Клайв Къслър
Златото на инките (46)

44

Мнозина от племето на Били Юма в малкото селце от сто седемдесет и шест души изкарваха прехраната си, като отглеждаха тикви, царевица и боб, други сечаха хвойна и манзанита^[1], продавайки ги като колове за ограда или дърва за горене. Нов източник на доходи бе съживяването на интереса към тяхното древно грънчарско изкуство. Няколко от жените на племето монтоло все още можеха да създават елегантни керамични съдове, които в последно време бяха започнали да се търсят от колекционери, жадни за индианско изкуство.

След като бе работил в продължение на петнадесет години като каубой, нает в едно голямо ранчо, накрая Юма бе спестил достатъчно пари, за да започне свой собствен малък бизнес. Той и жена му Поли си изкарваха добро препитание в сравнение с по-голямата част от родното му племе в северна Баха — тя изпичаше своите керамични съдове, докато той отглеждаше добитък.

След обяда си, както правеше всеки ден, Юма оседла една жълтеникавосива кобила, и отиде да провери стадото си за болни или наранени животни. Грубият и негостоприемен пейзаж с изобилието си от назъбени камъни, кактуси и стръмни дерета лесно можеше да осакати някое непредпазливо младо добиче.

Той търсеше едно изгубено теле, когато видя непознатия, който се приближаваше по тясната пътечка, водеща към селото на Юма.

Мъжът, който вървеше през пустинята, изглеждаше необичайно за такова място. За разлика от туристите или ловците, той носеше само дрехите на гърба си, нямаше манерка с вода или раница, нямаше дори шапка, с която да скрие главата си от следобедното слънце. Външният му вид бе на изморен, изтощен до безкрайност човек, но въпреки това той вървеше с решителна и бърза крачка, сякаш бързаше да стигне някъде. Любопитен, Били временно преустанови търсенето на телето и подкара коня си през едно сухо дере към пътечката.

 

 

Пит бе изминал пеша през пустинята 14 километра (почти 9 мили), след като се бе събудил от един изтощителен сън. Той можеше все още да бъде мъртъв за света, ако едно странно усещане не беше го събудило. Той отвори примигвайки очи и видя едно малко скално гущерче, което се бе свило върху ръката му и го гледаше с извита назад глава. Той тръсна ръка, за да отхвърли малкия натрапник и погледна водолазния си часовник „Докса“, за да провери колко е часът. С шок видя, че бе проспал половината сутрин.

Когато се събуди, слънцето сипеше лъчи върху пустинята, но температурата бе поносима с тридесетте си градуса по Целзий (86 градуса по Фаренхайт). Потта бързо изсъхна по тялото му и той почувства първата жажда за вода. Облиза устни и усети вкуса на солта от плуването през морето. Въпреки горещината той бе обзет от студен гняв към самия себе си заради това, че бе проспал четири скъпоценни часа. Една вечност, опасяваше се той, за приятелите му, подложени на кой знае какви страдания от Сарасон и неговите садисти през този ден. Смисълът на неговото съществуване сега бе единствено тяхното спасение.

След като се гмурна набързо във водата, за да се освежи, той се отправи на запад през пустинята към мексиканската магистрала номер 5, която отстоеше на двадесет, може би тридесет километра от него. Веднъж да стигнеше шосето, той можеше да отиде на стоп до Мексикали и оттам през границата — в Калексико. Това беше планът му, освен ако местната телефонна компания в Баха не беше предвидливо инсталирала за негово удобство монетен телефон в сянката на някое мескитово дърво.

Той отправи взор над Морето на Кортес и погледна за последен път „Алхамбра“ в далечината. Старият ферибот бе заседнал във водата до парапета на палубата си и лежеше върху тинята, леко наклонен встрани. Иначе той изглеждаше непокътнат.

Фериботът изглеждаше също така и пуст. Не се виждаха лодки или хеликоптери, които да търсят Пит, изпратени от разтревожения Джордино и американските митнически агенти на север от границата. Не че това имаше някакво значение. Който и да е издирвателен екип, изпълняващ разузнавателен полет над кораба, нямаше да очаква, че той може да бъде на сушата, за да го търси там. Пит реши да тръгва.

Той поддържаше стабилно темпо от 7 километра (4.3 мили) в час през пустошта, простираща се от двете му страни. Това му напомни за дългото и мъчително пътуване през пустинята Сахара на северно Мали, което бе извършил с Джордино преди две години. Изгарящите температури на огнения ад и липсата на вода ги бяха довели на косъм от смъртта. Само случайното откриване на един катастрофирал самолет, от който те успяха да направят сухоземна яхта, им помогна да се понесат над пясъците и да намерят спасението си. В сравнение с онова изпитание, това тук бе разходка в парка.

Два часа след като тръгна, той стигна до една прашна пътечка и я последва. Тридесет минути по-късно забеляза един мъж на кон до пътечката. Пит се приближи до него и вдигна ръка за поздрав. Ездачът го погледна с уморени и изтощени от слънцето очи. Строгото му лице изглеждаше като набразден от времето пясъчник.

Пит разгледа непознатия. Ездачът носеше сламена каубойска шапка с широка, обърната нагоре периферия, памучна риза с дълги ръкави, изтъркани дънки и протрити каубойски ботуши. Черната коса под шапката не показваше признаци на посивяване. Мъжът бе дребен и слаб и можеше да бъде на всякаква възраст между петдесет и седемдесет години. Кожата му имаше бронзов загар и бе прорязана от безброй бръчки. Ръцете, които държаха юздите, бяха жилави и набръчкани от дългогодишен тежък труд. Това бе мъж с твърд и решителен характер, отбеляза Пит, който бе оцелял в една негостоприемна земя благодарение на невероятната си жилавост.

— Добър ден — каза приятелски Пит.

Както повечето хора от племето му, Били можеше да говори на два езика — на родния си монтоло, който използваше в семейството си и сред приятели, и на испански с външни хора. Той обаче знаеше и доста добре английски от честите си пътувания през границата, където продаваше добитък и купуваше провизии.

— Знаете ли, че сте влезли незаконно в частна индианска собственост? — попита той стоически.

— Не, съжалявам. Бях изхвърлен на брега на Залива. Опитвам се да стигна до магистралата и да телефонирам.

— Изгубили сте лодката си?

— Да — потвърди Пит. — Би могло да се каже така.

— Имаме телефон в нашия ритуален дом. С удоволствие ще ви заведа там.

— Ще ви бъда много благодарен.

Били протегна надолу ръка.

— Селото ми не е далеч. Можете да се качите на коня ми.

Пит се поколеба. Той определено предпочиташе моторните превозни средства. Според неговия начин на мислене четири колела бяха във всички случаи по-добре от четири копита. Единственото полезно нещо, за което конете можеха да се използват, бе да служат за фон в каубойски филми. Но на харизан кон Пит нямаше намерение да му гледа зъбите. Той пое ръката на Били и бе удивен от силата, показана от жилавия дребен мъж, който вдигна и постави зад себе си Пит с неговите осемдесет и два килограма (181 фунта), без най-малкия признак на физическо усилие.

— Между другото, казвам се Дърк Пит.

— Били Юма — отвърна ездачът, без да предложи ръка.

Те яздиха мълчаливо в продължение на половин час, преди да превалят един самотен хълм, обрасъл с юка. Спуснаха се в една малка долина, през която течеше плитък поток, и минаха покрай руините на испанска църква, разрушена преди триста години от индианци, съпротивляващи се на новата религия. От нея бяха останали само ронещи се кирпичени стени и едно малко гробище. Гробовете на първите испанци близо до върха на хълмчето бяха отдавна обрасли и забравени. По-надолу се намираха гробове на хората от селището, погребани в по-близкото минало. Един надгробен камък привлече вниманието на Пит. Той се плъзна надолу по задницата на коня и отиде до него.

Буквите, издялани в очукания от времето камък, бяха ясни и напълно четливи.

Пати Лу Катинг

2.11.24 — 2.3.34

Нека слънцето те огрява с топлите си ласкави лъчи.

И в най-тъмната нощ звезда да свети в небето.

Най-мрачното утро зора да роди.

А когато падне мракът, ръката Божия да те приспи.

— Коя е тя? — попита Пит.

Били Юма поклати глава.

— Дори и старците не знаят. Те казват, че гробът е бил направен от непознати хора през нощта.

Пит се изправи и обгърна с поглед безкрайната шир на пустинята Сонора. Лек ветрец нежно галеше тила му. Един червеноопашат ястреб кръжеше в небето, съзерцавайки царството си. Тази страна, с планините и пясъците си, с дивите си зайци, койоти и каньони можеше да всее страх в душата на човек, но и да го изпълни с вдъхновение. Това е точно мястото, където да умреш и да бъдеш погребан, помисли си той. Накрая той се извърна от вечното жилище на Пати Лу и махна на Юма да продължи сам.

— Останалата част ще извървя пеша.

Юма кимна мълчаливо и продължи напред. От копитата на кобилата се вдигна прах и се понесе на малки облачета над пътечката.

Пит го последва надолу по хълма до едно скромно селце от земеделци и скотовъдци. Юма и Пит се движеха покрай руслото на потока, където три млади момичета перяха дрехи под сянката на една топола. Те спряха заниманието си и го зяпнаха с момичешко любопитство. Той им махна, но те не обърнаха внимание на поздрава му и се върнаха, както се стори на Пит, с почти церемониална тържественост към прането си.

Сърцето на селището, в което живееше племето монтоло, се състоеше от няколко къщи и постройки. Някои от тях бяха направени от мескитови клони, облепени с кал, една-две бяха от дърво, но повечето бяха построени от циментови блокове. Единственият белег на съвременната цивилизация бяха очуканите от времето стълбове, на които бяха окачени електрическите и телефонните кабели, няколко разнебитени пикапа, които изглеждаха така, сякаш бяха извадени от някоя морга за коли, както и една сателитна антена.

Юма завърза юздите на коня си пред една малка постройка, която имаше изходи от три страни.

— Нашият ритуален дом — каза той. — Вътре има телефон. Трябва да платиш.

Пит се усмихна, затършува из все още прогизналия си портфейл и извади една карта на AT & T.

— Няма проблем.

Юма кимна и го заведе в един малък офис, оборудван с дървена маса и четири сгъваеми стола. Телефонът бе поставен върху един много тънък телефонен указател, който лежеше на плочестия под.

Телефонистката отговори след седемнадесет иззвънявания.

— Si, por favor?

— Искам да проведа разговор с кредитна карта.

— Да, сър, номерът на картата ви и телефонният номер, на който ще звъните — отвърна свободно на английски тя.

— Един път и на мен да ми провърви днес — въздъхна Пит, като чу откликналия на молбата му глас.

Мексиканската телефонистка го свърза с колежката си от американската страна. Тя го прехвърли на телефонната информация, за да получи номера на митническата служба в Калексико, след което го свърза. Отсреща му отговори мъжки глас.

— Митническа служба. С какво мога да ви помогна?

— Опитвам се да се свържа с Албърт Джордино от Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— Един момент, ще ви прехвърля. Той е в офиса на агент Старгър.

Две щраквания и се чу глас, който сякаш идваше от някакво подземие:

— Старгър на телефона.

— Тук е Дърк Пит. Джордино наблизо ли е?

— Пит, това ти ли си? — каза невярващо Къртис Старгър. — Къде се изгуби? Опитахме всички възможни начини, за да накараме мексиканските военноморски сили да те търсят, но без успех.

— Не се тревожи. Местното им командване вероятно е било подкупено от Золар.

— Един момент, Джордино е тук до мен. Ще те свържа с него по вътрешна линия.

— Ал — каза Пит, — там ли си?

— Така се радвам да чуя гласа ти, приятелю. Предполагам, че нещо се е объркало.

— Съвсем накратко, нашите приятелчета от Перу държат в плен Лорън и Руди. Помогнах на екипажа да избяга с един спасителен сал. Аз успях да доплувам до брега и сега се обаждам от едно индианско селце в пустинята на север от Сан Фелипе, на около тридесет километра западно от мястото, където полупотънал в тинята лежи „Алхамбра“.

— Ще изпратя един от нашите хеликоптери — каза Старгър. — Ще ми трябва името на селото, за да го дам на пилота.

Пит се обърна към Били Юма.

— Как наричате селището си?

Юма кимна.

— Каньон Ометепек.

Пит повтори името, описа им в по-подробен план събитията от последните осемнадесет часа и затвори.

— Приятелите ми ще дойдат да ме вземат — каза той на Юма.

— С кола?

— Хеликоптер.

— Ти си важна личност?

Пит се засмя.

— Не повече от кмета на селото ви.

— Нямаме кмет. Работите на племето се обсъждат от нашите старейшини.

Пред къщата минаха двама мъже, които водеха едно магаре, скрито под товара си от клони на манзанита. Мъжете и Юма си размениха само кратки погледи. Без поздрав, без усмивка.

— Изглеждаш уморен и жаден — каза Юма на Пит. — Ела в моя дом. Жена ми ще ти приготви нещо за ядене, докато чакаш приятелите си.

Това бе най-приятното предложение, което Пит бе получил този ден и той с благодарност прие.

 

 

Поли, съпругата на Юма, бе едра жена, която носеше килограмите си по-добре, от който и да е мъж. Лицето й бе кръгло и набръчкано, с огромни тъмнокестеняви очи. Въпреки че бе на средна възраст, косата й бе гарвановочерна. Тя се суетеше около печката за дърва, която се намираше под една рамада^[2] от циментови тухли до къщата им. Индианците от югозападните пустини предпочитаха сянката и откритостта на една рамада пред тесните си и задушни стаи в домовете си, за да разположат там кухнята и трапезарията. Пит забеляза, че покривът на рамадата бе направен от клоните на скелета на кактуса сагуаро и се носеше от мескитови стълбове, обградени от стена от бодливи храсти окотило.

След като изпи пет чаши вода от една голяма ола, или гърне, чиито порести стени позволяваха на водата да се изпарява, поддържайки по този начин съдържанието й хладно, той бе нагостен от Поли с нарязано на резенчета свинско, варен боб, сварен повторно с пъпки от коля^[3], които му напомняха на бамя. Тортилите бяха направени от мескитови зърна, която тя бе счукала на брашно със сладък вкус. Късният обяд бе придружен от вино, направено чрез ферментация на плодовете на сагуаро.

Пит не помнеше някога да бе ял по-вкусно ядене.

Поли рядко говореше, а когато го правеше, тя произнасяше само по няколко думи на испански, адресирани до Юма. На Пит му се стори, че в големите й кестеняви очи сякаш имаше искрици хумор. Тя обаче се държеше сериозно и дистанцирано.

— Не виждам усмихнати хора в селото ви — каза Пит, за да поведе разговор.

Юма поклати тъжно глава.

— Скръб обзе племето ми, както и другите племенни селища, когато нашите най-святи религиозни идоли бяха откраднати. Без тях синовете и дъщерите ни не могат да преминат през свещения обред на пълнолетието си. Откакто идолите изчезнаха, дните ни са изпълнени с мъка и нещастие.

— О, боже — пое си дълбоко дъх Пит. — Не и Золар.

— Какво, сеньор?

— Една международна фамилия крадци, които са откраднали половината от древните исторически предмети, които някога са били откривани.

— Мексиканската полиция ни каза, че идолите ни са били откраднати от американски иманяри, които претърсвали свещената индианска земя, за да ограбят наследството ни и го продадат за печалба.

— Много е възможно — каза Пит. — Как изглеждат свещените ви идоли?

Юма протегна ръка и я задържа изправена на около метър над пода.

— Те са толкова високи. Преди много векове прадедите ми издялали лицата им от корени на топола.

— Голяма е вероятността фамилията Золар да са купили твоите идоли от иманярите за жълти стотинки и след това продадени на богат колекционер на тлъста цена.

— Тези хора се наричат Золар?

— Това е фамилното им име. Те работят под прикритието на една тайна организация, наречена „Солпемачако“.

— Тази дума не ми е позната — каза Юма. — Какво означава?

— Митична змия на инките с няколко глави, която пазела една пещера.

— Никога не съм чувал за нея.

— Мисля, че тя може да бъде свързана с друго легендарно чудовище, което пази преизподнята. Перуанците го наричали Демонио дел Муертос.

Юма загледа замислено отрудените си ръце.

— Ние също имаме легендарен демон на преизподнята, който пази мъртвите да не избягат, а живите да не влизат. Той също така съди мъртвите ни, като позволява на добрите да преминат в отвъдното, а лошите разкъсва.

— Демонът на Страшния съд — каза Пит.

Юма кимна тържествено.

— Той живее на една планина, недалеч оттук.

— Серо ел Капироте — каза тихо Пит.

— Как може един странник да знае това? — попита Юма, като се взря дълбоко в зелените очи на Пит.

— Бях на върха. Видях крилатия ягуар със змийска глава и гарантирам, че не е бил сложен там да пази преизподнята или да съди мъртвите.

— Ти изглежда знаеш много за нашата земя.

— Не, в действителност много малко. Но с интерес бих искал да чуя за други легенди за този демон.

— Има и друга — призна Юма. — Енрике Хуарес, най-възрастният старейшина на племето ни, е един от малцината останали монтоло, които помнят старите предания и легенди. Той разказва за златни богове, дошли от юг върху големи птици с бели остри зъби, които се движели над повърхността на водата. Те се установили на един остров в старото море за дълго време. Когато боговете накрая отплавали, те оставили каменния демон. Неколцина от нашите храбри и любопитни прадеди прекосили водата до острова, но никога не се върнали. Хората тогава се уплашили и започнали да вярват, че планината е свещена и че всеки, който стъпи на нея, ще бъде разкъсан от демона. — Юма направи пауза и се загледа в пустинята. — Тази история е била разказвана и преразказвана от времето на прадедите ни. По-младите ни деца, които учат в модерни училища, смятат, че това е само една приказка.

— Приказка, смесена с исторически факти — увери Пит Юма. — Можеш да ми вярваш, когато ти кажа, че вътре в Серо ел Капироте лежи несметно съкровище. Оставено там не от златните богове от юг, а от инките от Перу, които се възползвали от суеверния страх на твоите прадеди от свръхестественото и изсекли каменното чудовище, за да може то да всява страх и да ги държи далеч от острова. Като допълнителна застраховка, те оставили няколко стражи, които да убиват любопитните, докато испанците не бъдат прогонени от тяхната родина и те да могат да се върнат и вземат обратно съкровището за новия си крал. Не ще и дума, че историята на човечеството се разви в друга посока. Испанците останали в родината им и никой не се върнал.

Били Юма не бе човек, който се поддаваше на силни емоции. Сбръчканото му лице остана неподвижно, само черните му очи се разшириха.

— Голямо съкровище лежи под Серо ел Капироте?

Пит кимна.

— Много скоро там ще дойдат хора с лоши намерения, за да проникнат с взлом вътре в планината и откраднат богатствата на инките.

— Те не могат да направят това — възрази Юма. — Серо ел Капироте е вълшебен. Той се намира на наша земя, земята на монтоло. Мъртвите, които не са минали през съдилището, живеят извън стените му.

— Това няма да спре тези хора, повярвай ми — каза Пит със сериозен тон.

— Хората ми ще изпратят протест до местните ни полицейски власти.

— Ако Золар са такива, каквито са, те вече са подкупили вашите правоохранителни органи.

— Тези зли хора, за които говориш. Те са същите, които са откраднали нашите свещени идоли?

— Както предположих, много е възможно.

Били Юма го погледна с разучаващ поглед.

— Тогава няма защо да се тревожим за незаконното им нахлуване в свещената ни земя.

Пит не разбра.

— Мога ли да попитам защо?

Реалността бавно изчезна от лицето на Юма и той като че ли изпадна в състояние на унес.

— Защото онези, които са заграбили идолите на слънцето, луната, земята и водата, са прокълнати и ще умрат от ужасна смърт.

— Ти наистина ли вярваш в това?

— Да — отговори сериозно Юма. — В моите сънища аз виждам как крадците се давят.

— Удавят?

— Да, във водата, която ще превърне пустинята в градина, каквато тя е била по времето на моите прадеди.

Пит помисли дали да не му възрази. Той не бе от онези, които вярваха в сънища. Той бе закоравял скептик що се отнасяше за всичко метафизично. Но втренченият, изпълнен с увереност поглед в очите на Юма, твърдият като скала тон на гласа му, накараха нещо да трепне в душата на Пит.

Той започна да се чувства щастлив, че не е свързан със Золар.