Клайв Къслър
Златото на инките (37)

35

— Непрекъснато си представям как Рудолф Валентино ще се появи иззад следващата дюна и ще ме отнесе в палатката си — каза сънливо Лорън.

Тя седеше на предната седалка на „Пиърс Ароу“, свила крака под себе си. Погледът й се рееше из морето пясъчни дюни, които изпълваха пейзажа.

— Продължавай да гледаш — каза Пит. — Малко по на север оттук се намират дюните Коачела, където от Холивуд са снимали много от техните филми с пустинни сцени.

На петдесет километра (31 мили) след Юма, щата Аризона, след като пресякоха река Колорадо и влязоха в Калифорния, Пит зави с големия „Пиърс Ароу“ наляво от междущатската магистрала №8 и пое по тясното местно шосе, което водеше към пограничните градове Калексико и Мексикали. Шофьорите и пътниците в колите, които ги надминаваха, или онези, които идваха от противоположната посока, зяпаха и се блещеха при вида на стария класически автомобил и караваната, която той теглеше.

Лорън бе успяла да придума Пит да тръгне на път със стария автомобил и да използват за преспиване караваната, след което щяха да вземат участие в обиколката на южна Аризона, спонсорирана от Клуба на класическите автомобили в Америка. Обиколката бе насрочена да започне след две седмици. Пит се съмняваше, че за толкова кратко време те щяха да успеят да приключат с търсенето на съкровището, но прие предложението на Лорън, тъй като обичаше да шофира старите си коли на дълги обиколки.

— Колко остава до границата? — попита Лорън.

— Още четиридесет и два километра и ще сме в Мексико — отвърна той. — След това още сто шестдесет и пет до Сан Фелипе. До вечерта трябва да сме стигнали до пристанището, където Ал и Руди са закотвили ферибота.

— Като говорим за храни и течности — каза лениво тя, — в хладилника няма нищо, а кухненските шкафове са празни. Ако не броим кифличките и кафето тази сутрин, снощи ометохме до шушка хранителните си запаси в онзи къмпинг в Седона.

Той вдигна дясната си ръка от волана, стисна коляното й и се усмихна.

— Предполагам, че трябва да се грижа за удоволствието на пътниците си, като пълня стомасите им.

— Какво ще кажеш за онази спирка за камиони пред нас? — Тя се изправи и посочи през плоския тесен преден прозорец на „Пиърс“-а.

Пит се взря над декоративната капачка на радиатора, която представляваше стрелец, приклекнал на едно коляно, готов да изстреля стрела. Той видя една табела отстрани на пътя, която бе изсъхнала и избеляла от пустинното слънце и изглеждаше така, сякаш всеки миг можеше да се катурне назад и падне в пясъка. Буквите бяха толкова стари и избелели, че той едва успя да ги разчете:

Леденостудена бира и храна, която всяка майка би харесала

Само още две минути до кафето „Товарен вагон“

Той се засмя.

— Студената бира звучи добре, но храната ме изпълва със съмнения. Когато бях малък майка ми обичаше да готви ястия, от които позеленявах.

— Засрами се. Майка ти готви хубаво.

— Да, сега, но преди двадесет и пет години дори и умиращите от глад бездомници не смееха да припарят до входната ни врата.

— Ужасен си. — Лорън завъртя копчето на старото лампово радио, като се опитваше да хване някоя станция от Мексикали. Накрая намери една, която предаваше мексиканска музика и се чуваше ясно. — Не ме е грижа, дори ако готвачът е болен от черна чума. Умирам от глад.

Вземи жена на дълго пътуване, Пит размишляваше нещастен, и тя или винаги ще е гладна, или непрекъснато ще иска да спреш до някоя тоалетна.

— И освен това — вметна тя, — бензинът ти е на привършване.

Пит хвърли поглед на стрелката за горивото. Тя се бе закотвила на четвърт резервоар.

— Мисля, че няма да е зле, ако заредя, преди да пресечем границата.

— Струва ми се, че сякаш скоро зареждахме.

— Една голяма кола, която е била произведена преди шестдесет години и има дванадесетцилиндров двигател, и тегли каравана, няма да спечели нито една награда за икономия на гориво.

Крайпътният ресторант и бензиностанцията се появиха пред погледа им. Всичко, което Пит видя, докато се приближаваха, бяха два стари и разнебитени железопътни товарни вагона, свързани заедно, две бензинови помпи отпред и един неонов надпис „ЯЖ“, който примигваше едва-едва в сянката на кафето „Товарен вагон“. Отзад бяха паркирани няколко очукани каравани, изоставени и пусти. Отпред на черния паркинг, осемнадесет-двадесет моториста се разхождаха около малък парк с мотоциклети „Харлей Дейвидсън“, като пиеха бира и се наслаждаваха на хладния бриз, който духаше от Залива.

— Страхотна групичка — каза забавно Пит.

— Може би ще е по-добре да продължим — прошепна Лорън, променила в миг решението си.

— Страхуваш се от мотористите? Те вероятно са уморени пътници, точно както ти и аз.

— Но в никакъв случай не са облечени като нас. — Тя кимна към събраната групичка, която се състоеше от равен брой мъже и жени, всичките облечени в черни мотористки костюми, украсени със значки, кръпки и извезани надписи, гръмко рекламиращи най-известния мотоциклет на Америка.

Пит завъртя големия волан и „Пиърс“-ът слезе от асфалта и се приближи към бензиновите помпи. Големият двигател „V-12“ работеше толкова тихо, че почти не се чу как спря, когато Пит завъртя ключа и го изключи. Той отвори вратата, стъпи на високото стъпало и слезе долу.

— Здравейте — поздрави той най-близкия от групата, изрусено момиче с коса, вързана на опашка и облечено с черно кожено яке и панталони. — Как е храната тук?

— Не е както в Спаго или Чейзън — учтиво каза тя, — но ако сте гладни, си я бива.

Върху една метална табела, направена на решето от куршуми, бе написано „Самообслужване“, затова Пит пъхна накрайника на бензиновата помпа в отвора на резервоара на „Пиърс Ароу“ и стисна ръкохватката. Когато бе дал двигателя за възстановяване в един машиностроителен завод, там бяха пригодили клапаните да изгарят безоловен бензин без проблеми.

Лорън се сви предпазливо върху седалката си, когато мотористите се приближиха и започнаха да разглеждат с възхищение старата кола и ремаркето. След като отговори на куп въпроси, Пит вдигна предния капак и им показа двигателя. След това той издърпа Лорън от колата.

— Сметнах, че ще поискаш да се запознаеш с тези приятни хора — каза той, — те всички членуват в един клуб на моториста от Уест Холивуд.

Тя си помисли, че Пит се шегува и бе силно смутена, докато той я представяше. След малко обаче с изумление откри, че това бяха адвокати със съпругите си, тръгнали през уикенда на обиколка из южната калифорнийска пустиня. Тя бе също така впечатлена и поласкана от това, че те я познаха, когато Пит им съобщи името й.

След един приятен разговор, адвокатите от Холивуд и техните съпруги се сбогуваха, възседнаха любимите си машини и се понесоха с гръмък рев от ауспусите към Импириъл Валей. Пит и Лорън им махнаха с ръка, след което се обърнаха и се озоваха с лице срещу товарните вагони.

Релсите под колелата на ръждясалите вагони бяха скрити от пясъка. Обрулените от времето дървени стени някога са били боядисани с червеникава боя и надписът над дългия ред грубо монтирани прозорци гласеше „Линии Южен Пасифик“. Благодарение на сухия въздух корпусите на престарелите вагони бяха устояли на разрушителната мощ на природните сили и изглеждаха в сравнително добро състояние.

Пит притежаваше една частица от историята на железопътния превоз — един вагон „Пулман“. Той бе част от колекцията на Пит, която се помещаваше в неговия хангар във Вашингтон. Луксозният в миналото вагон бе тръгвал от Ню Йорк, теглен от прочутия „Манхатън Лимитид“ в годините преди Първата световна война. Пит прецени, че тези товарни вагони трябва да са били построени някъде около 1915 година.

Той и Лорън се изкачиха по една импровизирана стълба и влязоха през вратата, изрязана в крайната стена на един от вагоните. Интериорът носеше отпечатъка на времето, но бе спретнат и чист. Нямаше маси, а само един дълъг тезгях със столчета отстрани, който се простираше по дължината на двата съединени вагона. Откритата кухня бе разположена от срещуположната страна на тезгяха и изглеждаше така, сякаш бе построена от употребяван дървен материал, стоял под слънцето в продължение на десетилетия. Картините по стените показваха първите локомотиви с бълващи дим комини, които теглеха пътнически и товарни вагони през пясъците на пустинята. Списъкът на плочите в един джубокс „Вурлицър“ представляваше смесица от известни парчета поп музика от четиридесетте и петдесетте и звуците на парни локомотиви. Две просвирвания за двадесет и пет цента.

Пит пъхна четвърт долар в прореза и направи изборите си. Единият бе Франки Карл със „Скъпа Лорейн“. Другият бе шумотевицата на един съчленен парен локомотив „Норфолк“ и „Уестърн“ с единично разширение, който тръгва от някаква гара и набира скорост.

Един висок мъж, малко над шестдесетте, със сива коса и бяла брада, бършеше отгоре дъбовия тезгях. Той вдигна поглед и се усмихна. Синьо-зелените му очи бяха изпълнени с топлина и сърдечност.

— Привет, приятели. Добре дошли в кафето „Товарен вагон“. Отдалеч ли идвате?

— Не — отвърна Пит, като хвърли един закачлив поглед към Лорън. — Не успяхме да тръгнем от Седона в уречения час.

— Не обвинявай мен — каза тя високомерно. — Ти си този, който се събуди с плътски страсти.

— Какво ще обичате? — попита мъжът зад бара. Той носеше каубойски ботуши, дънки и карирана риза, която бе силно избеляла от много пране.

— Леденостудената ви бира, която рекламирате, ще ми дойде добре — отговори Лорън, като отваряше едно меню.

— Мексиканска или наша?

— „Корона“?

— Една „Корона“, прието. А вие, сър?

— Какво ви е наливното пиво? — попита Пит.

— „Олимпия“, „Коорс“ и „Будвайзер“.

— Бих желал една „Оли“.

— Нещо за ядене? — попита мъжът зад тезгяха.

— Вашият мескитов чилибургер — каза Лорън — и салата от зеле.

— Не съм много гладен — каза Пит. — Ще поръчам само салата от зеле. Вие ли притежавате това място?

— Купих го от първоначалния му собственик, когато се отказах от търсенето на злато. — Той постави бирите им върху бара и се обърна към печката.

— Товарните вагони са интересни реликви от историята на железопътния транспорт. Как са се озовали тук — били са докарани, или железопътната линия е минавала някога през тези места?

— В действителност ние седим върху разклонение на старата главна линия — отговори собственика на вагон-ресторанта. — Релсите са вървели от Юма до Ел Сентро. Линията била изоставена през 1947-а, поради липса на бизнес. Възходът на автотранспорта я довършил. Тези вагони били купени от един възрастен човек, който навремето бил техник в „Южен Пасифик“. Той и съпругата му направили от тях ресторант и бензиностанция. Сега, когато междущатската магистрала минава на север от нас, тук няма вече голямо движение.

Барманът готвач изглеждаше така, сякаш бе неразделна част от пустинята още от времето преди релсите да бъдат положени. Той имаше състарения вид на човек, който е видял повече, отколкото е трябвало и е чул хиляди истории, които са останали в главата му — систематизирани и подредени по вид като драматични, хумористични или ужасяващи. В него се забелязваше един стил на поведение, една изтънченост, която не можеше да бъде объркана — тя подсказваше, че той невинаги бе живял в тази забравена от бога кръчма край един далечен път в пустинята, по който рядко минаваха хора.

За един кратък миг на Пит му се стори, че старият готвач му изглежда смътно познат. Когато си помисли малко обаче, Пит реши, че мъжът само прилича на някого, за когото той не може да се сети.

— Обзалагам се, че можете да разкажете няколко доста интересни истории за дюните наоколо — каза той, повеждайки вяло разговор.

— Много кости лежат в тях, останки от пионери и златотърсачи, които се опитали да пресекат четиристотин километровата пустиня от Юма до Бориего Спрингс посред лято.

— След като са преминали река Колорадо, после нямало ли е вода? — попита Лорън.

— Нито капка, не и преди Бориего. Това се е случило доста преди изграждането на напоителни съоръжения в долината. Едва след като онези стари момчета умрели от горещина и жажда, те открили, че телата им лежали на не повече от пет метра от водата. Травмата им била толкова силна, че те всички се върнали обратно като призраци, които обикалят сега из пустинята.

Лорън изглеждаше объркана.

— Струва ми се, че нещо изпуснах.

— На повърхността няма вода — обясни възрастният мъж, — но под земята има цели реки, някои от тях широки и дълбоки като Колорадо.

Пит бе заинтригуван.

— Никога не съм чувал за големи водни маси, които да текат под пустинята.

— Има две със сигурност. Първата, една наистина огромна река, тръгва от горна Невада към пустинята Мохаве на юг, след което завива на запад и се влива в Тихия океан под Лос Анжелос. Другата тече на запад под Импириъл Валей в Калифорния, преди да завие на юг и да се влее в Морето на Кортес.

— С какви доказателства разполагате, че тези реки действително ги има? — попита Лорън. — Някой виждал ли ги е?

— Предполага се, че подземният поток, който се влива в Тихия океан — отговори готвачът, докато приготвяше чилибургера на Лорън — е бил открит от един инженер, който е търсил нефт. Той твърдял, че геофизическите му прибори открили реката и я проследили през Мохаве, после под град Лагуна Бийч, след което тя се вливала в океана. Досега никой не е потвърдил или оборил твърдението му. Реката, която тече към Морето на Кортес, идва от една стара история за някакъв златотърсач, който открил подземен проход, водещ към една пещера дълбоко под земята, през която течала река.

Пит трепна, тъй като преводът, който Йегър бе направил на кипуто, внезапно прониза съзнанието му.

— Този златотърсач как е описал подземната река?

Собственикът на вагон-ресторанта заговори, без да се обърне от печката.

— Името му било Лий Хънт и вероятно е бил много изобретателен лъжец. Той се кълнял наляво и надясно, че през 1942 открил пещера в планините Каел Доум, не много далеч оттук в североизточна посока. От входа на пещерата, през верига от малки пещери, той се спуснал на два километра навътре в земята, където открил подземна река, която течала бурно през един каньон. Хънт твърди, че там открил богати залежи от наносно злато.

— Мисля, че съм гледала филма — каза скептично Лорън.

Старият готвач се обърна и размаха във въздуха шпатула.

— Хората от офиса за проверка на пробите заявили, че златното съдържание на пясъка, който Хънт донесъл от подземния каньон, било оценено на три хиляди долара на тон. Доста голям процент на извличане, когато си спомните, че по онова време една унция злато струваше само двадесет долара и шестдесет и пет цента.

— Хънт върнал ли се е някога обратно в каньона и реката?

— Опитал се, но бил последван в планината от цяла армия златотърсачи, изгарящи от алчност да се докопат до частица от Златната река, както тя станала известна. Той побеснял и взривил с динамит един тесен участък от прохода, на около стотина метра навътре от входа. Сринал почти половината планина. Нито Хънт, нито онези, които го последвали, успели някога да прокопаят вход през отломките или да намерят друга пещера, която да води навътре.

— При сегашните минни технологии — каза Пит — повторното изкопаване на прохода би трябвало да бъде възможно.

— Разбира се, ако искате да похарчите около два милиона долара — изсумтя готвачът. — Никой, за когото някога съм чувал, не желаеше да заложи толкова много пари на една история, която може да се окаже пълна измислица. — Той направи пауза, за да постави чиниите с чилибургера и салатата от зеле върху тезгяха. След това напълни една кана с бира от едно кранче, заобиколи бара и седна на столчето до Пит. — Разправят, че старият Хънт успял по някакъв начин да влезе отново вътре в планината, но никога не излязъл оттам след това. Той изчезнал веднага след като взривил пещерата и оттогава никой не го видял. Говореха, че открил друг път към вътрешността на планината и умрял вътре. Някои хора вярват, че има река, която тече през каньон дълбоко под пясъците, но повечето смятат, че това е просто още една измислица за пустинята.

— Такива неща наистина съществуват — каза Пит. — Преди няколко години бях на една експедиция, която откри подземен поток.

— Някъде в пустинята на югозапад? — попита готвачът.

— Не, в Сахара. Тя течеше под един завод, който изхвърляше вредни отпадъци и отнасяше замърсителите до река Нигер и след това до Атлантическия океан, където причиняваше разпространение на червени приливи.

— На север оттук река Мохаве отива под земята, след като е изминала значително разстояние на повърхността. Никой не знае със сигурност къде завършва.

Между отделните хапки на чилибургера Лорън попита:

— Изглеждате убеден, че реката на Хънт се влива в Морето на Кортес. Откъде знаете, че тя не се влива от Калифорния в Тихия океан?

— Поради раницата му и куфарчето му с прибори за хранене, които изгубил в пещерата. Шест месеца по-късно те били открити, изхвърлени от течението на един плаж в Залива.

— Не смятате ли, че това е почти невероятно? Раницата и куфарчето биха могли да бъдат на всеки друг. Защо трябва въобще да се вярва, че са били негови? — Лорън попита готвача така, сякаш провеждаше разследване в анкетна комисия на Конгреса.

— Предполагам, защото името му било щамповано върху тях.

Неочакваното препятствие не възпря Лорън. Тя просто го заобиколи.

— Би могло да има двадесет, че и повече логически обяснения защо вещите му са се оказали в Залива. Може да са били загубени или изхвърлени от някой, който ги е намерил или откраднал от Хънт, или, което е по-вероятно, той не е умрял в пещерата, а ги е изхвърлил собственоръчно от някоя лодка.

— Възможно е да ги е загубил в морето — допусна готвачът, — но тогава как ще обясните другите трупове?

Пит го погледна.

— Какви други трупове?

— Рибарят, който изчезнал в езерото Кокопа — отвърна готвачът със снижен глас, сякаш се страхуваше някой да не го чуе. — И двамата водолази, които изчезнали в Кладенеца на Сатаната. Това, което останало от телата им, било открито да плава в Залива.

— Още две измишльотини, които се разпространяват по телеграфа на пустинята — предположи сухо Лорън.

Готвачът вдигна дясната си ръка.

— Честна дума. Можете да проверите историите в шерифския отдел.

— Къде се намират кладенецът и езерото? — попита Пит.

— Езерото Кокопа, мястото, където рибарят изчезнал, се намира на югоизток от Юма. Кладенецът на Сатаната е в Мексико, в северното подножие на планините Сиера ел Майор. Може да начертаете права линия от планината на Хънт, през езерото Кокопа и Кладенецът на Сатаната право към Морето на Кортес.

Лорън продължи разпита.

— Кой може да каже, че те не са се удавили, докато са ловили риба и се гмуркали из Залива?

— Рибарят и съпругата му били с лодката вътре в езерото по-голямата част от деня, когато тя поискала да се върне в караваната им, за да приготви вечерята. Той я закарал до брега, след което продължил да лови риба в езерото. Час по-късно, когато го потърсила, всичкото, което видяла, било преобърнатата му лодка. Три седмици след това един воден скиор съзрял трупа му да се носи в Залива на сто и петдесет километра от езерото.

— По-склонна съм да повярвам, че жена му го е пречукала, хвърлила останките му в морето и отхвърлила съмненията от себе си, като заявила, че е бил всмукан от подземен поток.

— А водолазите? — попита Пит.

— Няма много за разказване. Те се гмурнали в Кладенеца на Сатаната, една запълнена с вода пукнатина от земетресение и никога не излезли оттам. Месец по-късно, смазани на пюре, те също били извадени от Залива.

Пит забоде вилицата си в салатата от зеле, но вече не беше гладен. Мозъкът му започваше да работи на по-висока скорост.

— Случайно да знаете приблизителното място, където са били намерени нещата на Хънт и труповете?

— Не съм разучавал подробно тези случаи — отговори собственикът на ресторант вагона, като гледаше замислено в силно издраскания дървен под. — Но доколкото си спомням, повечето от тях бяха намерени във водите отвъд Пунта ел Макаро.

— Къде се намира това в Залива?

— На западния бряг. Макаро Пойнт, както го наричаме на английски, е на два-три километра над Сан Фелипе.

Лорън погледна Пит.

— Крайната точка на нашето пътуване.

Пит се усмихна кисело.

— Напомни ми да следя наоколо за трупове.

Готвачът довърши бирата си.

— Запътили сте се към Сан Фелипе за малко риболов?

Пит кимна.

— Предполагам, че може да се нарече риболовна експедиция.

— След като слезете под Мексикали, пейзажът там не е кой знае колко интересен за гледане. За повечето хора пустинята изглежда гола и пуста, но в нея има безброй парадокси. Във всеки един километър от нея духовете, скелетите и митовете са повече, отколкото в която и да е джунгла или планина по света. Имайте това предвид и ще ги видите със сигурност, както ирландците виждат леприкони^[1].

— Ще го имаме предвид — каза Лорън, като се усмихваше, — когато преминем над подземната Златна река на Лий Хънт.

— О, вие със сигурност ще я преминете — каза готвачът. — Тъжното обаче е, че няма да узнаете.

 

 

След като Пит се разплати за бензина и обяда, той излезе навън и провери маслото и водата на „Пиърс Ароу“. Старият готвач придружи Лорън до панорамната площадка на ресторант вагона. Той носеше една купа с моркови и маруля.

— Приятно пътуване — каза бодро той.

— Благодаря. — Лорън кимна към зеленчуците. — Заек ли храните?

— Не, товарното ми магаре. Мистър Периуинкъл е натрупал доста годинки и не може добре да пасе сам.

Лорън протегна ръка.

— Беше ми забавно да слушам историите ви, мистър…?

— Къслър, Клайв Къслър. Страшно ми беше приятно да се запозная с вас, мадам.

Когато отново излязоха на пътя и „Пиърс Ароу“ се плъзна плавно с караваната към граничния пункт, Пит се обърна към Лорън.

— За миг там си помислих, че старият чудак би могъл да ми даде следа, която да води към мястото на съкровището.

— Имаш предвид странния превод на Йегър за река, която тече под някакъв остров?

— Но това не е възможно от геоложка гледна точка.

Лорън завъртя огледалото за обратно виждане, за да си сложи отново червило.

— Ако реката тече на достатъчна дълбочина, тя би могла да мине под Залива.

— Може би, но няма как, по дяволите, да се узнае това със сигурност, без да се бие сонда през няколко километра твърда скала.

— Щастието ще ти се усмихне и ти ще откриеш пътя към пещерата със съкровището без големи изкопни работи.

Пит се усмихна, гледайки пътя напред.

— Той наистина би могъл да разправя небивалици, не е ли така?

— Старият готвач несъмнено имаше силно развито въображение.

— Съжалявам, че не научих името му.

Лорън се облегна назад в седалката си и се загледа навън през прозореца. Дюните отстъпваха място на гоблен от мескити и кактуси.

— Той ми го каза.

— И?

— Беше особено име. — Тя направи пауза, мъчейки се да си спомни. След малко сви безпомощно рамене. — Странно нещо… вече го забравих.