Клайв Къслър
Златото на инките (42)

40

Джордино се върна до хеликоптера и от едно шкафче за багаж извади още едно навито на руло въже, второ електрическо фенерче и един фенер „Колмън“. Въжето провеси на рамото си. Даде фенерчето на Шанън и връчи „Колмън“-а на Роджърс заедно с кутия кибрит.

— Резервоарът му е пълен с бензин, така че трябва да имаме светлина за повече от три часа.

Шанън взе безгрижно второто фенерче.

— Мисля, че ще е най-добре аз да водя.

Джордино сви рамене.

— Това ме устройва, щом няма да бъда аз този, който ще настъпва и взривява мините, оставени от инките в пещерата на съдбата.

Шанън направи кисела физиономия.

— Много ободряваща мисъл.

Пит се засмя.

— Той прекалява с филмите за Индиана Джоунс.

— Не се отнасяйте пренебрежително към мен — каза тъжно Джордино. — Ще съжалявате някой ден.

— Надявам се, че няма да е скоро.

— Колко широк е отворът? — попита Роджърс.

— Доктор Келси би могла да се промъкне на ръце и колене, но ние, момчета, ще трябва да пълзим като змии, за да влезем вътре.

Шанън надзърна през ръба и погледна към дъното на пукнатината.

— Чачапойците и инките никога не биха могли да изтеглят няколко тона злато нагоре по стръмните скали и след това да го спуснат и вкарат вътре през една миша дупка. Те трябва да са намерили по-широк тунел някъде в подножието на планината над нивото на древното море.

— Би изгубила години да го търсиш — каза Роджърс. — Той трябва да е погребан под свлечени земни маси и ерозията на близо пет века.

— Обзалагам се, че инките са го запечатали, като са предизвикали срутване — изказа предположение Пит.

Шанън нямаше намерение да позволи на мъжете да влязат първи. Катеренето по скали и промъкването в тъмни недра бе нейната специалност. Тя нетърпеливо се спусна плавно надолу по въжето, сякаш правеше това по два пъти всеки ден и запълзя навътре в тясното отверстие в скалата. Последва я Роджърс, след него Джордино и накрая Пит.

Джордино се обърна към Пит.

— Ако тунелът се срути върху мен, ти ще ме изкопаеш.

— Не и преди да набера девет-едно-едно.

Шанън и Роджърс бяха вече изчезнали надолу по каменните стъпала и разглеждаха втория Демонио дел Муертос, когато Пит и Джордино ги настигнаха.

Шанън се взираше в мотивите, вписани в рибените люспи.

— Изображенията върху тази скулптура са по-добре запазени от онези върху първия демон.

— Можеш ли да ги преведеш? — попита Роджърс.

— Стига да разполагах с повече време. Те изглежда са били издялани набързо.

Роджърс се загледа в острите издадени зъби в устата на змията.

— Не се учудвам, че древните са изпитвали страх от подземния свят. Това нещо е толкова грозно, че може да причини диария. Забележете как очите му сякаш следят движенията ни.

— Достатъчно, за да изтрезнееш — каза Джордино.

Шанън избърса праха около очите от червени скъпоценни камъни.

— Червен топаз. Вероятно изкопан от някоя мина на изток от Андите, при Амазонка.

Роджърс постави фенера „Колмън“ на пода, напомпа го, за да вдигне налягането на горивото и доближи запалена клечка до дюзата. „Колмън“-ът окъпа тунела в ярка светлина на разстояние 10 метра (33 фута) в двете посоки. След това вдигна фенера, за да разгледа скулптурата.

— Защо втори демон? — попита той, запленен от гледката на добре запазения звяр, който изглеждаше така, сякаш е бил издялан от камъка предния ден.

Пит потупа змията по главата.

— Застраховка в случай, че натрапници преминат през първия.

Шанън близна крайчеца на една носна кърпичка и почисти праха от топазените очи.

— Изумително е как толкова много древни култури, географски разделени и напълно несвързани една с друга, са създали едни и същи митове. В индийските легенди например кобрите са били считани за полубожествени пазители на подземно царство, пълно с изумителни богатства.

— Не виждам нищо необикновено в това — каза Джордино. — Четиридесет и девет от всеки петдесет души изпитват смъртен страх от змии.

Те приключиха краткото си разглеждане на забележителната антична реликва и продължиха надолу по тунела. От влажния въздух, който идваше от вътрешността на планината, по кожата им изби пот. Въпреки влажността те трябваше да стъпват внимателно, тъй като иначе стъпките им вдигаха облаци задушаващ прах.

— Изкопаването на този тунел трябва да им е отнело години — каза Роджърс.

Пит протегна нагоре ръка и прокара леко пръсти по варовиковия таван.

— Съмнявам се дали са започнали да копаят от нулата. Вероятно са насочили усилията си в удължаването на съществуваща кухина. Които и да са били, те не са били ниски.

— Откъде знаеш?

— Таванът. Не се налага да се навеждаме. Той е на повече от един фут над главите ни.

Роджърс направи жест към една голяма чиния, поставена под ъгъл в една ниша в стената.

— Това е третата поред, която виждам, откакто влязохме. Какво, предполагаш, е било предназначението им?

Шанън изтри слоя прах, натрупан там от вековете, и видя отражението си в блесналата повърхност.

— Силно излъскани сребърни рефлектори — обясни тя. — Същата система е била използвана от древните египтяни за осветяване на вътрешните галерии. Когато върху рефлектора на входа паднела слънчева светлина, тя започвала да скача от рефлектор на рефлектор през помещенията и ги осветявала без дима и саждите, които маслените лампи произвеждали.

— Чудя се дали са знаели, че са прокарали пътя за една екологично чиста технология — промърмори неопределено Пит.

Отекващият звук от стъпките им се разпространяваше напред и назад, подобно на вълнички по повърхността на езеро. Мисълта, че влизат в мъртвото сърце на планината ги изпълни с едно тайнствено, клаустрофобично усещане. Застоялият въздух стана толкова спарен и тежък от влагата, че навлажни праха по дрехите им. Петдесет метра (164 фута) по-надолу те се озоваха в малка пещера с дълга галерия.

Пещерата не бе нищо друго, освен една катакомба с изсечени в стените гробници. В тях в цял ръст лежаха мумиите на двадесет мъже, плътно увити във вълнени наметала, украсени с красива бродерия. Това бяха тленните останки на пазачите, които пазеха вярно съкровището дори и след смъртта си, в очакване на завръщането на своите сънародници от една империя, която вече не съществуваше.

— Тези хора са били огромни — каза Пит. — Те трябва да са стигали на височина до двеста и осем сантиметра, или шест фута и десет инча.

— Жалко, че не са тук, за да играят в НБА — промърмори Джордино.

Шанън разгледа отблизо шарките върху наметалата.

— Легендите твърдят, че чачапойците са били високи като дървета.

Пит огледа кухината.

— Един липсва.

Роджърс го погледна.

— Кой.

— Последният, който се е погрижил за погребението на пазачите, които са си отишли преди него.

След галерията на смъртта те стигнаха до една по-голяма пещера, която Шанън бързо разпозна като жилището на пазачите, преди те да умрат. От пода, който образуваше основата им, се издигаха една широка, кръгла каменна маса и обграждащата я пейка. Масата бе очевидно използвана за хранене. Върху един сребърен поднос, който бе поставен върху гладко излъсканата каменна повърхност заедно с няколко керамични съда за пиене, все още се мъдреха костите на една голяма птица. Леглата бяха изсечени в стените, някои от тях все още с вълнени покривки, прилежно сгънати в средата. Роджърс зърна нещо светло, което лежеше на пода. Той го вдигна и го постави под светлината на „Колмън“-а.

— Какво е това? — попита Шанън.

— Масивен златен пръстен, обикновен, без гравюри.

— Окуражителен знак — каза Пит. — Трябва да сме се приближили до главното хранилище.

С нарастването на всеобщото вълнение дъхът на Шанън започна да излиза на пресекулки. Тя избърза пред мъжете и премина през още един портал в другия край на жилището на пазачите. След него следваше тесен тунел с извит таван, който приличаше на древен съд за вода. Тунелът бе широк колкото да позволи преминаването на един човек наведнъж и се виеше надолу към вътрешността на планината сякаш до безкрайност.

— Докъде смяташ, че сме стигнали? — попита Джордино.

— Чувствам краката си така, сякаш съм вървяла десет километра — отвърна Шанън, внезапно изморена.

Пит бе измерил с крачки разстоянието, което бяха извървели надолу по каменните стъпала, след като бяха напуснали пещерата с гробниците.

— Върхът на Серо ел Капироте се намира само на петстотин метра над морското равнище. Бих казал, че сме стигнали нивото на пустинята и сме се спуснали на двадесет-тридесет метра под нея.

— По дяволите! — изохка Шанън. — Нещо запърха в лицето ми.

— И в моето — каза Джордино с явно отвращение. — Мисля, че току-що бях декориран с бълвоч от прилеп.

— Радвай се, че не е бил от вампирския вид — пошегува се Пит.

Те продължиха още десет минути да се спускат надолу по тунела, когато Шанън внезапно спря и вдигна ръка.

— Тихо! — изкомандва тя. — Чувам нещо.

След няколко секунди Джордино каза:

— Шумът е като от недобре затворена чешма.

— Буен поток или река — тихо каза Пит, спомняйки си думите на стария барман.

С приближаването им шумът от движеща се вода ставаше все по-силен и отекваше в затвореното пространство. Въздухът бе станал значително по-хладен, имаше свеж мирис и вече не бе толкова задушно. Те се втурнаха напред с неспокойната надежда, че всеки следващ завой в тунела ще бъде последен. Изведнъж стените се разтвориха в тъмнината и те влетяха стремително в нещо подобно на огромна катедрала, откривайки, че планината отвътре представлява една невероятна по размерите си кухина.

Шанън нададе пронизителен писък, който отекна в пещерата така, сякаш бе усилен от мощните усилвателни уредби на някой рокконцерт. Тя се вкопчи в първото тяло, което й попадна, в този случай това на Пит.

Джордино, който не се плашеше лесно, изглеждаше така, сякаш бе видял призрак.

Роджърс стоеше като вкаменен, протегнатата му ръка замръзна като желязна опора, на която висеше „Колмън“-а.

— О, мили боже — ахна накрая той, хипнотизиран от привидението, което се издигаше пред тях и блестеше под ярката светлина. — Какво е това?

Сърцето на Пит вкара над пет литра (един галон) адреналин в кръвообращението му, но той остана спокоен и разглеждаше с клиничен интерес извисяващата се фигура, която приличаше на чудовище, излязло от научнофантастичен филм на ужасите.

Огромният призрак представляваше ужасяваща гледка. Изправен вертикално, с ухилени зъби и зловещи черти на лицето, с широко отворени празни кухини вместо очи, привидението се издигаше над всички. Пит прецени, че всяващата ужас фигура бе с една глава по-висока от него. Високо над едното рамо, сякаш готвейки се да пръсне мозъка на промъкнал се в пещерата натрапник, една костелива ръка държеше гравирана бойна тояга с назъбен ръб. Светлината на „Колмън“-а се отразяваше от страховитата фигура, която изглеждаше така, сякаш бе обвита с жълтеникав кехлибар или смола със стъклени нишки.

Изведнъж Пит разбра какво е това.

Последният пазител на съкровището на Хуаскар бе замръзнал за вечни времена в сталагмит.

— Как се е получило това? — попита Роджърс в благоговение.

Пит посочи към тавана на пещерата.

— Водата, която капе от варовиковия таван, е освобождавала въглероден двуокис, който попадал върху пазача, като постепенно го покрил с дебел слой калцитни кристали. С времето той бил обвит подобно на скорпион вътре в тежест от акрилна смола, която се използва за притискане на хартиени листи и може да се купи от всеки магазин за евтини подаръци.

— Но как, дявол да го вземе, е могъл да умре и да остане в изправено положение? — запита Шанън, съвземайки се от първоначалната си уплаха.

Пит прокара леко ръка по кристализираното наметало.

— Никога не ще узнаем, освен ако не го изсечем и извадим от прозрачната му гробница. Изглежда невероятно, но знаейки, че умира, той трябва да е направил някаква опора, която да го държи в изправено положение с вдигната ръка и след това се е самоубил, вероятно с отрова.

— Тия типове са имали сериозно отношение към работата си — промърмори Джордино.

Сякаш привлечена от тайнствена сила, Шанън се приближи на няколко сантиметра от отвратителния феномен и се взря в изкривеното лице под кристалите.

— Ръстът, русата коса. Той е бил чачапоец, един от народа от приоблачните висини.

— Толкова далеч от родния си дом — каза Пит. Той вдигна ръка и погледна часовника. — Два часа и половина, преди да свърши бензина на „Колмън“-а. Добре е да продължим.

Отвътре огромната пещера се издигаше на невероятна височина и лъчите светлина едва осветяваха големия сводест таван, неизмеримо по-голям от всички проектирани или построени някога от човек. Гигантските сталактити, които се спускаха от тавана, се срещаха и се съединяваха със сталагмитите, издигащи се от пода, като се сливаха и образуваха гигантски колони. Някои от сталагмитите бяха изваяни във формата на странни зверове, замръзнали в някакъв извънземен пейзаж. Кристалите просветваха от стените като лъщящи зъби. Изумителната красота и величественост, която искреше под лъчите на фенерите им, ги накара да се почувстват така, сякаш бяха в центъра на шоу с лазерни светлини.

След малко образуванията рязко спряха и подът на пещерата стигна до брега на една река, широка над 30 метра (100 фута). Под светлината на фенерите им черната, неприветлива вода заблестя като тъмен смарагд. Пит изчисли скоростта на течението на бързеите девет възела. Шумът от бълбукащ поток, който бяха чули преди в тунела, сега видяха, че идваше от стремителния бяг на водата около скалистите брегове на един продълговат, нисък остров, който се издигаше в средата на реката.

Но това, което ги завладя и омая, не бе откриването на тайнствената неизвестна река, която течеше дълбоко под повърхността на пустинята. Гледката бе толкова зашеметяваща, че не можеше да се побере в границите на човешкото въображение. Там, върху равния връх на острова, се издигаше планина от подредени един върху друг златни предмети.

Отражението на светлината от двете електрически фенерчета и бензиновия „Колмън“ върху златното съкровище накара изследователите да онемеят. Зашеметени донемайкъде, единственото, което можеха да сторят, бе да стоят неподвижно и да поглъщат с очи великолепната гледка.

Тук беше веригата на Хуаскар, навита на огромна спирала, висока 10 метра (33 фута). Тук беше също така и големият златен диск от Храма на Слънцето, красиво изработен и инкрустиран със стотици скъпоценни камъни. Там бяха златните растения, водните лилии и царевицата, както и скулптурите от масивно злато на крале и божества, жени, лами и десетки дузини церемониални предмети, красиво оформени и инкрустирани с огромни смарагди. Тук също, натрупани една върху друга като в товарен камион, имаше тонове златни статуи, мебели, маси, столове и легла, всичките с красиви гравирани орнаменти. Предметът, който най-много привличаше окото, бе един огромен трон, направен от масивно злато, инкрустиран със сребърни цветя.

Това не беше всичко. Подредени в редици, изправени като фантоми и скрити под златни покрови, стояха дванадесет поколения кралски особи. До всеки един от тях лежаха негови доспехи и накити за глава, както и изящно изтъкани одежди.

— И в най-смелите си мечти — прошепна тихо Шанън — никога не съм вярвала, че някога ще видя такава огромна колекция.

Джордино и Роджърс стояха като парализирани от удивление. От устата им не излизаха никакви думи. Те можеха само да се пулят.

— Забележително как са могли да пренесат половината от богатството на Америките на хиляди километри през океана върху салове от балса и тръстика — каза Пит с възхищение.

Шанън поклати бавно глава. Изразът на благоговение в очите й бавно бе заместен от тъга.

— Опитай се да си представиш, ако можеш. Това, което виждаме тук, е само една малка част от богатствата, принадлежащи на последната от великолепните предколумбови цивилизации. Ние можем да направим само една приблизителна оценка на огромния брой предмети, които испанците са взели и претопили на кюлчета.

Лицето на Джордино грейна със светлина, колкото тази на всичкото злато.

— Радва се сърцето на човек, когато узнае, че лакомите испанци са изпуснали най-ценните предмети от това невероятно съкровище.

— Има ли някаква възможност да отидем до острова, за да мога да разгледам находките? — попита Шанън.

— А пък аз трябва да направя снимки отблизо — добави Роджърс.

— Не, освен ако можете да преминете през тридесет метра бурна вода — каза Джордино.

Пит претърси пещерата, обхождайки с лъча на фенерчето си голия й под.

— Изглежда, че чачапойците и инките са взели моста си със себе си. Ще трябва да извършите изследването си и направите снимките си оттук.

— Ще използвам телеобектива си и се моля светкавицата ми да стигне дотам — каза Роджърс с надежда.

— Колко предполагаш може да струва всичко това? — попита Джордино.

— Ще трябва да ги претеглиш — отвърна Пит, — след това да умножиш теглото първо по текущата пазарна цена на златото и второ, още по три, заради стойността на редките исторически находки.

— Сигурна съм, че златото струва два пъти повече, отколкото го оценихте като експерти.

Джордино я погледна.

— Но тогава то би стигнало, може би, до триста милиона долара?

Шанън кимна.

— Дори и повече.

— То не струва и пукната пара — отбеляза Пит, — докато не бъде извадено на повърхността. Не е лесна работа да се пренесат с лодка по-големите предмети, включително веригата, от остров, обграден от буйна река, и след това да се влачат нагоре до върха на планината по един тесен тунел. Оттам ще е необходим и тежко транспортен хеликоптер, за да пренесе само златната верига.

— Говориш за широкомащабна операция — каза Роджърс.

Пит освети с фенерчето си огромната навита верига.

— Никой не е казал, че ще бъде лесно. Освен това изваждането на съкровището не е наш проблем.

Шанън го погледна въпросително.

— О, така ли? Тогава кой смяташ да го направи?

Пит й отвърна на погледа.

— Забрави ли? Ние трябва да стоим настрана и да го предадем на нашите приятелчета от „Солпемачако“.

Противната мисъл бе преминала през съзнанието й, след като бе гледала омаяна богатството на златните предмети.

— Безобразие — каза вбесена Шанън, както би направил всеки себеуважаващ се археолог. — Пълно безобразие. Археологическото откритие на века, а аз да не мога да ръководя програмата за неговото изваждане.

— Защо не подадеш оплакване? — каза Пит.

Тя го изгледа гневно озадачена.

— За какво говориш?

— Информирай конкуренцията за това как се чувстваш.

— Как?

— Остави им съобщение.

— Ти си луд.

— Напоследък мнозина започнаха да забелязват същото — каза Джордино.

Пит взе въжето, увито около рамото на Джордино и направи примка. След това той завъртя въжето като ласо и хвърли примката през водата, като се усмихна тържествуващо, когато тя падна около главата на една малка златна маймунка върху пиедестал.

— Е-хей! — каза гордо той. — Уил Роджърс^[1] въобще не може да се мери с мен.