Клайв Къслър
Златото на инките (59)

57

Пит бавно се издигаше от дълбините на мъртвешкия унес с чувството, че пълзи нагоре по кален и хлъзгав склон, само за да се плъзне обратно надолу всеки път, когато се протегнеше и докоснеше повърхността на съзнанието. Той се опита да задържи тези кратки проблясъци на съзнание, но изпадаше отново в забрава. Само да можеше да отвори очи, мислеше замаяно той, тогава може би щеше да успее да се върне към действителността. Накрая с могъщо усилие той успя да отлепи клепачите си.

Той видя само черен мрак и поклати глава в отчаяние, мислейки, че отново бе изпаднал в несвяст. Тогава болката се върна, избухвайки с огнена сила и той се събуди напълно. Претърколи се встрани и се изправи до седнало положение, след което тръсна глава, за да прогони мъглата, която бе изпълнила дълбоките кътчета на съзнанието му. Пит отново започна да се бори срещу туптящата болка в рамото си, мъчителния обръч, стегнал гърдите му и парещото усещане в китката. Той внимателно опипа резката на челото си.

— Какъв страхотен образец на мъжество си ти — измърмори той.

Пит бе учуден, че не се чувстваше прекомерно слаб от загубата на кръв. Той свали от ръката си фенерчето, дадено му от Джордино след падането от водопада, запали го и го заби в пясъка така, че лъчът да осветява горната част на тялото му. Той разтвори ципа на водолазния си костюм и внимателно опипа раната в рамото си. Куршумът бе минал през плътта и излязъл отзад, без да засегне лопатката или ключицата. Неопреновата гума на разкъсания, но все още плътно прилепнал до тялото му водолазен костюм бе помогнала раната да се запуши и бе ограничила потока кръв. Облекчен, че не бе получил кръвоизлив, какъвто смяташе, че имаше, той се отпусна и започна да прави оценка на положението си. Шансовете му за оцеляване бяха в сферата на невъзможното. Със сто километра (62 мили) пред себе си, изпълнени с неизвестни бързеи, отвесни каскади и дълги тунели, които минаваха през изцяло потопени под водата пещери, той не се нуждаеше от гледачка на ръка, за да разбере, че линиите на живота му върху дланта щяха да спрат далеч преди той да достигне преклонна възраст. Дори да имаше въздух по целия път на подземната река, все още оставаше подводният участък от отвора на подземния канал до повърхността на Залива.

Повечето хора, които се озоваваха под земята в Хадес, царството на мрака, без надежда за измъкване и спасение, щяха да изпаднат в паника и да умрат, разранявайки пръстите си до кокалчетата в напразен опит да издълбаят път до повърхността. За разлика от тях Пит не се страхуваше. Той изпитваше странно задоволство и в душата му бе спокойно.

Ако щеше да умира, то поне можеше да се разположи удобно. Със здравата си ръка той направи вдлъбнатини в пясъка по формата на тялото си. Бе изненадан, когато светлината на фенерчето му се отрази от хиляди златни точици в черния пясък. Той загреба малко от него и вдигна ръката си под светлината.

— Това място е претъпкано с наносно злато — каза той на себе си.

Той обходи с лъч вътрешността на пещерата. Стените бяха изградени от плочи бял кварц, прорязани от малки златни жилки. Пит започна да се смее, когато долови комичното в цялата тази невероятна ситуация.

— Златна мина — заяви той на мълчаливата пещера. — Открих баснословно богато златно находище и никой никога няма да узнае това.

Той се облегна назад и започна да съзерцава откритието си. Някой като че ли му казваше нещо, помисли си той. Това, че не се страхуваше от старицата с косата, не означаваше, че трябваше да се предаде и да я чака. Вътре в него заискри някаква упорита решителност.

По-добре бе да влезе в необятния отвъден свят след дързък опит да остане жив, вместо да вдигне бяло знаме и да си отиде безславно, заключи той. Може би други изследователи авантюристи биха се отказали от всичко, което притежават, за да получат честта да влязат тук, в тази светая светих на минералогията, но всичкото, което Пит искаше, бе да се измъкне навън. Той се изправи на крака, наду с уста плавателния си компенсатор и запристъпва навътре във водата, докато течението не го понесе със себе си.

Само по една пещера наведнъж, каза си той, като насочи лъча светлина по водата напред. Не можеше да разчита, че ще бъде вечно в будно състояние. Бе твърде слаб, за да се бори с бързеи и да се пази от камъните. Единственото, което можеше, бе да запази спокойствие и да се остави течението да го носи. Той скоро изпита усещането, че пътуваше цяла вечност, докато премине от една галерия в друга.

През следващите 10 километра (12.4 мили) таванът на пещерите и галериите се издигаше и снижаваше с монотонна последователност. След това той чу вледеняващия грохот на приближаващи се бързеи. За щастие първият улей, в който попадна, бе със средна сила. Водата го заблъска в лицето и той на няколко пъти бе потапян под разпенените бързеи, преди отново да достигне по-спокоен участък.

Пит си почина добре, когато реката се успокои и през един дълъг каньон влезе в огромна галерия. Когато след почти един час той стигна до другия й край, таванът бавно започна да се снижава, за да се спусне накрая под водата. Той напълни дробовете си до краен предел и се гмурна. Тъй като можеше да използва само едната си ръка и бе загубил плавниците си, той се придвижваше бавно. Насочи лъча светлина към грапавия таван на скалата и заплува по гръб. Дробовете му запротестираха от липсата на кислород, но той продължи да плува. Накрая фенерчето му разкри въздушен джоб. Той се стрелна към повърхността и мощно пое чистия, незамърсен въздух, хванат в капан дълбоко под земята преди милиони години.

Малката кухина се разшири в просторна пещера, чиито таван се издигаше над обхвата на светлината от фенерчето му. Тук реката правеше остър завой, при което се бе образувал малък риф от излъскан чакъл. Пит допълзя болезнено до един сух участък, за да си почине. Той изключи фенерчето, за да удължи живота на батериите.

Внезапно отново го запали. С крайчеца на окото си бе зърнал нещо в мрака, преди светлината да изгасне. Нещо имаше там, разположено на не повече от 5 метра (16 фута) от него. Черно тяло с прави очертания, каквито дивата природа не познаваше.

Духът на Пит се вдигна, когато той разпозна изпотрошените останки на „Подскачащия мях“. По някакъв невероятен начин лодката на въздушна възглавница бе оцеляла при ужасното сгромолясване от катаракта и бе изхвърлена тук, след като е била носена от течението в продължение на близо четиридесет километра. Най-сетне лъч на надежда. Той се запъти, препъвайки се по чакълестия бряг към гумения корпус и го разгледа под светлината на фенерчето си.

Двигателят и вентилаторът бяха изтръгнати от основата им и липсваха. Две от въздушните камери бяха спукани и изпуснали въздуха си, но останалите шест бяха все още здрави. Част от оборудването бе отнесено от потока, но четири бутилки с въздух, медицинският пакет за първа помощ, пластмасовата топка на Дънкан с цветния индикатор за вода, едно от греблата на Джордино, две резервни фенерчета и херметическата кутия с термоса с кафе и четирите сандвичи с наденица бяха оцелели като по чудо.

— Както изглежда, положението ми значително се по-добри — щастливо каза Пит, без да има кой да го чуе, освен пустата пещера.

Той започна с медицинския пакет. След като обилно проми раната в рамото си с дезинфектант, той непохватно й направи една груба превръзка под скъсания си водолазен костюм. Съзнавайки, че е безсмислено да стяга с превръзка пукнатите си ребра, той стисна зъби, намести костите на китката си и я превърза.

Вътре в термоса кафето бе запазило голяма част от топлината си и той погълна половината количество, преди да нападне сандвичите. Никакви пикантно приготвени говежди филета, потопени в коняк и фламбирани, не можеха да се мерят по вкус с тази наденица, реши Пит. Тук и в този момент той тържествено се закле никога повече да не се оплаква или да пуска шеги по повод сандвичите с наденица.

След кратък отдих голяма част от силите му се върнаха и той се почувства достатъчно възстановен, за да стегне отново оборудването и да отвори пластмасовия контейнер с багрилото на Дънкан. Той пръсна „Флуоресцеин Йелоу“ с оптически блясъкообразувател във водата и започна да наблюдава под светлината на фенерчето си как веществото оцвети реката в яркожълти луминесцентни багри. Той стоеше и гледаше, докато течението не го отнесе в тъмнината.

— Това трябва да им каже, че идвам — помисли той на глас.

Той издърпа останките на лодката от плитчината. Пазейки раните си, той тромаво се качи на борда и загреба с една ръка към средата на потока.

Когато течението подхвана сплескания „Подскачащ мях“ и го понесе надолу по реката, Пит се излегна удобно назад и започна да си тананика мелодията на „Нагоре по ленивата река, под лъчите на обедното слънце“.