Клайв Къслър
Златото на инките (55)

53

Золар пое дълбок дъх на облекчение. Нещата вървяха добре, по-добре, отколкото бе очаквал. Проектът отиваше към приключване. Ремаркето, използвано за оперативен щаб, електрокарът и лебедката бяха върнати обратно по въздуха заедно с по-голямата част от хората на полковник Кампос. Отзад остана единствено един малък взвод сапьори, за да натовари последното количество злато на един армейски транспортен хеликоптер, който бе паркиран до откраднатия от НЮМА летателен апарат.

Золар погледна надолу към останалите предмети от златното съкровище, които стояха прилежно подредени. Той разглеждаше бляскавите антики, с мисъл насочена към крайната им продажна цена. Великолепната художествена изработка на металните тела на двадесет и осемте златни статуи на воините на инките не подлежеше на описание. Всяка една от тях беше висока един метър и предоставяше рядката възможност да се види съвършеното майсторство на скулпторите на инките.

— Още няколко и щеше да имаш пълен комплект шахматни фигури — каза Оксли, докато гледаше с възхищение изложеното на показ злато.

— Жалко, че няма да ги задържа — тъжно отговори Золар. — Но се страхувам, че ще трябва да се задоволя с печалбите от моя дял от тяхната продажба, с които ще си купя законни исторически антики за личната си колекция.

Фернандо Матос алчно поглъщаше с очи гледката на армията от злато, докато изчисляваше наум своя двупроцентов цял от плячката.

— В Националния ни музей по антропология в Мексико Сити няма нищо, което може да се сравни с това.

— Винаги можеш да направиш дарение с дяла си — каза саркастично Оксли.

Матос го стрелна със злобен поглед и понечи да каже нещо, но бе прекъснат от приближаващия се полковник Кампос.

— Лейтенант Рамос съобщава от пещерата, че в планината вече не са останали никакви предмети. Веднага щом той и хората му излязат на повърхността, те ще натоварят стоката. След това аз ще отлетя до самолетната писта, за да ръководя прехвърлянето.

— Благодаря, полковник — каза учтиво Золар. Той вярваше на Кампос толкова, колкото вярваше, че може сам да повдигне каменния демон. — Ако нямате възражения, останалите от нас ще дойдат с вас.

— Но да, разбира се. — Кампос огледа почти пустия връх. — Ами другите ви хора?

Погледът в хлътналите очи на Золар стана студен.

— Брат ми Сайръс и неговата група ще ни последват с нашия хеликоптер, веднага щом уредят няколко дребни подробности.

Кампос разбра и се усмихна цинично.

— Става ми лошо, като си помисля за всичките бандити, вилнеещи на свобода, които грабят и убиват гости от чужди страни.

Докато чакаха лейтенант Рамос и неговия взвод да излязат от тунела и да натоварят антиките, Матос отиде до каменния демон и започна да го разглежда. Той протегна ръка и я постави върху врата му. Изненада го хладината на камъка, който цял ден бе поглъщал топлината на слънчевите лъчи. Изведнъж той рязко дръпна ръката си назад. Сторило му се бе, че студеният камък под дланта му внезапно бе станал мек и слизест като люспестата кожа на риба.

Матос отстъпи сепнат назад и започна да се обръща, за да се върне бързо при останалите. В този момент той видя една човешка глава да се подава над ръба на стръмния склон зад демона. Като човек, израснал в семейство на университетски преподаватели, той не вярваше в суеверия и народни предания. Матос остана неподвижен по-скоро от любопитство, отколкото от уплаха.

Главата се издигна нагоре и се видя, че бе прикрепена към тялото на един мъж, който уморено се изкачи на върха. За миг натрапникът леко се олюля, след което насочи една стара пушка към Матос.

Почти цяла минута Юма лежа проснат върху една издатина, докато чакаше да си поеме дъх и сърцето му да се успокои. Когато надигна глава, видя, че към него гледаше един дребен мъж със странна външност. Той бе плешив, носеше огромни очила и бе неуместно облечен в делови костюм с риза и вратовръзка. Мъжът напомняше на Юма на държавните служители, които веднъж годишно минаваха през селото на племето монтоло, обещаваха помощи под формата на торове, фураж, зърно и пари, след което продължаваха по пътя си, без никога да изпълнят обещанията си. След като се изкачи на ръба на върха, той забеляза също така и група мъже, които стояха около един армейски хеликоптер на 30 метра (100 фута) от него. Те не го забелязаха. Планът на Юма бе изкачването да завърши зад големия каменен демон, където никой нямаше да ги забележи. Никой, с изключение на Матос, който имаше нещастието да стои наблизо.

Юма насочи стария очукан уинчестър към мъжа и заговори тихо:

— Не вдигай никакъв шум или ще умреш.

Не бе необходимо Юма да се обръща, за да се увери, че първите няколко души от отряда му от съседи и роднини се изкачваха на планинския връх. Той осъзна, че отчаяно се нуждаеше от още една минута, за да може целият му малоброен отряд да стъпи на върха на планината. Ако човекът пред него подадеше тревога, цялата изненада щеше да се изгуби и останалите му хора щяха да бъдат заварени беззащитни по склона на планината. По някакъв начин той трябваше да спечели време.

Нещата се усложниха допълнително от внезапното появяване на един офицер с взвод войници, които излязоха от един дълбок процеп в скалата. Без да погледнат нито вляво, нито вдясно, те се насочиха към това, което изглеждаше на Юма като разположени в шахматен ред ниски мъже, направени от злато.

При вида на приближаващите войници, пилотът на хеликоптера запали двигателите, остави ги да работят на празен ход и зацепи двойните витла на големия транспортьор.

Край каменния демон Матос бавно вдигна ръце.

— Свали си ръцете! — изсъска Юма.

Матос се подчини.

— Как успяхте да преминете през охраната ни? — поиска да узнае той. — Какво правите тук?

— Това е свещената земя на моя народ — тихо отвърна Юма. — Вие я осквернявате с алчността си.

С всеки няколко спечелени секунди по двама нови индианци от племето монтоло се изкачваха на върха зад Юма, като образуваха група, скрита зад демона. Те бяха успели да стигнат дотук, без да причинят нараняване или смърт и Юма не искаше да го правят сега.

— Приближи се към мен — заповяда той на Матос — и застани до демона.

В очите на Матос се появи изражение на дива, необуздана лудост. Алчността му за златното богатство бавно започна да надвива страха му. Неговият дял щеше да го направи по-богат от най-смелите му мечти. Той не можеше да се откаже от него поради няколко суеверни индианци. Той погледна нервно през рамо към сапьорите, които се събираха при хеликоптера. Страхът, че ще загуби мечтите си, сви стомаха му в агонизираща болка.

Юма предчувстваше какво ще последва. Мъжът с костюма се изплъзваше от ръцете му.

— Искаш злато? — каза Юма. — Вземи го и напусни планината ни.

Когато видя, че зад Юма се появиха още мъже, Матос накрая не издържа. Той се обърна и побягна, като крещеше:

— Нарушители! Застреляйте ги!

Без да вдигне пушката си, за да се прицели, Юма стреля от бедрото си. Изстрелът му уцели Матос в коляното. Бюрократът залитна встрани, очилата излетяха от главата му и той се просна тежко върху гръдния си кош. После се претърколи по гръб, вдигна крака си и сграбчи коляното си с две ръце.

Роднините и съседите на Юма се пръснаха подобно на призраци в гробище и обкръжиха хеликоптера. Лейтенант Рамос, който не беше глупак, веднага прецени ситуацията. Хората му бяха сапьори, а не пехотинци и не носеха оръжие. Той веднага вдигна ръце, предавайки се, и извика на малкия си взвод да направи същото.

Золар изруга високо.

— Откъде, по дяволите, се взеха тия индианци?

— Няма време за разсъждения — рязко изрече Оксли. — Махаме се оттук.

Той скочи през товарния люк и дръпна Золар след себе си.

— Златните воини! — запротестира Золар. — Не са натоварени.

— Забрави ги.

— Не! — съпротивляваше се Золар.

— Тъп глупак такъв. Не виждаш ли, тези хора са въоръжени. Армейските сапьори не могат да ни помогнат. — Той се обърна и изкрещя на пилота на хеликоптера. — Излитай! Andale, andale!

Полковник Кампос реагира по-бавно от другите. Той по най-глупав начин заповяда на лейтенант Рамос и неговите хора да се съпротивляват.

— Атакувайте ги! — извика той.

Рамос го погледна.

— С какво, полковник? С голи ръце ли?

Юма и членовете на племето му се намираха сега само на 10 метра (33 фута) от хеликоптера. Дотук бе изстрелян само един изстрел. Гледката на блестящите от слънцето златни воини за момент зашемети индианците монтоло. Единственият предмет от чисто злато, който някой от тях бе някога виждал, бе една малка чаша за причастие в олтара на малката църква в близкото село Илано Колорадо.

Пилотът даде газ и лопатките на хеликоптерните витла започнаха яростно да бият във въздуха, вдигайки вихрушка от прах. Колелата се бяха вече отлепили от върха на планината, когато Кампос най-сетне осъзна, че благоразумието е по-добро от алчността. Той направи тичешком четири крачки и скочи към товарната врата, подтикван от Чарлз Оксли, който протегна ръка към него.

В този миг хеликоптерът рязко се издигна нагоре. Вдигнатите ръце на Кампос хванаха празния въздух. Инерцията му го понесе под хеликоптера и отвъд ръба на скалата, сякаш правеше скок във вода от движение. Оксли наблюдаваше как тялото на полковника се смаляваше и преобръщаше, преди да се удари в скалите далеч долу в бездната.

— О, боже — изохка Оксли.

Золар бе вътре в товарния отсек, където се държеше за един ремък с мрачно изражение на лицето и не видя скока на Кампос от върха на планината. Грижите му бяха другаде.

— Сайръс е все още долу в пещерата.

— Той е с Амару и хората му. Не се тревожи. Техните автоматични оръжия далеч превъзхождат няколкото ловни пушки на индианците. Те ще си заминат с последния хеликоптер, който е все още на върха.

Едва тогава Золар се сети, че някой липсваше.

— Къде са Матос и полковникът?

— Индианците стреляха и раниха Матос, а Кампос се забави твърде много.

— Останал е на Серо ел Капироте?

— Не, падна от Серо ел Капироте. Мъртъв е.

Реакцията на Золар бе мечта за всеки психиатър. Изражението му стана замислено за момент, след което той избухна в смях.

— Матос ранен, а добрият полковник мъртъв. Повече печалба за фамилията.

 

 

Предварително набелязаният план на Юма и Пит бе изпълнен. Юма и неговият отряд бяха завзели върха и бяха прогонили злите хора от свещената планина на мъртвите. Той наблюдаваше как двама от племенниците му поведоха лейтенант Рамос и сапьорския му взвод надолу по стръмната пътечка, водеща към пустинята.

Нямаше начин как да носят Матос. Коляното му бе стегнато в бинт и той бе принуден да куца с останалите, доколкото можеше, подпомаган от двама сапьори.

Любопитството влечеше Юма към разширения отвор на тунела в планината. Той се измъчваше от желанието си да изследва пещерата и да види със собствените си очи реката, описана от Пит и водата, която виждаше в сънищата си. Но по-възрастните мъже бяха твърде уплашени, за да влязат във вътрешността на планината, а при младите проблемът бе златото. Те искаха да прекратят акцията, за да го отнесат, преди на върха да са се върнали въоръжени войници.

— Това е наша планина — каза един младеж, син на скотовъдец, съсед на Юма, — малките златни човечета ни принадлежат.

— Първо трябва да видим реката вътре в планината — възрази Юма.

— На живите е забранено да влизат в страната на мъртвите — предупреди по-големият брат на Юма.

Един от племенниците погледна към Юма със съмнение.

— Няма никаква река, която да тече под пустинята.

— Вярвам на човека, който ми каза за нея.

— На този гринго може да се вярва не повече отколкото на онези, в чиито вени тече испанска кръв.

Юма поклати глава и посочи златото.

— Това доказва, че не е излъгал.

— Войниците ще се върнат и ще ни убият, ако не си тръгнем — запротестира друг от племето.

— Златните хора са твърде тежки, за да ги носим надолу по стръмната пътека — възрази младежът. — Те трябва да бъдат спуснати с въжета надолу по скалните стени. Това ще отнеме време.

— Нека да отправим молитва към демона и да си тръгваме — каза брат му.

Юма неохотно отстъпи.

— Така да бъде, семейство мое, приятели мои. Ще удържа на обещанието си и ще вляза в планината сам. Вземете златните хора, но побързайте. Скоро ще мръкне.

Когато се обърна и влезе в разширения вход на тунела, който водеше навътре в планината, Юма не чувстваше страх.

Изкачването до върха на планината им бе донесло добро. Злите хора бяха прогонени. Демонът отново почиваше в мир. Сега, с благословията на демона, Били Юма се чувстваше уверен, че може безопасно да влезе в страната на мъртвите. И може би щеше да намери следа, която щеше да го отведе до изгубените свещени идоли на неговото племе.