Клайв Къслър
Златото на инките (4)

2

От влизането на Шанън и Майлс в жертвения кладенец беше изминал час и четиридесет и пет минути. Всеки опит да бъдат избавени сега щеше да бъде напразен. Вече нищо не би могло да спаси Шанън и Майлс. Те сигурно бяха мъртви, отдавна изразходвали докрай въздуха си. Към безчетния брой жертви, които бяха изчезнали в страховитите води през вековете, се прибавиха още две.

С разтревожен глас, в който се долавяше отчаяние, Чако го беше уведомил, че този непредвиден случай беше сварил перуанските ВМС неподготвени. Техният екип за подводни спасителни операции се намирал на учение в южната част на Перу, близо до границата с Чили. За тях било невъзможно да превозят със самолет екипа от водолази с тяхното оборудване до понора преди залез-слънце. Безпомощният Чако споделяше тревогата на Милър от твърде дългото време, необходимо да се реагира на възникналата ситуация. Но това беше Южна Америка и на бързината рядко се отдаваше решаващо значение.

Една от студентките първа го чу. Тя сложи ръце зад ушите си и започна да се върти напред и назад като радарна антена.

— Хеликоптер! — обяви развълнувано тя, като сочеше на запад, отвъд върховете на дърветата.

Смълчани в очакване, всички присъстващи край понора се заслушаха. Към тях се носеше приглушеното тракане на лопати на витло, порещи въздуха, което с всеки изминал момент ставаше все по-силно. Минута по-късно пред тях се показа тюркоазен хеликоптер, отстрани на който беше изписано „НЮМА“.

Откъде беше дошъл, зачуди се Милър с все по-нарастващо въодушевление. Както личеше, маркировката му не беше на перуанските ВМС. Сигурно беше хеликоптер от гражданската авиация.

Върховете на околните дървета се разлюляха лудешки, когато хеликоптерът започна да се спуска на малката поляна край понора. Шейната за кацане беше все още във въздуха, когато вратата на корпуса се отвори и един висок мъж с чуплива черна коса пъргаво скочи на земята. Той беше облечен в тънък неопренов костюм с шорти за спускане в топли води. Без да обръща внимание на младежите, той се запъти право към антрополога.

— Доктор Милър?

— Да, аз съм Милър.

Непознатият, на чието лице се изписа топла усмивка, протегна загрубялата си ръка.

— А вие кой сте?

— Казвам се Дърк Пит.

— Вие сте американец — заяви Милър, вперил поглед в лицето с остри груби черти, чиито очи сякаш се усмихваха.

— Директор, отговарящ за специалните проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания на САЩ. Доколкото разбирам, двама от вашите водолази са изчезнали в подводна пещера.

— Понор — поправи го Милър. — Доктор Шанън Келси и Майлс Роджърс се потопиха във водата преди близо два часа и все още не са изплували.

Пит приближи до ръба на понора, погледна надолу към застоялата вода и бързо определи, че условията за гмуркане бяха отвратителни. Водата, която в краищата беше слузесто зелена, ставаше катраненочерна в центъра, създавайки впечатление за голяма дълбочина. Липсваха всякакви признаци, че операцията можеше да се окаже нещо повече от изваждане на трупове.

— Не е твърде предразполагащо — замислено произнесе той.

— Откъде дойдохте? — попита Милър.

— НЮМА провежда подводно геологическо проучване край брега, право на изток оттук. Командването на перуанските ВМС се свърза с нас по радиостанцията с молба да изпратим водолази за спасителна операция и ние се отзовахме. Както виждам, ние сме първите пристигнали на мястото.

— Как могат учени океанографи да проведат подводна спасителна операция в някаква адска дупка? — рязко изрече Милър, обзет от внезапен гняв.

— Нашият изследователски кораб разполага с необходимото водолазно оборудване — спокойно обясни Пит. — Аз не съм учен, а морски инженер. Присъствал съм само на няколко занятия за подводно спасяване, но съм доста добър водолаз.

Преди обезсърченият Милър да успее да отговори, двигателят на хеликоптера угасна, лопатите на витлото бавно спряха да се въртят и през вратата се измъкна нисък мъж с широки рамене и масивен гръден кош като на докер, който приближи към тях. Той изглеждаше пълна противоположност на високия жилест Пит.

— Моят приятел и колега Ал Джордино — представи го Пит.

— Здравейте — каза Джордино и само кимна с покритата си с гъста и къдрава тъмна коса глава.

Милър погледна зад тях през предното стъкло на хеликоптера и като видя, че вътре няма други пътници, отчаяно изпъшка:

— Двама, само вие двамата. Господи, ще трябват поне една дузина мъже, за да ги извадят.

Избухването на Милър ни най-малко не подразни Пит. Тъмнозелените му като опал очи, в които сякаш имаше нещо хипнотично, гледаха антрополога с търпеливо разбиране.

— Повярвайте ми, Док — каза той с тон, който правеше всеки по-нататъшен спор излишен. — Ал и аз можем да свършим тази работа.

Само за няколко минути, след кратко съвещание за изготвянето на план, Пит беше готов за спускане в понора. Той си беше сложил водолазен шлем „ЕХО-26“ на „Дайвинг Системс Интернешънъл“ с екзотермичен въздушен регулатор, предназначен за работа в замърсени води. Гнездата на слушалките му бяха свързани към водолазна радиостанция „МК1-0С1“ на „Оушън Текнолъджи Системс“. Освен двете бутилки за кислород, всяка с вместимост 100 кубични фута, които носеше на гърба си, той беше облякъл компенсационна жилетка с цял набор от прибори, показващи дълбочината, налягането на въздуха и посоката според компаса. Докато се екипираше, Джордино свърза дебел найлонов комуникационен и обезопасителен кабел „Кърмантъл“ към слушалките на Пит и токата за аварийно освобождаване на ремъка, закопчан около кръста му. Останалата част от обезопасителния кабел беше навита на голяма макара, монтирана в хеликоптера и свързана към външен говорител. След като провери за последен път екипировката на Пит, Джордино го потупа по главата и заговори в микрофона на комуникационната система.

— Всичко изглежда наред. Чуваш ли ме?

— Сякаш се намираш в главата ми — отговори Пит и всички чуха гласа му от говорителя. — А ти мен?

Джордино кимна.

— Ясно и отчетливо. Ще следя оттук графика ти за декомпресия и времето, което ти остава.

— Разбрано.

— Разчитам на теб да ме държиш непрекъснато в течение на положението си и на каква дълбочина се намираш.

Пит уви обезопасителния кабел около ръката си и здраво го стисна. Той намигна на Джордино през стъклото на шлема.

— Добре, хайде да открием представлението.

Джордино махна на четирима от студентите на Милър, които започнаха да развиват макарата. За разлика от Шанън и Майлс, които се бяха спуснали, отблъсквайки се от стените на понора, Джордино беше преметнал найлоновия кабел през ствола на едно изсъхнало дърво, стърчащ на два метра отвъд края на отвесната урва. Това осигуряваше на Пит възможност да се спусне, без да се одраска във варовика.

За човек, който може би изпращаше своя приятел на преждевременна смърт, помисли си Милър, Джордино изглеждаше невероятно спокоен и експедитивен. Той не познаваше Пит и Джордино, никога не беше чувал за тази легендарна двойка. Той не би могъл да знае, че те бяха изключителни мъже, зад гърба на които имаше двадесет години, изпълнени с рисковани начинания под водата. За това време те бяха развили безпогрешен усет за оценка на шансовете им за оцеляване. Той можеше само да стои безучастно, изпълнен от чувство на безсилие и да наблюдава това, което според него беше една напълно безполезна операция. Той се надвеси над ръба и напрегнато се вторачи в Пит, който приближаваше към мръсната пяна на повърхността на водата.

— Как изглежда? — попита Джордино по микрофона.

— Като граховата супа на баба ми — отвърна Пит.

— Не те съветвам да я опитваш.

— Такава мисъл изобщо не ми е минавала през ума.

Никой повече не проговори, докато стъпалата на Пит не се потопиха в мръсната вода. Когато тя се затвори над главата му, Джордино отпусна обезопасителния кабел, за да му осигури свобода на движението. Температурата на водата беше само с около десетина градуса по-ниска от тази в една обикновена гореща вана. Пит започна да диша през регулатора, претърколи се, размаха плавници и се спусна надолу в мрачния свят на смъртта. Нарастващото налягане на водата притисна тъпанчетата на ушите му и той изсумтя в шлема си, за да изравни натиска. Той включи ръчното си фенерче „Бърнс Оушиънографикс Снуупър“, ала лъчът му едва успя да проникне през мрака.

После изведнъж прекоси плътната тъма и се озова в зиналата бездна на кристалночиста вода. Вместо да се отразява във водораслите и да го заслепява, лъчът на фенерчето внезапно се стрелна в далечината. Той изпита мигновено смайване от рязката промяна под слоя от слуз. Чувстваше се така, сякаш плуваше във въздух.

— Имам отлична видимост на дълбочина четири метра — докладва той горе.

— Някаква следа от другите водолази?

Пит бавно заплува в кръг.

— Не, никаква.

— Можеш ли да видиш ясно дъното?

— Доста добре — отвърна Пит. — Водата е прозрачна като стъкло, но е доста тъмно. Мръсната пяна на повърхността спира около седемдесет процента от слънчевата светлина, която стига до дъното. Около стените е малко тъмно и ще се наложи да извърша систематично претърсване, за да не пропусна телата.

— Обезопасителното въже отпуснато ли е достатъчно?

— Дръж го леко опънато, за да не ми пречи, когато се спусна по-дълбоко.

През следващите дванадесет минути Пит обиколи стръмните стени на понора и изследва всяка кухина, като се спускаше така, сякаш се въртеше около гигантски тирбушон. Варовикът, образувал се преди стотици милиони години, беше оцветен от минерали с чудновати абстрактни фигури. Той зае хоризонтално положение и заплува с бавни, отпуснати движения, като движеше лъча на фенерчето наляво и надясно пред себе си. Илюзията, че се рее над бездънна яма, беше поразителна.

Най-сетне той достигна дъното на жертвения кладенец. Липсваше пясък или растителност, то представляваше просто едно неравно парче противна кафява тиня, прорязана от разпръснати на места купчини от сивкави скали.

— Стигнах дъното на малко повече от тридесет и шест метра. Все още няма никакви следи от Келси или Роджърс.

Високо над кладенеца Милър изгледа смаяно Джордино.

— Те трябва да са там долу. Невъзможно е да изчезнат просто така.

Дълбоко долу Пит размаха бавно плавници, като внимаваше да остане на цял метър над скалите и особено над тинята, която само за секунди можеше да се понесе на талази в непрогледен облак и да сведе видимостта до нула. Веднъж разместена, утайката можеше да остане увиснала във водата в продължение на няколко часа, преди отново да се слегне на дъното. Той неволно потръпна. Водата беше станала неприятно студена, докато минаваше през един хладен слой под по-топлата вода на повърхността. Той намали темпото и спря, като увеличи малко подемната сила посредством компенсатора си и зае положение за плуване, при което главата му беше леко наклонена надолу, а плавниците повдигнати нагоре.

Пит предпазливо се пресегна и внимателно потопи ръцете си в кафявата кал. Пръстите му докоснаха скална маса преди утайката да обгърне китките му. Стори му се странно, че утайката е толкова плитка. След продължаващата вече безброй векове ерозия на стените и оттичащите се от повърхността на земята води, скалната маса би трябвало да бъде покрита с пласт, дебел поне 2 метра. Той престана да се движи и увисна над нещо подобно на поле от обезцветени до бяло клони на дървета, които стърчаха от калта. Като хвана един от тях, осеян с малки издатини, той полека го измъкна от утайката и разбра, че пред очите му се намира гръбнакът на една от древните жертви.

В слушалките му прозвуча гласът на Джордино.

— Поприказвай ми.

— Дълбочина тридесет и седем метра — отговори Пит, като хвърли настрани гръбнака. — Дъното на кладенеца е осеяно с кости. Наоколо трябва да има разхвърляни двеста скелета.

— И все още никаква следа от телата?

— Все още не.

Пит започна да усеща как един леден пръст лази по тила му, когато забеляза скелет, чиято костелива ръка сочеше в мрака. До гръдния му кош имаше ръждясал нагръдник, а черепът все още беше покрит от, както предположи, испански шлем от шестнадесети век.

Пит докладва за находката на Джордино.

— Кажи на Док Милър, че тук долу открих един дългокрак испанец, натруфен с шлем и нагръдник. — После, сякаш теглени от невидима сила, очите му погледнаха в посоката, към която сочеше сгърченият пръст на ръката.

Там имаше друг труп на човек, който беше умрял скоро. Приличаше на мъж с изпънати крака и наклонена назад глава. Гниенето не беше имало време да унищожи напълно плътта. Трупът все още беше в състояние на осапуняване, при което месестите тъкани и органите се бяха превърнали в твърдо, подобно на сапун вещество.

По скъпите туристически обувки, шала от червена коприна, завързан около врата и сребърната тока на колана с инкрустирани тюркоази Пит лесно разбра, че този човек не беше един от местните селяни. Който и да беше, той не беше млад. Кичури дълга побеляла коса и брада се поклащаха на течението, което движенията на Пит създаваха. Дълбокият разрез на врата показваше и как беше умрял.

На светлината от лъча на фенерчето проблесна масивен златен пръстен с голям жълт камък. Пит си помисли, че пръстенът можеше да се окаже от полза при идентифицирането на трупа. Като се мъчеше да потисне надигащата се в гърлото му горчивина, той с лекота измъкна пръстена през кокалчето на гниещия пръст на мъртвеца, полуочаквайки някоя призрачна фигура да се появи и да го обвини, че действа като мародер. Колкото и неприятно да беше това, той с бързо движение прокара пръстена през утайката, за да изчисти останките на бившия му собственик, а после го надяна на един от пръстите си, за да не го загуби.

— Открих още един — уведоми той Джордино.

— Някой от водолазите или друг стар испанец?

— Нито едното, нито другото. По всичко личи, че този е прекарал вътре от няколко месеца до една година.

— Искаш ли да го извадим? — попита Джордино.

— Не още. Ще почакаме, докато намерим хората на Док Милър… — Пит внезапно млъкна, когато върху него с огромна сила връхлетя вода, нахлула в кладенеца от някакъв невидим проход в отсрещната стена и разбърка утайката като завихрен от торнадо прах. Ако не беше обезопасителният кабел, той щеше да започне неудържимо да се премята от неочакваната мощ на водния поток, като лист, носен от вятъра. Дори и така той едва успя да удържи фенерчето в ръката си.

— Ама че тласък! — разтревожено каза Джордино. — Какво става?

— Върху мен връхлетя силна струя, но не мога да разбера откъде — отвърна Пит, като се отпусна и се остави да го носи течението. — Това обяснява защо утаечният пласт е толкова тънък. Течението периодично го отнася.

— Вероятно подхранвано от подпочвена водна система, която освобождава набраното налягане под формата на струя през дъното на понора — предположи Джордино. — Искаш ли да те изтеглим?

— Не, оставете ме. Няма никаква видимост, но не мисля, че ме заплашва непосредствена опасност. Отпусни бавно обезопасителния кабел, да видим къде ще ме отнесе течението. Някъде сигурно трябва да има изход.

— Това е доста опасно. Можеш да заседнеш някъде и да не успееш да се измъкнеш.

— Не и ако внимавам да не се заплете обезопасителният кабел — спокойно каза Пит.

На повърхността Джордино погледна часовника си.

— Долу си от шестнадесет минути. Как си с въздуха?

Пит повдигна манометъра си пред стъклото на шлема. Той едва успя да види стрелката през водовъртежа от утайка.

— Ще ми стигне за още двадесет минути.

— Давам ти десет. След това, при сегашната ти дълбочина, ще се наложи да спираш по пътя за декомпресия.

— Ти си шефът — с готовност се съгласи Пит.

— Какво става при теб?

— Като че ли някой ме дърпа в тесен тунел с краката напред. Мога да докосна стените, които ме обкръжават. Добре че съм с обезопасителен кабел. Невъзможно е да плувам срещу течението.

Джордино се обърна към Милър.

— Това, изглежда, обяснява какво се е случило с вашите водолази.

Милър ядосано поклати глава.

— Предупредих ги. Можеха да избегнат тази трагедия, ако си бяха стояли на плиткото.

Пит имаше чувството, че промъкването през тесния процеп продължи цял час, докато то трая само двадесет секунди. Облакът от утайка се беше разнесъл леко, като по-голямата му част беше останала назад в дълбокия кладенец. Той започна да вижда по-ясно около себе си. Компасът му показваше, че се носи в югоизточна посока. В този момент стените внезапно се разтвориха към една огромна, изпълнена с вода зала. Вдясно и надолу от себе си той долови моментния отблясък на нещо проблясващо в мрака. Нещо метално, което едва доловимо отразяваше замъгления от утайката лъч на неговото фенерче. Беше изоставена кислородна бутилка. Наблизо имаше втора. Той доплува до тях и се взря в манометрите им. Стрелките бяха заковани на маркировката „празно“. Той завъртя в кръг фенерчето, като очакваше да види трупове, носещи се в тъмнината като призрачни духове.

Хладната вода на дъното го беше изтощила и той почувства, че движенията му стават по-тромави. Въпреки че гласът на Джордино звучеше в слушалките му все така ясно, сякаш Пит стоеше до него, думите му се струваха не толкова отчетливи. Пит изключи ума си от автоматичен режим и го накара да поеме изцяло управлението, изпращайки указания за проверка на приборите за данни, обезопасителния кабел и компенсационната жилетка, сякаш в главата му имаше друг Пит.

Той мислено изостри сетивата си и се застави да бъде нащрек. Ако труповете бяха завлечени в някой страничен проход, помисли си той, можеше лесно да ги подмине, без да ги забележи. Ала претърсването, което извърши набързо, не даде никакъв резултат. Откри само чифт захвърлени плавници. Пит насочи фенерчето нагоре и видя как лъчът се отрази в повърхността на водата, което показваше, че под горния свод на залата имаше кухина, пълна с въздух.

Освен това той съзря две бели стъпала.