа еднообразното вашингтонско ежедневие. Реших да съчетая малко работа с приключение и доброволно се нагърбих с неприятната задача да ви инструктирам и да участвам с вас в митническата операция.

— Искаш да кажеш, че си преметнал Сандекър и си офейкал от града? — попита Пит.

— За щастие на всички заинтересовани, той не знае за издирването на галеона. Поне засега.

— Той не е от хората, които лесно могат да бъдат заблудени — сериозно каза Джордино.

— Не и за дълго време — добави Пит. — Сигурно вече те е усетил.

Гън махна нехайно с ръка.

— Вие двамата няма от какво да се страхувате. По-добре аз, отколкото някой беден глупак, който няма представа каква каша можете да забъркате. Останалите бюрократи в НЮМА биха могли да надценят способностите ви.

Джордино направи кисела физиономия.

— И ние му викаме приятел?

— Какво толкова би могла да направи НЮМА за Митническото управление? — попита Пит.

Гън пръсна върху масата куп листа.

— Проблемът е сложен, но става дума за кражба на древни произведения на изкуството.

— Не излиза ли това извън компетенциите ни? Нашата работа е да извършваме изследвания и проучвания под водата.

— Разрушаването с цел плячкосване на подводни археологически обекти е наша работа — сериозно заяви Гън.

— А как се вписва в картината изваждането на трупа на доктор Милър?

— Това е само първата стъпка в сътрудничеството ни с Митническото управление. Убийството на световноизвестен антрополог е в основата на тяхното разследване. Те подозират, че убиецът е високопоставен член на международен синдикат от грабители и се нуждаят от доказателство, за да предявят обвинение. Освен това се надяват да използват убиеца като ключ за вратата, която води към ръководителите на цялата операция за извършване на кражби и контрабанда. Що се отнася до свещения кладенец, Митническото управление и перуанските власти смятат, че от дъното му е било извадено огромно количество древни предмети, които вече са изпратени към складовете на черноборсаджиите по целия свят. Милър е открил кражбата и е бил премахнат, за да не се разприказва. Те искат ние, по специално ти и Ал, да претърсим дъното на кладенеца за доказателства.

— А нашият план за издирване на изчезналия галеон?

— Свършете си работата при кладенеца и ще ви отпусна малка сума от бюджета на НЮМА за финансиране на вашето издирване. Това е всичко, което мога да ви обещая.

— Ами ако адмиралът ти забрани? — попита Джордино.

Гън сви рамене.

— Той ми е началник, както и на вас. Аз съм стара флотска кримка. Свикнал съм да се подчинявам на заповеди.

— Аз пък съм стара кримка от авиацията — отвърна Пит. — И ги оспорвам.

— Ще мислим за това, като му дойде времето — каза Джордино. — Нека първо приключим с претърсването на понора.

Пит пое дълбоко дъх и се отпусна в креслото.

— Защо да не свършим нещо полезно, докато Йегър и Пърлмутър се занимават с проучването. Когато се измъкнем от джунглата, те би трябвало вече да разполагат с някои конкретни сведения.

— Митническите агенти имат още една молба — каза Гън.

— Какво друго, по дяволите, са включили в списъка с исканията си? — грубо попита Пит. — Да организираме леководолазна фиеста за сувенири, които туристите са изхвърлили от корабите, страхувайки се от митничарите?

— Става дума за нещо далеч по-сериозно — търпеливо обясни Гън. — Настояват, освен това, да се върнете в Града на мъртвите.

— Сигурно си мислят, че предмети, върху които вали дъжд, минават в графата за откраднати под водата стоки — язвително заяви Джордино.

— Хората от Митническото управление страшно много се нуждаят от опис.

— На древните предмети в храма? — попита недоверчиво Пит.

— След проведеното разследване перуанската полиция е установила, че малко след вашето бягство по-голямата част от предметите е била изнесена от храма — обясни Гън. — Митническите агенти по света имат нужда от описания, за да могат да разпознаят предметите, ако започнат да се появяват на търгове или в частни колекции, галерии и музеи в богатите развити страни. И се надяват, че едно повторно пътуване до мястото на престъплението ще опресни спомените ви.

— Събитията се нижеха твърде бързо, за да ни остане време за опис.

Гън кимна с разбиране.

— Но някои от предметите сигурно са се запечатали в паметта ви, особено по-открояващите се. Ти какво ще кажеш, Ал?

— Аз бях зает да обикалям руините и да търся радиостанция — рече Джордино. — Нямах време да разглеждам нещата.

Пит вдигна ръце към главата си и започна да разтрива слепоочията си.

— Може би ще успея да си спомня петнадесет-двадесет от предметите, които биеха на очи.

— Можеш ли да ги скицираш?

— Никак не ме бива за художник, но мисля, че ще успея да направя сравнително точни скици. Няма нужда да ходя отново там. Със същия успех бих могъл да нарисувам това, което си спомням, докато се излежавам край плувния басейн на някой курортен хотел.

— Звучи ми разумно — с радост изрече Джордино.

— Не — каза Гън — не е разумно. Вашата задача е много по-отговорна. Колкото и да ми се свива стомахът при тази мисъл, вие, разбойници на средна възраст, сте перуански национални герои. Не само Митническото управление се нуждае от вашите услуги, а и Държавният департамент има нужда от вас.

Джордино погледна към Пит.

— Още една проява на списъка от закони на Джордино. Всеки човек, доброволно изявил желание да участва в спасителна операция, сам се превръща в жертва.

— Какво общо има Държавният департамент с нашето връщане до храма? — поиска да узнае Пит.

— След подписването на Споразумението за свободна търговия с Южна Америка нефтената и минната промишленост бяха денационализирани. Понастоящем няколко американски компании са в заключителната фаза на преговорите си за оказване помощ на Перу в по-рационалното използване на природните му богатства. Страната отчаяно се нуждае от чуждестранни инвестиции, а има достатъчно пари, готови да потекат към нея. Пречка за това са работническите синдикати и противниците на закона за чуждестранно участие в икономиката на страната им. Като спасихте живота на синовете и дъщерите на местните големци, вие с Ал косвено оказахте влияние върху известен брой гласове.

— Добре де, ще произнесем реч в местния „Елкс Клуб“ и ще ни връчат почетна грамота.

— Дотук чудесно — каза Гън. — Но експертите от Държавния департамент и комисията в Конгреса, която отговаря за страните от Латинска Америка, считат, че вие двамата трябва да останете по-дълго тук и да вдигнете акциите на мръсните янки, като помогнете да бъде спряно ограбването на културното наследство на Перу.

— С други думи, почитаемото ни правителство е решило да се възползва от човеколюбивия ни имидж докрай — със смразяващ тон произнесе Пит.

— Нещо такова.

— И Сандекър се съгласи.

— Иска ли питане! — потвърди Гън. — Адмиралът никога не пропуска възможност да се подмаже на Конгреса, ако това може да доведе до отпускане на повече средства за бъдещата работа на НЮМА.

— Кой ще дойде с нас?

— Доктор Алберто Ортис от Националния институт за култура в Чиклайо ще ръководи екипа от археолози. Доктор Келси ще му помага.

— Без надеждна охрана все едно сами да си търсим белята.

— Перуанците ни увериха, че ще изпратят отлично обучена охранителна част, която да контролира долината.

— Но може ли да им се гласува доверие? Не искам отново да попадна на някоя армия от престъпни наемници.

— Нито пък аз — твърдо го подкрепи Джордино.

Гън разпери безпомощно ръце.

— Мога само да предам това, което ми беше казано.

— Ще ни трябва по-добро оборудване от това, което имахме при последното пътуване.

— Дайте ми списък и аз ще се заема с осигуряването му.

Пит се обърна към Джордино.

— Нямаш ли ясното усещане, че пак ни прекараха?

— С приблизителност мога да кажа — заяви набитият италианец, — че това е за около четиристотин тридесет и седми път.

Пит не гореше от желание да се спусне повторно в понора. Атмосферата около него беше мрачна, в дълбините му имаше нещо зловещо. Във въображението му зейналата дупка приличаше на устата на дявола. Това видение беше толкова нелепо, че той се опита да го изтрие от съзнанието си, ала то беше заседнало там като смътен спомен за някакъв отвратителен кошмар и не искаше да изчезне.