Клайв Къслър
Златото на инките (30)

28

Джоузеф Золар стоеше до главата на позлатената мумия и наблюдаваше приведените над компютъра Хенри и Мики Мур. След четиридневно денонощно изучаване те бяха успели да сведат образите от символи до описателни думи и сбити фрази.

Имаше нещо вълнуващо в начина, по който грабваха листите, падащи върху поставката на принтера, анализирайки възбудено заключенията си, докато часовникът на стената отброяваше минутите, които им оставаха да живеят. Те вършеха работата си така, сякаш мъжете със скиорски маски изобщо не съществуваха.

Хенри се трудеше съсредоточено, забравил всичко наоколо. За него светът се заключаваше само в една тясна област от науката. Като повечето университетски професори по антропология и археология, той работеше за престиж, защото финансовото богатство му убягваше. Той беше сглобявал глинени съдове парче по парче и беше написал огромен брой книги, които малцина четяха, а още по-малко плащаха пари да притежават. Издавани в малък тираж, всичките му трудове в края на краищата се озоваваха в мазетата на колежанските библиотеки, където събираха прах. Парадоксалното беше, че за него славата и почестите, с които очакваше да бъде отрупан като преводач, а може би и откривател на съкровището на Хуаскар, означаваха повече от обикновените парични печалби.

В началото Мики Мур възбуди сексуалния апетит на мъжете от семейство Золар. Скоро обаче безразличието, което проявяваше към тях, започна да ги дразни. Явно беше, че тя обича съпруга си и никой друг не я интересуваше. Те живееха и работеха в свят, който сами си бяха създали.

Джоузеф Золар нямаше да изпита никакви угризения за тяхното премахване. През годините той беше имал вземане-даване с какви ли не отвратителни и жалки продавачи и колекционери, а също и със закоравели престъпници, но тези двама души бяха загадка за него. Вече не го интересуваше каква екзекуция бяха приготвили за тях братята му. Всичко, което сега имаше значение, беше семейство Мур да им даде пълни и точни указания за златната верига на Хуаскар.

Носенето на скиорските маски беше загуба на време, ала те не ги свалиха нито веднъж в присъствието на съпрузите Мур. Ясно беше, че двамата не могат да бъдат лесно уплашени.

Золар погледна към Хенри Мур и направи опит да се усмихне. Той не беше твърде успешен.

— Приключихте ли с разшифроването на символите? — изпълнен с надежда попита той.

Мур намигна лукаво на съпругата си и й се ухили самодоволно, преди да се обърне към Золар.

— Приключихме. Разказът, който разшифровахме, е изпълнен с изключителен драматизъм и примери за човешка издръжливост. Разтълкуването на образите и успешния превод, който направихме, в голяма степен ще разширят досегашните знания за чачапойците. И ще наложат цялостна преработка на всички текстове, написани до този момент за инките.

— Каква скромност — язвително подхвърли Сарасон.

— Знаете ли къде точно е заровено съкровището? — попита Чарлз Оксли.

Хенри Мур сви рамене.

— Не мога точно да кажа.

Сарасон пристъпи напред, стиснал гневно устни.

— Бих искал да попитам дали нашите прехвалени дешифровчици имат изобщо някаква представа какво правят?

— Какво искате? — хладно заяви Мур. — Стрелка, сочеща към кръстче, с което е отбелязано мястото?

— Да, дявол да го вземе, точно това искаме!

Золар се усмихна снизходително.

— Хайде да се заемем с неопровержимите факти, д-р Мур. Какво можете да ни кажете?

— Ще се зарадвате, като научите — отговори вместо съпруга си Мики Мур, — че колкото и невероятно да звучи, златната верига е само малка част от цялото съкровище. Описът, който моят съпруг и аз дешифрирахме, включва още поне четиридесет или повече тона ритуални украшения и съдове, накити за глава, нагръдници, огърлици и предмети от масивно злато и сребро. За пренасянето на всеки от тях са били необходими по десет човека. Имало още и огромни топове свещени платове, най-малко двадесет позлатени мумии и повече от петдесет керамични гърнета, пълни със скъпоценни камъни. Ако ни предоставите повече време, ще можем да ви дадем подробен списък.

Золар, Сарасон и Оксли гледаха втренчено Мики, без да мигнат през маските, които скриваха изражението на ненаситна алчност, изписано по лицата им. В продължение на няколко минути не се чуваше никакъв звук, с изключение на дишането им и бръмченето на принтера. Дори за хора, свикнали да боравят със суми, наброяващи милиони долари, размерът на златното съкровище на Хуаскар далеч надхвърляше и най-смелите им мечти.

— Обрисувахте ни блестяща картина — най-сетне изрече Золар. — Но казват ли символите върху златното покритие на мумията къде е заровено съкровището?

— То не е заровено в точния смисъл на думата — каза Хенри Мур.

Той впери поглед в Золар, очаквайки неговата реакция на казаното. Золар стоеше невъзмутимо.

— Според разказа, гравиран върху покритието — обясни Мур, — съкровището било скрито в пещера по някаква река…

В очите на Сарасон внезапно проблесна разочарование.

— Ако пещерата се намира край река, по която редовно се пътува, тя отдавна е била открита, а съкровището изнесено.

Оксли поклати глава.

— Малко вероятно е златна верига, за повдигането на която са били необходими двеста човека, да изчезне за втори път.

— Нито пък толкова голямо количество предмети, каквото описват семейство Мур — добави Золар. — Като всепризнат експерт по антики от времето на инките, щях да зная, ако на пазара се бяха появили някакви предмети, за които е доказано, че са принадлежали на Хуаскар. Никой, открил такова подземно съкровище, не би могъл да го запази в тайна.

— Може би оказахме твърде голямо доверие на добрия доктор и неговата съпруга — каза Сарасон. — Откъде да знаем, че не ни пращат за зелен хайвер?

— Кои сте вие, та да говорите за доверие? — спокойно изрече Мур. — Държите съпругата ми и мен в тази бетонна тъмница без прозорци четвърти ден и ни нямате доверие? На вас сигурно ви харесва да си играете на детински игрички.

— Нямате основание да се оплаквате — каза Оксли. — Плащаме на вас и мисис Мур изключително щедро.

Мур изгледа Оксли невъзмутимо.

— Както се канех да кажа, след като инките и техните пазачи чачапойци разтоварили огромното съкровище на Хуаскар в пещерата, те затрупали входа на дългата галерия, която водела към него. После насипали отгоре пръст и камъни, за да изглежда всичко естествено и засадили местни растения, за да са сигурни, че никой няма да открие отново пътя към пещерата.

— Има ли описание на местността край входа на пещерата? — попита Золар.

— Само това, че се намира на заобления връх на остров със стръмни склонове в някакво вътрешно море.

— Почакайте малко — рязко се намеси Оксли. — Казахте, че пещерата се намира близо до река.

Мур поклати глава.

— Ако бяхте слушали, щяхте да чуете как казвам, че пещерата се намира по река.

Сарасон изгледа гневно Мур.

— Какви са тези небивалици, дето ни пробутваш? Пещера по река на остров във вътрешно море. Май си объркал превода, а, док?

— Няма грешка — твърдо заяви Мур. — Нашият анализ е верен.

— Използването на думата река може да има чисто символично значение — обади се Мики Мур.

— Островът също — отвърна Сарасон.

— Може би ще получите по-добра представа, ако изслушате целия ни превод — предложи Хенри Мур.

— Спестете ни подробностите, моля ви — каза Золар. — Вече знаем как Хуаскар тайно е измъкнал съкровището на царството си под носовете на своя брат Атахуалпа и Франциско Писаро. Интересува ни единствено посоката, в която генерал Наймлап е отплавал със съкровището и точното място, където го е скрил.

Съпрузите Мур се спогледаха. Мики кимна на Хенри утвърдително и той се обърна към Золар.

— Добре, нали сме съдружници. — Той замълча и хвърли поглед на страницата, която беше излязла от принтера. — Пиктограмите върху покритието показват, че съкровището е било пренесено до едно пристанище по крайбрежието и натоварено на огромен брой кораби. Пътуването на север продължило общо осемдесет и шест дни. Последните дванадесет дни плавали през вътрешно море, докато стигнали до малък остров с високи, стръмни склонове, които се издигали от водата като голям каменен храм. Там инките изтеглили корабите си на брега, разтоварили съкровището и го пренесли надолу по една галерия в пещера, която се намирала в недрата на острова. На това място, както и да го тълкувате, йероглифите твърдят, че златното съкровище било скрито край бреговете на река.

Оксли разгърна карта на западното полукълбо и проследи маршрута по море от Перу, край Централна Америка и покрай тихоокеанския бряг на Мексико.

— Вътрешното море сигурно е Калифорнийският залив.

— Известен повече като Морето на Кортес — добави Мур.

Сарасон също разгледа внимателно картата.

— Съгласен съм. От края на Бая до Перу има само открито море.

Сарасон взе последната страница от превода, който съпрузите Мур бяха направили на йероглифите и я прочете. После изгледа студено Хенри Мур.

— Ти не ни казваш всичко, приятелю. Изображенията върху златното покритие трябва да дават точни указания как да бъде открито съкровището. Нито една карта, която си заслужава парите за хартията, върху която е отпечатана, няма да бъде пълна, ако не посочва всички подробности и не дава изчерпателни наставления.

Золар огледа изпитателно изражението на Мур.

— Вярно ли е, докторе, че вие и съпругата ви не сте ни съобщили пълното решение на загадката?

— Мики и аз разшифровахме всичко, което имаше за разшифроване. Няма нищо повече.

— Лъжете — каза Золар, без да повиши тон.

— Разбира се, че лъже — тросна се Сарасон. — И последният глупак ще разбере, че той и съпругата му крият от нас най-важното.

— Това не е разумно поведение, докторе. Вие и мисис Мур ще направите добре, ако се придържате към нашето споразумение.

Мур сви рамене.

— Аз не съм такъв глупак, за какъвто ме вземате — каза той. — Фактът, че все още отказвате да ни се представите, говори, че вие тримата нямате никакво намерение да изпълните това, за което се договорихме. Каква гаранция имам, че ще удържите на думата си? Никой, нито даже нашите приятели и роднини, не знае къде сте ни отвели. Довеждането ни тук с превръзки на очите и това, че на практика ни държите като затворници, си е чисто отвличане. Какво щяхте да направите, след като получехте пълните указания как да откриете съкровището на Хуаскар? Да ни сложите отново превръзки на очите и да ни върнете със самолет у дома? Не ми се вярва. Предполагам, че Мики и аз щяхме да изчезнем без много шум и да се превърнем в поредното дело към архивите за безследно изчезнали. Кажете ми, ако греша.

Ако Мур не беше толкова интелигентен, Золар щеше да се изсмее. Ала антропологът беше прозрял техния план и беше свалил картите си на масата.

— Добре, докторе, какво искате, за да ни предоставите тази информация?

— Петдесет процента от съкровището, когато го открием.

Това окончателно вбеси Сарасон.

— Копеле такова, та той ни изнудва. — Той приближи към Мур, вдигна го във въздуха и го блъсна в стената. — Край на твоите претенции — изкрещя той. — Не желаем да слушаме глупостите ти повече. Кажи ни това, което искаме да узнаем или с бой ще го изтръгна от теб. И повярвай ми, за мен ще бъде удоволствие да гледам как ти тече кръвчицата.

Мики Мур стоеше на мястото си спокойна, сякаш се намираше край готварска печка в кухня. Нейното необичайно хладнокръвие се стори неестествено на Золар. Всяка друга съпруга би показала, че се страхува за мъжа си, заплашен от малтретиране.

За тяхно учудване Мур се усмихна.

— Направи го. Строши краката ми, убий ме. И никога няма да откриете златната верига на Хуаскар, дори и след хиляда години.

— Знаеш ли, той е прав — тихо изрече Золар, вперил поглед в Мики.

— Когато приключа с него, дори и за кучешка храна няма да го бива — каза Сарасон, като се приготви да го удари с юмрук.

— Чакай! — спря го гласът на Оксли. — Ще постигнеш по-голям резултат, ако си изкараш яда на мисис Мур. На нито един мъж няма да му хареса да гледа как изнасилват съпругата му.

Сарасон бавно пусна Мур и се обърна към Мики. Върху лицето му се изписа изражение на хун, готов да граби и плячкосва.

— За мен ще бъде удоволствие да убедя мисис Мур да ни помогне.

— Губите си времето — каза Мур. — Не позволих на съпругата ми да работи върху окончателния превод с мен. Тя няма представа за ключа към местонахождението на съкровището.

— Хайде бе!

— Той говори истината — невъзмутимо произнесе Мики. — Хенри не ми позволи да видя крайните резултати.

— Все още разполагаме с печеливша карта — студено изрече Сарасон.

— Ясно — каза Оксли. — Ще поработиш върху мисис Мур както предложих, докато той не стане по-сговорчив.

— Така или иначе, ще узнаем отговорите.

Золар погледна към Мур.

— Е, докторе, ваш ред е.

Мур ги изгледа с хладна пресметливост.

— Правете с нея каквото искате. Нищо няма да постигнете.

Братята Золар замълчаха слисани. Сарасон, най-коравосърдечният от тримата, стоеше зяпнал и не можеше да повярва. Що за мъж беше този, който можеше спокойно, без следа от срам или страх, да хвърли жена си на вълците.

— Ще стоите и ще гледате как бият, изнасилват и убиват съпругата ви и няма дори една думичка да кажете, за да спрете това? — попита Золар, внимателно наблюдавайки реакцията на Мур.

Изражението на Мур остана непроменено.

— Нищо няма да постигнете с дивашка глупост.

— Той блъфира. — Мур щеше да има нужда от дезинфекцираща баня след погледа, който му хвърли Сарасон. — Ще се пречупи, щом чуе виковете й.

Золар поклати глава.

— Не мисля така.

— Съгласен съм — каза Оксли. — Подценихме неимоверната му алчност и маниакалното му желание, за което е готов на всичко, да се превърне в една от големите звезди в академичния свят. Прав ли съм, докторе?

Мур остана равнодушен към тяхното презрение.

— Петдесет процента от нещо във всички случаи е по-добре от стопроцентово нищо, господа — каза той.

Золар изгледа братята си. Оксли едва доловимо кимна. Сарасон стисна толкова силно юмруци, че те побеляха — той се обърна, но изражението на лицето му не оставяше никакво съмнение, че изпитва желание да изтръгне дробовете на Мур.

— Мисля, че можем да си спестим по-нататъшните заплахи и да уредим това като разумни хора — каза Золар. — Преди да се съгласим с нарасналите ви искания, трябва да получа от вас категорично уверение, че можете да ни отведете до съкровището.

— Аз разшифровах описанието на ориентира, който води към входа на пещерата — каза Мур, като говореше бавно и отчетливо. — Няма вероятност от грешка. Знам размерите и формата му. Мога да го разпозная от въздуха.

Твърдението, което изрече така уверено, беше посрещнато с мълчание. Золар отиде до позлатената мумия и погледна надолу към знаците, гравирани върху покритието й.

— Тридесет процента. Ще трябва да се задоволите с толкова.

— Четиридесет или нищо — категорично отсече Мур.

— Искате ли да го оформим писмено?

— Ще издържи ли това пред съда?

— Вероятно не.

— В такъв случай ще се наложи всеки да повярва на думата на другия. — Мур се обърна към съпругата си. — Съжалявам, скъпа моя, надявам се това да не те е разстроило твърде много. Но трябва да разбереш. Има неща, които са по-важни от брачния обет.

Ама че странна жена, помисли си Золар. Тя би трябвало да изглежда уплашена и унижена, но с нищо не го показваше.

— Значи се споразумяхме — каза той. — Тъй като сега сме делови партньори, не виждам смисъл да продължаваме да носим тези скиорски маски. — Той я издърпа над главата си и прокара ръце през косата си. — Опитайте се да се наспите тази нощ. Утре рано всички ще излетите със самолета на компанията ни за Гуаймас, Мексико.

— Защо Гуаймас? — попита Мики Мур.

— По две причини. Той е разположен на централно място в Залива, а един добър мой приятел и клиент ме е поканил по всяко време да използвам хасиендата му, която се намира малко по на север от пристанището. Имението разполага със собствена самолетна писта, което го прави идеална оперативна база за издирването.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Оксли.

— Ще се присъединя към вас след два дни. Имам делова среща в Уичита, Канзас.

Золар се обърна към Сарасон, като се притесняваше, че брат му може отново да се нахвърли върху Мур. Ала нямаше нужда да се тревожи.

По устните на Сарасон играеше зловеща усмивка. Братята му не можеха да видят какво става в ума му, да видят как той щастливо си представяше какво щеше да стори Тупак Амару на Хенри Мур, след като откриеха съкровището.