Клайв Къслър
Златото на инките (64)

62

4 ноември 1998 година

Сан Фелипе, Баха Калифорния

Два дни по-късно, след като дадоха подробни показания на мексиканските следователи, всички можеха свободно да напуснат страната и се събраха на пристанището, за да се сбогуват.

Доктор Питър Дънкан вече беше заминал. Хидрологът се измъкна рано сутринта и изчезна, преди някой да усети отсъствието му. Предстоеше му година, изпълнена с много работа като директор на водния проект „Сонора“, както щеше да се нарича той. Водата от реката щеше да се окаже манна небесна за опустошения от сушата Югозапад. Водата, тази жизнена енергия за всяка цивилизация, щеше да създаде работа за хората от пустинята. Построяването на акведукти и тръбопроводи щеше да закара водата до села и градове и щеше да превърне едно сухо езеро в язовир с размера на Лейк Пауъл, за когото имаше идея да бъде използван като курортен център.

Скоро след това щяха да последват проекти за извличане на минералните богатства, които Пит бе открил по време на своята подземна одисея, както и за построяване на туристически център под земята.

Доктор Шанън Келси бе поканена отново в Перу, за да продължи разкопките си на руините в чачапойските градове. Където и да отидеше тя, Майлс Роджърс я следваше по петите.

— Надявам се, че ще се срещнем отново — каза Роджърс, като разтърси ръката на Пит.

— Само ако обещаеш да стоиш надалеч от свещени кладенци — каза топло Пит.

Роджърс се засмя.

— Можеш да разчиташ на това.

Пит се взря в очите на Шанън. В тях гореше същата решителност и дързост както преди.

— Желая ти всичко най-добро.

В него тя виждаше единствения мъж, когото някога бе срещала и когото не бе успяла да притежава или да постави под своя власт. Само за да вбеси отново Лорън, тя впи устни в Пит в дълга и чувствена целувка.

— До скоро, смелчага. Не ме забравяй.

Пит кимна и каза просто:

— Дори и да исках, нямаше да мога.

Малко след като Шанън и Майлс заминаха с колата, която бяха взели под наем, за летището в Сан Диего, от небето се спусна един хеликоптер на НЮМА и се приземи върху палубата на „Алхамбра“. Пилотът остави двигателя да работи на празен ход и скочи долу от товарния люк. Той се огледа наоколо и като позна Сандекър, се приближи към него.

— Добро утро, адмирале. Готов ли сте да тръгвате, или да загася двигателя?

— Остави го да работи — отвърна Сандекър. — Какво е положението с моя пътнически реактивен самолет на НЮМА?

— Чака на земята в авиационната база на морските пехотинци в Юма, за да откара вас и останалите обратно във Вашингтон.

— Окей, качваме се на борда — обърна се Сандекър към Пит. — Значи излизаш в отпуск по болест?

— Лорън и аз смятахме да участваме в една обиколка на Аризона, организирана от Американския клуб на собствениците на класически коли.

— Очаквам те след седмица. — Той се обърна към Лорън и я целуна леко по бузата. — Ти си член на Конгреса. Не му се връзвай на акъла и гледай той да се върне цял и невредим, готов за работа.

Лорън се усмихна.

— Не се тревожи, адмирале. Моите избиратели също ме искат на работа в превъзходна форма.

— Ами аз? — каза Джордино. — Не ми ли се полага и на мен почивка за възстановяване?

— За теб е без значение дали ще седиш зад бюро, или на количка — каза Сандекър, след което се усмихна лукаво. — Но виж, Руди е различен случай. Мисля да го изпратя в Бермуда за един месец.

— Страхотно — каза Гън, като отчаяно се мъчеше да направи сериозно изражение на лицето си.

Това бе игра. За Сандекър, Пит и Джордино бяха като синове. Всички неща, които ставаха между тях, бяха белязани от уважението, което имаха един към друг. Адмиралът знаеше с абсолютна сигурност, че веднага щом се почувстват здрави и читави, те щяха да влязат в офиса му и щяха най-настойчиво да поискат да им даде друг океански проект, който да ръководят.

Двама моряци повдигнаха Джордино и го качиха в хеликоптера. Една от седалките трябваше да бъде свалена, за да се направи място за стърчащите му напред крака.

Пит се наведе през люка и ощипа един от пръстите на краката му, който се подаваше от гипса.

— Постарай се да не загубиш този хеликоптер, както направи с останалите.

— Голяма работа — не му остана длъжен Джордино. — Всеки път, когато си купувам десет галона бензин, ми дават по една от тия машинки безплатно.

Гън постави ръка на рамото на Пит.

— Бе много забавно — каза лекомислено той. — Някой път трябва пак да го направим.

Пит направи ужасена физиономия.

— В никакъв случай.

Сандекър стисна Пит в лека прегръдка.

— Почини си добре и не се тревожи — каза тихо той, за да не могат останалите да го чуят през шума от биенето на витлата. — Ще се видим, когато се върнеш.

— Няма да е след дълго.

Лорън и Пит стояха на ферибота и махаха, докато хеликоптерът зави на североизток и се понесе над водите на Залива. След това Пит се обърна към нея.

— Е, останахме само двамата.

Тя се усмихна закачливо.

— Умирам от глад. Защо не отпрашим към Мексикали и да намерим един добър мексикански ресторант?

— Сега, когато спомена за това, внезапно ми се прииска да си хапна „уевос ранчерос“^[1].

— Предполагам, че аз трябва да шофирам.

Пит вдигна ръката си.

— Все още имам една здрава ръка.

Лорън не искаше и да чуе за това. Пит застана на пристанището и я насочваше, докато тя умело подкара големия „Пиърс Ароу“ и ремаркето му нагоре по рампата от автомобилната палуба към кея.

Пит хвърли последен, изпълнен с копнеж поглед към люлеещия се предавателен лост на стария параход с веслени колела. Искаше му се да отплава с него през Панамския канал и след това нагоре по река Потомак до Вашингтон. Но това не можеше да стане. Той въздъхна тъжно и тъкмо сядаше на седалката на шофьора, когато до него спря една кола. От нея слезе Къртис Старгър.

Той го поздрави.

— Радвам се, че ви хванах, преди да сте си заминали. Дейв Гаскил каза да се погрижа да ви предам това.

Той връчи на Пит нещо увито в индианско одеяло. Тъй като не бе в състояние да го поеме с двете ръце, той погледна безпомощно към Лорън. Тя взе одеялото и го разгърна.

Към тях погледнаха четири лица, изрисувани с боя върху молитвени статуи с формата на тояги.

— Свещените идоли на племето монтоло — тихо каза Пит. — Къде ги намерихте?

— Извадихме ги от частния самолет на Джоузеф Золар в Гуаймас.

— Така и бях предположил, че идолите са в мръсните му ръце.

— В самолета намерихме и пояснителните записки на колекционера им. Те със сигурност ги идентифицираха като липсващите статуи на племето монтоло — обясни Старгър.

— Индианците монтоло ще бъдат много щастливи от това.

Старгър го погледна с крива усмивка.

— Мисля, че можем да поверим предаването им в твоите ръце.

Пит тихичко се закиска и наклони глава към „Травълодж“-а.

— Те въобще не могат да се мерят по стойност с всичкото злато, което е вътре в ремаркето.

Старгър хвърли един поглед към Пит от рода „не можеш да ме измамиш“.

— Много смешно. Всичките златни антики са описани и са налице.

— Обещавам на път за границата да оставя идолите в селото на племето монтоло.

— Дейв Гаскил и аз никога не сме се съмнявали.

— Как са братята Золар? — попита Пит.

— В затвора с всички възможни обвинения от кражба и контрабанда до предумишлено убийство. Ще бъдеш щастлив да научиш, че съдията им отказа да ги пусне под гаранция, тъй като бе абсолютно сигурен, че те ще избягат от страната.

— Вашите хора добре си свършиха работата.

— Благодарение на теб, Пит. Ако някога Митническата служба може да ти извърши услуга, без незаконното внасяне на стоки, разбира се, не се колебай да се обърнеш към нас.

— Ще запомня това, благодаря ти.

 

 

Били Юма разседлаваше коня си след ежедневната паша на малкото си стадо добитък. Той спря за миг, за да погледне към каменистия пейзаж, леко разнообразен с кактуси, мескитови дървета и тамарикси^[2], пръснати между подаващите се от почвата камъни и скали, които съставяха тази част от пустинята Сонора. В далечината той видя облак прах, който се приближаваше към селото. Облакът бавно придобиваше очертанията на, както му се струваше, един много стар автомобил, който теглеше зад себе си ремарке. И двете превозни средства бяха боядисани в тъмно, почти черно-синьо.

Любопитството му се усили още повече, когато колата и ремаркето спряха пред неговата къща. Той излезе извън оградата и се запъти към тях. В този момент вратата на колата се отвори и от нея излезе Пит.

— Нека топлото слънце бъде над теб, приятелю мой — приветства го Юма.

— И ясното небе над теб — отвърна Пит.

Юма разтърси буйно ръката на Пит.

— Истински се радвам да те видя. Казаха ми, че си умрял в мрака.

— Почти, но не съвсем — каза Пит и кимна към окачената си на превръзка ръка. — Исках да ти благодаря за това, че влезе в планината и спаси живота на приятелите ми.

— Злите хора трябва да умират — каза философски Юма. — Радвам се, че пристигнах навреме.

Пит подаде на Юма увитите в одеяло идоли.

— Донесъл съм нещо за теб и племето ти.

Юма отгърна внимателно горната половина на одеялото, сякаш искаше да види лицето на бебе. Няколко мига той стоя онемял, втренчил поглед в лицата на четирите божества. Сълзи изпълниха очите му.

— Ти върна душата на моето племе, нашите мечти, нашата религия. Сега децата ни ще могат да преминат през свещения обред на пълнолетието си и да станат мъже и жени.

— Казаха ми, че хората, които откраднали идолите, чували някакви странни звуци, сякаш някакви деца плачели.

— Те са плачели да се върнат вкъщи.

— Мислех, че индианците никога не плачат.

Юма се усмихна. Радостното вълнение от това, което държеше в ръцете си, обля душата му.

— Не вярвай на това. Ние просто не позволяваме на други да ни видят.

Пит представи Лорън на Поли, жената на Юма, която настоя те да останат на вечеря и не приемаше никакви откази. Лорън се изтърва неволно, че Пит много харесва „уевос ранчерос“ и Поли приготви такова количество, с което спокойно можеше да нахрани петима работника от ранчото.

По време на вечерята приятелите и роднините на Юма дойдоха в къщата и наблюдаваха благоговейно идолите от тополово дърво. Мъжете се ръкуваха с Пит, докато жените дадоха на Лорън малки, ръчно изработени дарове. Това бе вълнуваща сцена и Лорън плака, без да се срамува.

Пит и Юма виждаха един в друг двама мъже, които имаха сродни души. И двамата приемаха света такъв, какъвто е. Пит му се усмихна.

— За мен е чест да имам за приятел човек като тебе, Били.

— Винаги си добре дошъл тук.

— Когато изкарат водата на повърхността — каза Пит, — ще се погрижа твоето село да е на първо място в списъка за получаването й.

Юма свали от врата си един амулет, окачен на кожена връв, и го даде на Пит.

— Нещо, което ще ти напомня за твоя приятел.

Пит разгледа амулета. Той представляваше медно изображение на Демонио дел Муертос на Серо ел Капироте с инкрустиран в него тюркоаз.

— Твърде ценен е. Не мога да го взема.

Юма поклати глава.

— Заклех се да го нося, докато свещените ни идоли не се върнат в къщи. Сега той е твой, за да ти носи късмет.

— Благодаря.

Преди да напуснат Каньон Ометепек, Пит заведе Лорън до гроба на Пати Лу Катинг. Тя коленичи и прочете надписа върху надгробния камък.

— Какви красиви думи — тихо каза тя. — Има ли някаква история зад тях?

— Изглежда никой не я знае. Индианците казват, че е била погребана от неизвестни хора през нощта.

— Била е толкова малка. Само на десет години.

Пит кимна.

— Тя почива в едно твърде самотно място за десетгодишно момиче. Когато се върнем във Вашингтон, нека да се опитаме да открием дали тя съществува някъде в архивите.

Дивите цветя на пустинята бяха цъфнали и прецъфтели, затова Лорън направи венец от клонки на креозотен храст^[3] и ги положи върху гроба. Двамата останаха малко там, отправили поглед към пустинята. Цветовете й, запалени от залязващото слънце, бяха живописни и необикновени, с ярки багри в чистия ноемврийски въздух.

Когато Лорън подкара „Пиърс Ароу“ към главната магистрала, цялото село се подреди в шпалир край пътя, за да им каже „adios“. Докато сменяше скоростите, Лорън погледна с тъжна замисленост към Пит.

— Колкото и странно да мислиш, че звучи, това малко селце би могло да бъде идилично място за прекарване на един тих меден месец.

— Напомняш ми за това, че веднъж ти предложих да се оженим?

— Възнамерявам да го отпиша като момент на лудост от твоя страна.

Пит я погледна.

— Отказваш ми?

— Не се прави на съкрушен. Един от нас трябва да погледне истината в очите. Съвестта ти не ти позволява да се откажеш.

— Предложението ми бе сериозно.

Тя извърна глава от пътя и му се усмихна топло.

— Знам, че е било, но нека погледнем действителността. Нашият проблем е, че ние сме големи приятели, но не се нуждаем един от друг. Ако ти и аз живеехме в малка къщичка с дървена ограда, мебелите щяха само да събират прах, защото никой от нас няма да си бъде вкъщи. Два остри камъка брашно не мелят. Твоят живот е морето, а моят — Конгреса. Ние никога не бихме могли да имаме близката връзка на влюбени хора. Не си ли съгласен?

— Не мога да отрека, че имаш основание.

— Гласувам да продължаваме така, както живеехме досега. Някакви възражения?

Пит не отговори веднага. Той прикри облекчението си със забележително умение, помисли си Лорън. Пит остана дълго загледан към пътя през предното стъкло. Накрая той каза:

— Знаете ли какво, мис Смит?

— Не, какво?

— За политик вие сте една невероятно честна и сексапилна жена.

— А за морски инженер — отвърна с дрезгав глас тя, — независимо от обективните обстоятелства, ти можеш лесно да бъдеш заобичан.

Пит се усмихна лукаво и зелените му очи светнаха.

— Колко има до Вашингтон?

— Около пет хиляди километра. Защо?

Той свали превръзката, която придържаше ръката му, хвърли я на задната седалка и плъзна ръката си около рамото на Лорън.

— Помисли си само, имаш пет хиляди километра, за да разбереш точно колко много можеш да ме обичаш.