Клайв Къслър
Златото на инките (21)

19

Хирам Йегър обожаваше своя голям суперкомпютър не по-малко от своята съпруга и деца, а може би и повече. Той рядко можеше да се откъсне от изображенията, които проектираше върху гигантския монитор, за да си отиде у дома при своето семейство. Компютрите се превърнаха в смисъл на живота му още първия път, когато погледна към екрана на монитор и набра команда. Тази любовна връзка изобщо не охладня. Ако за нея можеше да се каже нещо, то беше, че с течение на годините тя ставаше все по-пламенна, особено след като създаде едно чудовищно устройство по свой проект за огромния океански информационен център на НЮМА. Невероятната възможност за събиране на информация, която се управляваше от него и беше на негово разположение, никога не преставаше да го удивлява. Той галеше клавиатурата с пръсти, сякаш тя беше живо същество, а вълнението му достигаше връхната си точка всеки път, когато различните данни започваха да идват по местата си и да добиват вид на решение.

Йегър беше свързан към огромна, високоскоростна компютърна мрежа с възможност за обмен на огромни количества дигитални данни между библиотеки, вестникарски архиви, изследователски лаборатории, университети и исторически архиви по целия свят. „Супермагистралата за данни“, както се наричаше тя, можеше да предава милиарди битове информация за едно примигване на курсора. След като се включи в гигабитовата мрежа, Йегър започна да получава и събира достатъчно данни, които да му дадат възможност да изготви мрежа за претърсване с 60-процентен коефициент на вероятност четиривековният, изхвърлен на сушата галеон да се намира в нейните граници.

Той беше толкова погълнат от търсенето на „Нуестра сеньора де ла Консепсион“, че нито забеляза, нито пък чу как адмирал Джеймс Сандекър влезе в неговата светая светих и седна на един стол зад него.

Основателят и първи директор на НЮМА беше дребен на ръст, но пълен с достатъчно тестостерон, за да подхрани нападението на „Далас Каубойс“^[1]. На петдесет и пет години, със стегната фигура, той беше маниак на тема фитнес и всяка сутрин пробягаше петте мили от апартамента си до внушителното здание от стъкло, което даваше подслон на две от петте хиляди инженери, учени и други служещи, съставляващи персонала на НЮМА — подводният еквивалент на космическото управление НАСА. Главата му беше покрита с права огненочервена коса, започнала да посивява по слепоочията и с път по средата, а на брадичката му червенееше великолепна вандайковска брада. Въпреки своята пристрастеност към здравословния начин на живот и хранене, той рядко можеше да бъде видян без пура, чиито листа бяха лично подбрани и свити от собственика на една плантация в Ямайка.

Под негово ръководство НЮМА се беше заела с океанографията и я беше направила също тъй популярна като космическата наука. Неговите убедителни молби пред Конгреса за финансиране, подкрепяни от двадесет от най-известните университети с школи в областта на морските науки и множество големи корпорации, инвестиращи в подводни разработки, бяха дали възможност на НЮМА да постигне огромен напредък в дълбоководната геология и минно дело, морската археология, биологичните проучвания на морския живот, както и проучвания за влиянието на океаните върху климата на земята. Може би едно от най-големите му постижения беше поддръжката, която оказваше на огромната компютърна мрежа на Хирам Йегър — най-големият и най-пълен архив на океанските науки в света.

Сандекър не се ползваше с всеобщата почит на вашингтонската бюрокрация, но беше уважаван като усърден, отдаден на работата си и честен човек, а отношенията му с мъжа в овалния кабинет на Белия дим бяха сърдечни и приятелски.

— Постигна ли някакъв напредък? — попита той Йегър.

— Извинете, адмирале — проговори Йегър, без да се обръща назад. — Не ви видях да влизате. Тъкмо събирах данни за теченията край Еквадор.

— Не ме залъгвай, Хирам — заяви Сандекър с изражение на пор, тръгнал за плячка. — Знам с какво се занимаваш.

— Сър?

— Търсиш крайбрежна отсечка, върху която през 1578 година се е стоварила огромна океанска вълна.

— Огромна океанска вълна?

— Да, нали се сещаш, голяма водна стена, която връхлетяла от морето и отнесла един испански галеон през крайбрежната ивица, та чак в джунглата. — Адмиралът изпусна облак зловонен дим и продължи: — Не знаех, че съм разрешил да се издирва съкровище в работно време и за сметка на бюджета на НЮМА.

Йегър замълча и завъртя стола си към него.

— Вие знаете?

— Думата е „знаели“ сте. От самото начало.

— Знаете ли какъв сте вие, адмирале?

— Хитро дърто копеле, което може да чете чужди мисли — заяви той с известно задоволство.

— А каза ли ви вашето кристално кълбо, че океанската вълна и галеонът едва ли представляват нещо повече от фолклор?

— Ако някой може да различи фактите от измислицата, това е нашият приятел Дърк Пит — категорично отсече Сандекър. — Да видим сега какво си изровил.

Йегър се усмихна едва доловимо и отговори:

— Започнах с преглед на системи за географска информация, за да определя логично местоположение в джунглата между Лима и Панама Сити, където един кораб може да остане скрит в продължение на четири века. Благодарение на информацията, получавана от изведените в орбита спътници, можем обстойно да разгледаме части от Централна и Южна Америка, които никога до този момент не са били картографирани. Първо проучих картите, на които са показани дъждовните гори, растящи по крайбрежието. Бързо отхвърлих Перу, защото крайбрежните му райони представляват пустини с оскъдна или никаква растителност. Но дори и при това положение останаха повече от хиляда километра гористо крайбрежие в северната част на Еквадор и почти цяла Колумбия. И тук успях да елиминирам около четиридесет процента от крайбрежието, чийто релеф беше твърде стръмен или неподходящ, за да може вълна с достатъчна маса и инерция да отнесе петстотин и седемдесет тонен кораб на каквото и да било разстояние по сушата. После намалих още двадесет процента открити тревисти райони, в които липсват дебели дървета или храсталаци, които биха могли да скрият останките на кораб.

— Но на Пит все още му остава район за претърсване с дължина четиристотин километра.

— Природата е в състояние да промени до неузнаваемост една местност за петстотин години — каза Йегър. — След като започнах със старинни карти, изготвени от първите испанци и проверих данните за промени, станали в релефа и пейзажа, успях да намаля дължината на мрежата за претърсване с още сто и петдесет километра.

— По какъв начин сравни сегашния терен със стария?

— С триизмерни наслагвания — отвърна Йегър. — Като намалявах или увеличавах мащаба на старите морски карти така, че да паснат на най-новите спътникови карти и след това ги наслагвах едни върху други. По този начин веднага проличаха измененията, които крайбрежните джунгли са претърпели от изчезването на галеона.

— Не е достатъчно — раздразнено каза Сандекър. — Никак не е достатъчно. Ще трябва да намалиш мрежата до не повече от двадесет километра, ако искаш да осигуриш на Пит що-годе прилични изгледи да открие разбития кораб.

— Изслушайте ме, адмирале — търпеливо произнесе Йегър. — Следващата ми стъпка беше да преровя всички исторически архиви за писмени сведения относно гигантски океански вълни, връхлитали Тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка през шестнадесети век. За щастие, тези случаи са били надлежно документирани от испанците по време на завладяването на континента. Открих четири. Две в Чили през 1562 и 1575. Перу е пострадало от тях през 1570 и 1578 — годината, в която Дрейк е пленил галеона.

— Къде е връхлетяла последната? — попита Сандекър.

— Единственият разказ е от дневника на испански продоволствен кораб, който плавал към Каляо. Той преминал през „побесняло море“, което нахлуло в сушата към Баия де Каракес в Еквадор. „Баия“, разбира се, означава залив.

— „Побесняло море“ е добро описание за водно вълнение над земетресение на морското дъно. Без съмнение, става дума за сеизмична вълна, възникнала в резултат на раздвижване на разлома, който върви успоредно на западния бряг на целия Южноамерикански континент.

— Освен това по време на плаването в обратна посока капитанът забелязал, че селището, което се намирало при устието на реката, вливаща се в залива, било изчезнало.

— И не може да има никакво съмнение за датата?

— Абсолютно никакво. Тропическата дъждовна гора на изток изглежда непроходима.

— Добре, значи разполагаме с точно определен терен. Следващият въпрос е, каква е била дължината на вълната.

— Дължината на огромна океанска вълна или цунами, може да достигне до двеста километра, а и повече — каза Йегър.

Сандекър помисли върху това.

— Колко широк е заливът на Каракес?

Йегър изведе на монитора една карта.

— Входът е тесен, не повече от четири или пет километра.

— И казваш, че капитанът е записал изчезването на село край реката?

— Да, сър, така е записал.

— По какво се различават контурите на залива днес от онези през шестнадесети век?

— Външната част на залива се е променила много малко — отвърна Йегър след като зареди една програма, показваща старите испански морски карти и спътниковата карта в различни цветове, насложени една върху друга на екрана. — Вътрешната част се е преместила с около километър към морето поради натрупване на наноси от река Чоне.

В продължение на доста време Сандекър изучава екрана, а после бавно каза:

— Може ли твоята електронна машинария да направи симулация на огромната океанска вълна, която изхвърля галеона на брега.

Йегър кимна.

— Да, но трябва да вземем под внимание доста фактори.

— Като например?

— Каква е била височината на вълната и с каква скорост се е движела.

— Би трябвало да е поне тридесет метра висока и да се движи с над сто и петдесет километра в час, за да изхвърли петстотин и седемдесет тонен кораб толкова навътре в джунглата, че да не бъде открит до ден-днешен.

— Добре, я да видим какво мога да направя с дигиталните изображения.

Йегър набра от клавиатурата поредица от команди и се отпусна, вперил поглед в монитора в продължение на няколко секунди, разглеждайки изображението, което беше извел на екрана. После използва специален функционален клавиш, за да донастрои графиката, докато успя да пресъздаде достоверна и драматична симулация на огромна океанска вълна, пресичаща въображаема брегова линия.

— Ето я — съобщи той. — Конфигурация на виртуална действителност.

— А сега направи един кораб — нареди Сандекър.

Йегър не беше специалист по конструкцията на галеоните от шестнадесети век, но създаде прилично изображение на кораб, който бавно се поклаща по вълните, равносилно на прожектирани от апарат графични образи със скорост шестдесет кадъра в секунда. Галеонът изглеждаше толкова истински, че ако в стаята влезеше нищо неподозиращ човек, щеше да си помисли, че гледаха филм.

— Как ви се струва, адмирале?

— Трудно е да се повярва, че една машина може да създаде нещо толкова близко до действителността.

— Трябва да видите най-новите, създадени от компютър филми, с участието на стари звезди, които отдавна не са между живите, заедно с днешните. Гледах видеокасетата със „Залез в Аризона“ поне десетина пъти.

— Кои играе в главните роли?

— Хъмфри Богарт, Лайънъл Баримор, Мерилин Монро, Джулия Робъртс и Том Круз. Изглежда толкова истинско, та човек може да се закълне, че са били заедно по време на снимките.

Сандекър сложи ръка върху рамото на Йегър.

— Хайде да видим дали ще успееш да направиш един точен, в общи линии, документален филм.

Йегър си поигра като вълшебник с компютъра и двамата мъже впериха като хипнотизирани погледи в монитора, на който се появи толкова синьо и ясно очертано море, че сякаш гледаха през прозорец истинското. После водата бавно започна да се надига и образувалата се вълна се отдръпна от сушата, като остави галеона заседнал върху морското дъно, като че ли беше кораб играчка върху одеялото на леглото на някое момче. След това компютърът показа как вълната се понася стремително към брега, като се издига все по-високо, образува гребен и поглъща кораба под бясно въртяща се маса от пяна, пясък и вода, запокитва го към сушата с невероятна скорост, докато най-накрая корабът спря, а вълната се успокои и се разнесе.

— Пет километра — промърмори Йегър. — Той се намира на приблизително пет километра от брега.

— Нищо чудно, че е изчезнал и е бил забравен — каза Сандекър. — Предлагам да се свържеш с Пит и да се уговорите да му изпратиш по факса координатите на мрежата, изчислена от компютъра.

Йегър изгледа Сандекър подозрително.

— Нима ще разрешите издирването, адмирале?

Сандекър, който беше станал и тръгнал към вратата, се престори на изненадан. Точно преди да излезе, той се обърна и му се усмихна дяволито.

— Не бих могъл да разреша нещо, което може да се окаже безплодно преследване на някакъв мираж, нали така?

— Вие смятате, че всичко това ще се окаже безплодно преследване на мираж?

Сандекър сви рамене.

— Ти си направи магията. Ако корабът наистина се намира в джунгла, а не на дъното на морето, тогава на Пит и Джордино се пада да влязат в този истински ад на земята и да го открият.