Клайв Къслър
Златото на инките (28)

26

Рано на следващата сутрин, половин час преди по пътищата да настъпи оживление, Пит остави Лорън пред къщата й и продължи към управлението на НЮМА. Тъй като не искаше да рискува „Алард“-ът да бъде повреден от лудешки каращите столични шофьори, той беше избрал стар, но отлично поддържан джип „Гранд Уегъниър“ от 1984 година, който беше преоборудвал с осемцилиндров, V-образен двигател „Родек“ с мощност 500 конски сили, взет от автомобил с форсиран двигател, катастрофирал по време на национална надпревара за най-бързо набираща скорост кола.

Шофьорите на „Ферари“ или „Ламборгини“, спрели до него на някой светофар, никога не биха предположили, че Пит би могъл да ги остави далеч зад себе си при ускоряване от нула до сто мили в час, преди по-доброто предавателно число и аеродинамична форма на автомобилите им да си кажат думата.

Той спря джипа на паркинга пред високата кула със зелени стъкла, в която се помещаваха канцелариите на НЮМА и взе асансьора до етажа с компютрите на Йегър, стиснал здраво в дясната си ръка дръжката на металния куфар, в който се намираше нефритената кутия. Когато влезе в една от специалните зали за съвещания, там вече го очакваха адмирал Сандекър, Джордино и Гън. Той остави куфара на пода и се здрависа с тях.

— Извинявам се, че закъснях.

— Не си закъснял. — Острият тон на адмирал Джеймс Сандекър би могъл да среже замръзнала свинска пържола. — Ние подранихме. Изпълнени с напрежение и в очакване на картата или както там й казваш.

— Кипу — обясни търпеливо Пит. — Пособие, използвано от инките за записване на данни.

— Казаха ми, че това нещо щяло да ни отведе към огромно съкровище. Вярно ли е?

— Нямах представа, че проявявате интерес — каза Пит леко усмихнат.

— Когато поемаш нещата в свои ръце, в работно време и за сметка на агенцията, при това, мога да добавя, зад гърба ми, започвам доста усилено да се замислям дали да не дам обява в колонката за набиране на работна ръка, че търся нов директор по проектите.

— Чисто недоглеждане, сър — каза Пит, като полагаше значителни усилия на волята да остане сериозен. — Имах намерение да ви изпратя пълен доклад.

— Ако вярвах на това — изсумтя Сандекър, — щях да си купя акции във фабрика за каруцарски камшици.

На вратата се почука и в стаята влезе плешив блед мъж с огромни рунтави мустаци в стил Уайът Ърп. Той беше облякъл безупречно изгладена бяла лабораторна престилка. Сандекър му кимна леко за поздрав и се обърна към останалите.

— Смятам, че всички познавате д-р Бил Стрейт.

Пит протегна ръка.

— Разбира се. Бил оглавява отдела за консервация на открити в морето предмети. Работили сме заедно по няколко проекта.

— Екипът ми все още е заринат сред двата товара антики от византийския кораб, който ти и Ал открихте сред ледовете на Гренландия преди няколко години.

— Всичко, което си спомням от този проект — каза Джордино — е, че цели три месеца не можах да се стопля.

— Защо не ни покажеш какво си донесъл? — рече Сандекър, който не беше в състояние да обуздае нетърпението си.

— Да, точно така — каза Йегър, като бършеше едното стъкло на старомодните си очила. — Дай да го видим.

Пит отвори куфара, внимателно извади нефритената кутия и я постави върху заседателната маса. Тъй като Джордино и Гън вече я бяха видели по време на полета от дъждовната гора до Кито, те се отдръпнаха назад, а Сандекър, Йегър и Стрейт пристъпиха напред, за да я разгледат отблизо.

— Майсторска изработка — заяви Сандекър, възхитен от детайлно изваяните черти на лицето върху капака.

— Доста характерен образ — отбеляза Стрейт. — Спокойното изражение и замисленият поглед на очите определено навеждат на мисълта за нещо азиатско. Почти директна асоциация с ваятелското изкуство от времето на династията Кахола в южна Индия.

— Като те слушам — каза Йегър, — лицето наистина има забележителна прилика с повечето статуи на Буда.

— Как е възможно две култури, които нямат връзка помежду си, да извайват сходни образи от един и същ тип камък? — попита Сандекър.

— Предколумбов контакт след прекосяване на Тихия океан? — предположи Пит.

Стрейт поклати глава.

— Докато някой не открие на това полукълбо древен предмет, за който с абсолютна сигурност е доказано, че е дошъл от Азия или Европа, всички прилики трябва да се разглеждат като чисти съвпадения. Нищо повече.

— По същия начин нито едно ранно произведение на изкуството на маите или пък от района на Андите не е било открито по време на разкопки в древните градове около Средиземно море или в Далечния Изток — каза Гън.

Стрейт леко прокара връхчетата на пръстите си по зеления нефрит.

— И все пак това лице представлява загадка. За разлика от маите и древните китайци, инките не са отдавали голямо значение на нефрита. Те предпочитали да окичват своите царе и богове, били те живи или мъртви, със злато, като вярвали, че то символизира слънцето, което оплождало земята и дарявало с топлина всичко живо.

— Дайте да я отворим и да се заемем с онова нещо вътре — нареди Сандекър.

Стрейт кимна към Пит.

— Предоставям на теб тази чест.

Без да каже дума, Пит пъхна тънка метална пластинка под капака на кутията и като я натисна внимателно, го отвори.

То беше там. Кипуто лежеше в облицованата с кедър кутия така, както беше лежало векове наред. Близо минута те го оглеждаха с любопитство, като се чудеха дали загадката, която криеше, може да бъде разгадана.

Стрейт отвори малък кожен несесер с цип. Вътре бяха прилежно подредени комплект инструменти, няколко различни по големина пинцети, малък дебеломер и цял ред метални остриета, подобни на онези, които зъболекарите използват за почистване на зъби. Той надяна чифт меки бели ръкавици и взе пинцета и едно от остриетата. После бръкна в кутията и започна да проучва кипуто, като внимателно проверяваше дали би могъл да раздели нишките, без да ги скъса.

Сякаш беше хирург, който изнася лекция на група стажанти пред някой труп, той започна да обяснява процеса на проучване.

— Кипуто е направено от различни метали, предимно мед, малко сребро, една-две от нишките са златни. Изглежда, че са били ръчно оформени като жички, а после усукани в малки навити кабели, някои по-дебели от другите, с различен брой нишки и цветове. Кабелите все още са запазили до известна степен якостта си на опън и са учудващо гъвкави. Както виждам, те са общо тридесет и един, с различни дължини, като по всеки има поредица от невероятно малки възли, разположени на неравни интервали. Окраската на повечето от кабелите е различна, но няколко са с еднакъв цвят. По-дългите кабели са свързани към по-къси, изпълняващи ролята на подчинено определително изречение, подобно на конструкцията на изречение в час по английски език. Това със сигурност представлява сложно съобщение, което плаче някой да го разчете.

— Амин — промърмори Джордино.

Стрейт замълча и се обърна към адмирала.

— С ваше позволение, сър, ще извадя кипуто от кутията.

— Искаш да кажеш, че аз ще отговарям, ако повредиш проклетото нещо — намръщи се Сандекър.

— Ами, сър…

— Хайде, човече, залавяй се за работа. Не мога да вися тук цял ден и да се пуля в някаква миризлива стара антика.

— Нищо не изостря сетивата на човек по-добре от миризмата на гнила слама — весело подметна Пит.

Сандекър го изгледа кисело.

— Можем да минем и без смешки.

— Колкото по-скоро разплетем това нещо — горящ от нетърпение заяви Йегър, — толкова по-бързо ще мога да съставя програма за дешифриране.

Стрейт сви пръсти като пианист, готвещ се да щурмува „Унгарска Рапсодия“ номер две на Ференц Лист. После пое дълбоко дъх и бавно бръкна в кутията. Той пъхна много внимателно малка извита сонда под няколко от кабелите на кипуто и предпазливо ги повдигна с частица от сантиметъра.

— Един на нула за нас — облекчено въздъхна той. — След като са пролежали няколко века в кутията, намотките не са слепнали заедно, нито пък са залепнали за дървото. Отделят се без всякакво усилие.

— По всички личи, че са устояли изключително добре на разрушителното въздействие на времето — отбеляза Пит.

След като огледа кипуто отвсякъде, Стрейт пъхна под него две големи пинцети от насрещните му страни. Той спря за миг, сякаш за да си вдъхне кураж, а после започна да повдига кипуто от мястото му. Никой не проговори, всички бяха притаили дъх. Най-сетне Стрейт положи разноцветните кабели върху една стъклена поставка. Като смени пинцетите с метални остриета, той педантично заразгръща кабелите един по един, докато заприличаха на разтворено ветрило.

— Това е то, господа — въздъхна с облекчение той. — Сега трябва да накиснем снопчетата в много слаб почистващ разтвор, за да отстраним петната и корозията. Едва след това ще пристъпим към процедура за химическа консервация в нашата лаборатория.

— След колко време ще можете да го върнете на Йегър, за да го проучи? — попита Сандекър.

Стрейт сви рамене.

— Шест месеца, може и година.

— Разполагате с два часа — отсече Сандекър, без да му мигне окото.

— Невъзможно. Металните кабели са издържали толкова дълго, защото са били затворени в кутия, която почти не пропуска въздух. Сега, изложени напълно на въздействието на въздуха, те бързо ще започнат да се разпадат.

— Не обаче и онези, изплетени от злато — каза Пит.

— Не, златото е практически неразрушимо, но не знаем точното съдържание на минерали в останалите оцветени намотки. Медта, например, може да съдържа сплав, която става трошлива при окисляване. Без грижлива консервация, те могат да започнат да се разпадат, а цветовете да избледнеят така, че да престанат да се различават.

— Определянето на цветовия код е жизненоважно за разшифроването на кипуто — добави Гън.

Градусът на настроението в стаята внезапно спадна. Само Йегър сякаш остана незасегнат. Когато погледна към Стрейт, по лицето му играеше лукава усмивка.

— Дай ми тридесет минути, за да могат сканиращите ми устройства да измерят разстоянието между възлите и запаметят напълно разположението им и можеш да задържиш това нещо в лабораторията си, докато остарееш и побелееш.

— Само толкова време ли ти е нужно? — попита Сандекър недоверчиво.

— Компютрите ми могат да генерират триизмерни дигитални изображения обработени така, че да показват снопчетата в същото състояние, в което са били при създаването им преди четиристотин години.

— О, как смирява се зверът жесток — изпаднал в поетично настроение заяви Джордино, — в днешните модерни времена…

Сканирането, което Йегър извърши на кипуто на Дрейк, отне близо час и половина, но когато приключи, графичното изображение изглеждаше по-истинско от оригинала, когато е бил чисто нов. Четири часа по-късно той направи първия пробив в разшифроването на съобщението, което се съдържаше в него.

— Невероятно как нещо тъй просто може да бъде толкова сложно — каза той, вперил поглед в ярко оцветената симулация на кабелите, разперени като ветрило върху екрана на големия монитор.

— Нещо като сметало — рече Джордино, възседнал един от столовете в компютърната светая светих на Йегър, подпрян на облегалката му. Стрейт се беше върнал в лабораторията си с кипуто, а Сандекър и Гън бяха отишли на заседание на една от сенатските комисии за нов подводен геоложки проект.

— Далеч по-сложно. — Пит се беше надвесил над рамото на Йегър, изучавайки изображението на екрана. — Сметалото по принцип е математическо пособие. Кипуто, от друга страна, е много по-прецизен инструмент. Всеки цвят, дебелина на намотка, разположение и тип на възел, както и снопчетата в краищата имат свое собствено значение. За щастие, бройната система на инките, също като нашата, се е основавала на десетицата.

— Получаваш отличен. — Йегър кимна. — Тук, освен цифровото отразяване на количества и разстояния, е описано и историческо събитие. Все още се лутам в тъмното, но например… — Той замълча и набра на клавиатурата поредица от команди. Три от намотките на кипуто сякаш се отделиха от главния пръстен и върху екрана се появи увеличеното им изображение. — Анализът ми доказва доста убедително, че кафявите, сините и жълтите намотки сочат разстояние, изминато във времето. Многобройните по-малки оранжеви възли, които са равномерно разположени и по трите намотки, символизират слънцето или времетраенето на един ден.

— Как стигна до това заключение?

— Разковничето се крие в разположените на неравни интервали големи бели възли.

— Между оранжевите?

— Точно така. Компютърът и аз открихме, че те напълно съвпадат с фазите на луната. Веднага щом успея да изчисля астрономическите лунни цикли през шестнадесети век, ще мога да определя приблизителните дати.

— Разсъждаваш правилно — заяви Пит с все по-нарастващ оптимизъм. — Очевидно си попаднал на нещо.

— Следващата стъпка е да се определи какво е трябвало да показва всеки един от кабелите. Излиза, че освен всичко друго, инките са владеели до съвършенство простотата. Според компютърния анализ зелената намотка означава земя, а синята — море. За жълтата все още не знам.

— Е, и какво излиза тогава? — попита Джордино.

Йегър натисна два клавиша и се облегна.

— Двадесет и четири дни пътуване по суша. Осемдесет и шест по вода. Дванадесет дни по нещо жълто, каквото и да означава то.

— Времето, което са прекарали на определеното местоназначение — предположи Пит.

Йегър кимна в знак на съгласие.

— По всяка вероятност. Жълтата намотка би могла да означава гола местност.

— Или пустиня — каза Джордино.

— Или пустиня — повтори Пит. — Добра догадка, ако говорим за северния бряг на Мексико.

— На отсрещната страна на кипуто се виждат кабели със същия син и зелен цвят, но с различен брой възли. Според компютъра това е времето, което е било необходимо за връщане. Като съдя по добавките и по-малкото разстояние между възлите, бих казал, че пътуването по море към дома е било трудно и изпълнено с бури.

— Не ми изглежда да се луташ в тъмното — рече Пит. — Бих казал, че доста добре си схванал за какво става дума.

Йегър се засмя.

— Ласкателството е винаги добре дошло. Надявам се само да не започна да си съчинявам по-голямата част от анализа в процеса на работата.

Тази перспектива никак не се понрави на Пит.

— Никакви измислици, Хирам. Бъди точен.

— Разбирам. Трябва ти здраво бебе с десет пръста на ръцете и още толкова на краката.

— И за предпочитане такова, което ще държи табела: „Копайте тук!“ — изрече Пит с хладен, глух глас, от който косата на Йегър настръхна, — иначе ще се зверим пред празна дупка.