Клайв Къслър
Златото на инките (58)

56

— Не ми се тръгва без Сарасон — каза Оксли, докато претърсваше с поглед небето над пустинята в югозападна посока.

— Брат ни е попадал и в по-опасни ситуации преди — каза невъзмутимо Золар. — Няколко индианци от едно местно селце не би трябвало да представляват голяма заплаха за наемните убийци на Амару.

— Той трябваше отдавна да е пристигнал.

— Не се безпокой. Сайръс вероятно ще се появи в Мароко, прегърнал по едно момиче с всяка ръка.

Те стояха на ръба на тясната асфалтова самолетна писта, която бе издълбана между безкрайните дюни на пустинята Алтар, за да могат пилотите от мексиканските военновъздушни сили да провеждат ученията си в примитивни условия. Зад тях, с опашка надвиснала над края на пистата, която вятърът бе покрил с пясък, стоеше един реактивен „Боинг“ 747–400, боядисан в цветовете на голяма национална авиокомпания, готов за излитане.

Золар се подслони под сянката на дясното крило и провери списъка на антиките, съставен от Хенри и Мики Мур, докато мексиканските сапьори натоварваха последните от тях на борда на самолета. Той кимна към златната скулптура на маймуна, която един голям електрокар вдигаше към товарния отсек на близо 7 метра (23 фута) височина от земята.

— Това е последната.

Оксли се загледа за миг в голия пейзаж, обграждащ самолета.

— Едва ли би могъл да избереш по-пусто място за прехвърляне на съкровището.

— Можем да благодарим на покойния полковник Кампос, затова че го предложи.

— Някакъв проблем с хората на Кампос след преждевременната му смърт? — попита Оксли по-скоро с цинизъм, отколкото с чувство на съжаление от загубата.

Золар се засмя.

— Абсолютно никакви, след като дадох на всеки един от тях златно кюлче от сто унции.

— Постъпил си щедро.

— Не беше трудно при толкова много злато наоколо.

— Жалко, че Матос няма да може да похарчи дяла си.

— Да, плаках през целия път от Серо ел Капироте дотук.

Пилотът на Золар се приближи и отдаде неофициално чест.

— Екипажът ми и аз сме готови и чакаме вас, господа. Бихме искали да излетим, преди да се е стъмнило.

— Товарът закрепен ли е здраво? — попита Золар.

Пилотът кимна.

— Не е най-добре изпипаната работа, която съм виждал. Въпреки че не използваме товарни контейнери, той би трябвало да издържи, докато кацнем край Надор в Мексико, при условие, че не попаднем в силна турбулентност.

— Очаквате ли такава?

— Не, сър, метеорологичната карта показва спокойно небе по целия път.

— Добре. Можем да се радваме на гладък полет — каза Золар доволен. — Помнете, че и за миг не трябва да пресичаме границата на Съединените щати.

— Начертал съм курс, който ще ни отведе на безопасно разстояние на юг от Ларейдо и Браунсвил до Мексиканския залив под Кий Уест, откъдето ще се отправим към Атлантика.

— След колко време ще се приземим в Мароко? — попита Оксли пилота.

— Според програмата на полета ни, след десет часа и петдесет и пет минути. Като вземем под внимание, че сме натоварени до максимум, плюс още няколкостотин фунта допълнителен товар и пълен запас от гориво и като прибавим заобикалянето на Тексас и Флорида от юг, ние добавихме малко повече от час към летателното време, което, надявам се, ще наваксваме при попътен вятър.

Золар погледна към последните лъчи на слънцето.

— Като отчетем смяната на времето, това ще ни отведе в Надор в ранните следобедни часове на утрешния ден.

Пилотът кимна.

— Веднага щом заемете местата си на борда, ще се вдигнем във въздуха.

Той се върна към самолета и се изкачи по една стълба, опряна на предната входна врата.

Золар направи жест към стълбата.

— Освен ако не сте харесали тази дупка в пясъка, не виждам причина да оставаме повече тук.

Оксли се поклони весело.

— След теб.

Когато минаваха през входната врата, той се спря за малко и хвърли един последен поглед на югозапад.

— Все пак, струва ми се, че е редно да изчакаме.

— Ако Сайръс бе на наше място, той не би се поколебал да замине. Залогът е твърде голям, за да се бавим повече. Брат ни е жив и здрав. Спри да се тревожиш.

Те махнаха на мексиканските армейски сапьори, които отстъпиха назад от самолета и шумно аплодираха благодетелите си. След това бордовият инженер затвори вратата и я залости.

След няколко минути турбините нададоха вой и големият 747–400 се издигна над вълнообразните пясъчни дюни и направи лек завой на югоизток. Золар и Оксли седяха в едно малко пътническо отделение на горната палуба, непосредствено зад пилотската кабина.

— Чудя се, какво ли стана със семейство Мур? — размишляваше Оксли, взирайки се през един прозорец към Морето на Кортес, докато то се смаляваше в далечината. — Последния път, когато ги видях, беше в пещерата, когато последната част от съкровището се товареше върху една шейна.

— Обзалагам се, че Сайръс се е справил с този малък проблем, както с депутатката от Конгреса Смит и Руди Гън — каза Золар, отпускайки се за първи път от много дни насам. Той вдигна очи и се усмихна на личната си прислужница, която им предложи две чаши вино върху поднос.

— Знам, че звучи странно, но имах неспокойното чувство, че нямаше да бъде лесно да се отървем от тях.

— Трябва да ти кажа, че същото нещо мина и през ума на Сайръс. Всъщност, той мислеше, че те са двама убийци.

Оксли се извърна към него.

— И жената? Шегуваш се.

— Не, напълно съм убеден, че той говореше сериозно. — Золар сръбна от виното, направи израз на одобрение и кимна. — Отлично. Калифорнийско каберне от Шато Монтелена. Трябва да го опиташ.

Оксли вдигна чашата и се взря в нея.

— Не ми се празнува, докато съкровището не бъде складирано на безопасно място в Мароко и не научим, че Сайръс е напуснал Мексико.

 

 

Малко след като самолетът достигна това, което братята сметнаха, че е височината, на която щяха да летят, те откопчаха предпазните си колани и влязоха в товарния отсек, където започнаха да разглеждат по-отблизо невероятната колекция от златни антики. Бе минал едва час, когато Золар застина и погледна странно към брат си.

— Нямаш ли чувството, че се спускаме.

Оксли разглеждаше с възхищение една златна пеперуда, която бе закрепена върху златно цвете.

— Не чувствам нищо.

Золар не остана удовлетворен. Той се наведе и погледна през един прозорец към земята, която се оказа на по-малко от 1000 метра (по-малко от 3300 фута) под тях.

— Твърде ниско сме — каза остро той. — Нещо не е наред.

Оксли присви очи и погледна през един съседен прозорец.

— Прав си. Задкрилките са спуснати. Изглежда, че се готвим за кацане. Пилотът трябва да е получил сигнал за неизправност.

— Защо не ни е предупредил?

В този момент те чуха шума от спускането на колесниците. Земята сега се издигаше стремително към тях, за да ги посрещне. Те прелетяха над къщи и железопътни линии и след миг самолетът се озова в началото на пистата. Колелата се удариха в бетона и двигателите нададоха вой с обратна тяга. Пилотът настъпи спирачките и намали газта, когато насочи огромния самолет към една писта за рулиране.

Един надпис на летището гласеше „Добре дошли в Ел Пасо“. Оксли зяпна онемял, докато Золар изстреля на един дъх:

— Боже господи, приземили сме се в Съединените щати!

Той се втурна напред и започна да удря като обезумял по вратата на пилотската кабина. Не получи никакъв отговор, докато огромният самолет не спря до един хангар на Националната въздушна охрана^[1] в срещуположния край на летището. Едва тогава вратата на кабината бавно се открехна.

— Какво, по дяволите, правите? Заповядвам ви незабавно да се вдигнете обратно във въздуха. — Думите на Золар замръзнаха в устата му, когато се озова с лице срещу дулото на един пистолет, насочен между очите му.

Пилотът все още седеше на мястото си, както и вторият пилот и бордовият инженер. В рамката на вратата стоеше Хенри Мур и държеше странен деветмилиметров автоматичен пистолет, конструиран от самия него, докато вътре в кабината Мики Мур говореше по радиото на самолета, спокойно насочила един миниатюрен автоматичен пистолет, калибър .25, към врата на пилота.

— Простете за извънредното спиране, мои бивши приятели — каза Мур със заповеднически глас, който нито Золар, нито Оксли бяха чували преди, — но както виждате, има промяна в плана.

Золар присви очи пред дулото на пистолета. Лицето му се сгърчи от шок, който след миг премина в заплашителен гняв.

— Идиот, кръгъл идиот такъв, даваш ли си въобще сметка какво си направил?

— О, да — отвърна Мур с прозаичен тон. — Мики и аз отвлякохме самолета ви, заедно с товара му от златни антики. Вярвам, че знаете старата максима: „Между крадците няма достойнство“.

— Ако не вдигнете бързо този самолет във въздуха — удари на молба Оксли, — скоро тук ще загъмжи от митнически агенти.

— След като отвори дума за това, Мики и аз наистина обсъдихме идеята да предадем антиките на властите.

— Не знаеш какво говориш.

— О, разбира се, че знам, Чарли, стари приятелю. Както се оказа, федералните агенти се интересуват повече от теб и брат ти, отколкото от съкровището на Хуаскар.

— Как се озовахте тук? — поиска да узнае Золар.

— Просто се качихме в един от хеликоптерите, пренасящи златото. Армейските сапьори бяха свикнали с нашето присъствие и не обърнаха внимание, когато се качихме на борда на самолета. Скрихме се в една от тоалетните, докато пилотът не излезе, за да поговори с вас на пистата. Тогава превзехме кабината.

— Защо трябва федералните агенти да вярват на думите ви?

— Казано един вид, Мики и аз, самите ние бяхме агенти преди — кратко обясни Мур. — След като поставихме кабината под наш контрол, Мики се обади по радиото на неколцина стари приятели във Вашингтон, които уредиха посрещането ви.

Золар изглеждаше така, сякаш щеше да разкъса Мур и извади белите му дробове, без значение дали щеше да бъде застрелян в опита си, или не.

— Ти и твоята лъжлива жена сключихте сделка за дял от антиките. Прав ли съм?

Золар почака за отговор, но когато Мур остана мълчалив, той продължи:

— Какъв процент ви предложиха? Десет, двадесет, може би дори петдесет процента?

— Не сме сключвали никакви сделки с правителството — каза бавно Мур. — Знаехме, че вие нямате намерение да спазите нашето споразумение и че възнамерявате да ни убиете. Първоначалният ни план бе да откраднем съкровището за себе си, но както виждате, променихме решението си.

— По начина, по който боравят с оръжието — каза Оксли, — Сайръс бе прав. Те наистина са двойка убийци.

Мур кимна, съгласявайки се.

— Брат ти е много прозорлив. Убиецът може да бъде разпознат само от друг убиец.

Чу се декане отвън по предната пътническа врата на долната палуба. Мур направи жест с пистолета си към въртящата се стълба.

— Слезте долу и отворете — заповяда той на Золар и Оксли.

С навъсени лица двамата се подчиниха.

Когато херметичната врата се отвори, от стълбата, опряна до самолета, влязоха двама души. И двамата бяха облечени в официални костюми. Единият от тях бе огромен чернокож мъж, който изглеждаше така, сякаш бе играл професионален футбол. Другият бе спретнато облечен и беше бял. Золар мигновено усети, че това бяха федерални агенти.

— Джоузеф Золар и Чарлз Оксли. Аз съм агент Дейвид Гаскил от Митническата служба, а това е агент Франсис Рагсдейл от ФБР. Господа, вие сте арестувани за контрабандно внасяне на незаконни антики в Съединените щати, както и за кражбата на безброй предмети на изкуството от частни сбирки и обществени музеи, като към това добавяме и изработването на фалшификати и продажбата на антики.

— За какво говорите? — попита Золар.

Гаскил не му обърна внимание и погледна към Рагсдейл с широка, пълна със зъби усмивка.

— Би ли имал честта?

Рагсдейл кимна като дете, което току-що е получило като подарък ново компактдисково устройство.

— Да, разбира се, благодаря ти.

Докато Гаскил слагаше белезниците на Золар и Оксли, Рагсдейл им прочете правата.

— Бързо пристигнахте — обади се Мур. — Казаха ни, че сте в Калексико.

— Петнадесет минути след като ни се обадиха от главната квартира на ФБР във Вашингтон, ние излетяхме на борда на един военен изтребител — отвърна Рагсдейл.

Оксли отправи към Гаскил поглед, в който първоначалният шок и страх бяха заместени от хитра проницателност.

— И сто години да търсите, никога няма да намерите достатъчно доказателства, за да ни осъдите.

Рагсдейл наклони глава към товара от злато.

— Какво ще кажете за това?

— Ние сме просто пътници — каза Золар, възвръщайки самообладанието си. — Бяхме поканени да пътуваме в самолета от професор Мур и съпругата му.

— Разбирам. А бихте ли ми казали откъде идват всичките откраднати антики и произведения на изкуството във вашия склад в Галвестън?

Оксли се засмя подигравателно.

— Складът ни в Галвестън е напълно законен. Вие и преди сте го проверявали и никога нищо не сте открили.

— Щом е така — каза лукаво Рагсдейл, — как ще обясните тунела, който води от Лорън Сторидж Кампъни до подземния склад за крадени стоки на „Золар Интернешънъл“?

Братята се спогледаха с внезапно побледнели лица.

— Това е измислица — каза уплашено Золар.

— Така ли? Искате ли да ви опиша с подробности вашия тунел и да цитирам извадка от списъка на откраднатите шедьоври, които открихме?

— Тунелът… не е възможно да сте го открили.

— От тридесет и шест часа насам — каза Гаскил — „Золар Интернешънъл“ и вашата тайна операция, известна като „Солпемачако“, вече не съществуват.

Рагсдейл кимна.

— Жалко, че вашият баща, Мансфийлд Золар, известен още като Призрака, не е вече жив, иначе щяхме да приберем и него.

Золар изглеждаше така, сякаш щеше да получи инфаркт. Оксли бе твърде парализиран, за да мръдне.

— Когато вие двамата, останалите от семейството ви, партньорите, съучастниците и купувачите ви излезете от затвора, вие ще сте станали на толкова години, на колкото са антиките, които сте откраднали.

Самолетът започна да се изпълва с федерални агенти. ФБР се погрижи за екипажа на самолета и прислужницата на Золар, докато митническите служители разкопчаха ремъците, с които златните предмети бяха закрепени към пода.

Рагсдейл кимна на екипа си.

— Заведете ги в градския следствен отдел.

Веднага щом съсипаните и напълно сломени крадци на произведения на изкуството бяха заведени в две различни коли, агентите се обърнаха към семейство Мур.

— Не мога да ви кажа колко сме ви благодарни за това, че ни съдействахте — каза Гаскил. — Залавянето на фамилия Золар ще доведе до огромен спад в кражбите на произведения на изкуството и контрабандата на антики.

— Не действаме само от благотворителност — каза Мики, облекчена и щастлива. — Хенри е сигурен, че перуанското правителство ще обяви награда.

Гаскил кимна.

— Мисля, че тя ви е в кърпа вързана.

— Честта да бъдем първите, които ще каталогизират и фотографират съкровището, ще допринесе много за издигане на репутацията ни на учени — обясни Хенри Мур, докато прибираше пистолета си в кобура.

— Митницата също би искала да получи подробен доклад за предметите, ако не възразявате? — попита Гаскил.

Мур кимна енергично.

— Мики и аз ще бъдем щастливи да работим с вас. Ние вече направихме опис на съкровището. Ще ви представим доклада, преди то да бъде върнато официално на Перу.

— Къде ще го държите дотогава? — попита Мики.

— В един държавен склад, чието местонахождение не мога да разкрия — отвърна Гаскил.

— Има ли някакви новини за депутатката от Конгреса Смит и за дребничкия мъж от НЮМА?

Гаскил кимна.

— Минути преди да кацнете ни се обадиха, че са били спасени от едно местно индианско племе и сега са на път към болницата.

Мики потъна в една пътническа седалка и въздъхна.

— Тогава всичко е свършило.

Хенри седна на облегалката за ръце и взе ръката й в своята.

— Да, за нас — каза тихо той. — Отсега нататък ние ще изживеем дните си заедно като двойка стари преподаватели в университет с покрити от лозници стени.

Тя вдигна очи към него.

— Толкова ли е ужасно това?

— Не — каза той, като я целуна леко по челото, — мисля, че ще се справим.