Клайв Къслър
Златото на инките (38)

36

Лорън шофираше, когато стигнаха Сан Фелипе. Пит се бе проснал върху задната седалка и хъркаше юнашки, но Лорън не си направи труда да го събуди. Тя обиколи с прашния, изцапан с мушици „Пиърс Ароу“ кръглия градски площад, като направи широк завой, за да не блъсне караваната в бордюра и зави на юг към скритото зад вълнолома пристанище на града. Не бе очаквала да види толкова много хотели и ресторанти. Заспалото някога рибарско селце сега бе на върха на туристическия бум и плажната ивица покрай него бе осеяна с новостроящи се курорти.

На пет километра (3 мили) южно от града тя зави наляво по един път, който водеше към водите на Залива. На Лорън й се стори странно как едно изкуствено, създадено от човек, пристанище е могло да бъде построено на толкова открита брегова ивица. Тя сметна, че по-подходящо място би било под завета на Макаро Пойнт, на няколко километра на север. О, стига толкова, реши тя. Какво разбираше един гринго от политиката в Баха?

Лорън спря „Пиърс“-а до един прастар ферибот, който изглеждаше като призрак, дошъл от някой склад за метални отпадъци. Това впечатление бе допълнително усилено от отлива, който бе оставил корпуса на кораба да се килне като пиян на една страна и килът да затъне в тинята по дъното на пристанището.

— Ставай и се размърдай, момко — каза тя, като се пресегна над седалката и разтърси Пит.

Той примига и надникна любопитно през страничния прозорец към стария кораб.

— Трябва да съм влязъл в някоя деформация на времето или съм попаднал в „Зоната на здрача“. Кое от двете?

— Нито едното, нито другото. Намираш се в пристанището на Сан Фелипе и в момента гледаш бъдещия си дом, в който ще прекараш следващите две седмици.

— Боже господи — смотолеви Пит в изумление, — един истински параход с двигател с люлеещ се предавателен лост и странични веслени колела.

— Трябва да призная, че в него има нещо от епохата на Марк Твен.

— На какво искаш да се обзаложим, че той е превозил войските на Грант през Мисисипи до Виксбърг?

Гън и Джордино ги забелязаха и им махнаха, след което слязоха по едно мостче долу на пристана. Пит и Лорън се измъкнаха от колата и започнаха да зяпат кораба.

— Добре ли пътувахте? — попита Гън.

— Ако не броим хъркането на Дърк, пътуването бе чудесно — каза Лорън.

Пит я погледна възмутен.

— Аз не хъркам.

Тя отправи поглед към небесата.

— Получих тендинит в лакътя си от това непрестанно да те сръгвам.

— Какво мислиш за работната ни площадка? — попита Джордино, като направи величествен жест към ферибота. — Построен е през 1923 и е бил един от последните параходи с люлеещ се предавателен лост.

Пит вдигна слънчевите си очила и започна да разглежда стария съд.

Погледнати отдалеч, повечето кораби обикновено изглеждат по-малки, отколкото са в действителност. Само когато човек застане близо до тях, те се изправят с истинските си огромни размери. Това бе вярно за пътническите автомобилни фериботи от първата половина на века. В разцвета на силите си, седемдесетметровият (230-футов) съд можеше да превозва петстотин пътника и шестдесет автомобила. Върху дългия черен корпус бе разположена бяла надстройка на два етажа, на чиято горна палуба имаше голям комин и две лоцмански кабини, по една в двата края. Подобно на повечето фериботи за коли той можеше да бъде товарен и разтоварван както от носа, така и от кърмата, в зависимост от посоката на плаване в дадения момент. Той никога не е имал изящен вид, дори и като нов, но в замяна на това е осигурявал важна и незабравима услуга в живота на милиони негови бивши пътници.

Името, изрисувано с боя през средата на надстройката, в която се помещаваха веслените колела, гласеше „Алхамбра“.

— Откъде откраднахте тази антика? — попита Пит. — От някой морски музей?

— Като го опознаеш, ще го обикнеш — каза безчувствено Джордино.

— Това бе единственият съд, който успях да намеря за толкова кратко време и върху който може да каца хеликоптер — обясни Гън. — Освен това направих Сандекър щастлив, като го набавих много евтино.

Лорън се усмихна.

— Това е една реликва, която поне не можеш да вкараш в колекцията си на транспортни средства.

Пит посочи към люлеещия се предавателен лост, монтиран над високата А-образна рамка, който се накланяше нагоре и надолу, като единият край се задвижваше от парния цилиндър чрез съединителен прът, а другият задвижваше коляновия вал, който въртеше веслените колела.

— Не мога да повярвам, че котлите му все още работят с въглища.

— Преди петдесет години са били трансформирани да работят с бензин — каза Гън. — Двигателите са все още в забележителна форма. Скоростта му на движение е двадесет мили в час.

— Да не би да имаш предвид възли или километри? — попита Лорън.

— Скоростта на фериботите се измерва в мили — отвърна Гън с вид на познавач.

— Като гледам, този май никъде няма да ходи — каза Пит. — Не и преди да изровите кила му от тинята.

— В полунощ той вече ще плава като тапа — увери го Гън. — В тази част на Залива приливът е около четири-пет метра.

Въпреки че външно показа неодобрение, Пит вече изпитваше силна привързаност към стария съд. Това бе любов от пръв поглед. Стари автомобили, самолети или кораби, всичко механично, което идваше от миналото, го очароваше. Родил съм се твърде късно, често се оплакваше той, осемдесет години по-късно.

— А екипажът?

— Един техник с помощник и двама моряка. — Гън направи пауза и се усмихна широко по момчешки. — А аз ще въртя щурвала, докато ти и Ал щуреете из Залива с летящата си машина.

— Като говорим за хеликоптера, къде сте го скрили?

— Вътре в палубата за автомобили — отвърна Гън. — Мястото там е подходящо за неговото обслужване, без да се притесняваме от атмосферните условия. Когато ще трябва да лети, ще го избутаме навън на товарната палуба.

Пит погледна Джордино.

— Планира ли мрежа за претърсване по дни?

Набитият италианец поклати глава.

— Направих разчет на обхвата, който може да се покрие с пълен резервоар гориво, както и часовете на излитане, но оставих мрежата за издирване на теб.

— Какъв срок от време разглеждаме?

— Трябва да можем да покрием района за три дена.

— Преди да забравя — каза Гън. — Първото нещо, което трябва да направиш утре сутринта, е да се свържеш с адмирала. Така поиска той. В предната лоцманска кабина има телефон „Иридиум“.

— Защо да не му се обадя сега? — попита Пит.

Гън погледна часовника си.

— Ние сме три часа назад от Източното крайбрежие. В този момент той седи в Кенеди Сентър и гледа театрална пиеса.

— Извинете — прекъсна разговора им Лорън, — мога ли да задам няколко въпроса?

Мъжете млъкнаха и я зяпнаха. Пит се поклони.

— Имате думата, представителко на американския Конгрес.

— Първият е, къде смятате да паркирате „Пиърс Ароу“? Тук обстановката не изглежда достатъчно безопасна, за да оставим без надзор един класически автомобил, струващ сто хиляди долара, на някакво рибарско пристанище.

Гън бе изненадан от въпроса й.

— Пит не ти ли каза? Пиърсът и караваната се качват на борда на ферибота. Вътре има сума ти място.

— Има ли баня и душ?

— Всъщност на горната пътническа палуба има четири дамски тоалетни, както и душ в помещенията на екипажа.

— Значи няма да се чака на опашка за нощното гърне. Това ми харесва.

Пит се засмя.

— Дори няма да е необходимо да разопаковаш багажа.

— Представи си, че се намираш на увеселителен кораб на Карнивъл Лайнс — каза шеговито Джордино.

— И последния ти въпрос? — попита Гън.

— Умирам от глад — съобщи величествено тя. — Кога ще се храним?

 

 

През есента слънцето в Баха има особено излъчване, изсипвайки лъчи от небосвод със странен блясък в синьо-бяло.

Този ден от единия до другия хоризонт в небето не се виждаше нито едно облаче. Една от най-безплодните земи в света, полуостров Баха, предпазва Морето на Кортес от бурните вълни, които идват от необятния Тих океан. През летните месеци тропическите бури със силни ветрове не са нещо непознато тук, но към края на октомври преобладаващите ветрове променят посоката си от изток на запад и в повечето случаи предпазват Залива от силно вълнение.

С „Пиърс Ароу“ и неговата каравана, здраво вързани в просторната палуба за автомобили, с Гън на щурвала в лоцманската кабина и Лорън, изпънала се по бикини в един шезлонг, фериботът излезе от пристанището с вълнолома и направи широк завой на юг. Старият кораб представляваше внушителна гледка с черния си дим, който се издигаше от комина му, и с веслените колела, които удряха мощно по водната повърхност. Люлеещият се предавателен механизъм с форма на сплескан квадрат се издигаше и падаше, предавайки мощта на огромното бутало на двигателя към вала, който въртеше веслените колела. В това движение имаше особен ритъм и ако човек се загледаше достатъчно дълго в него, то можеше да го хипнотизира.

Докато Джордино направи предстартова проверка на хеликоптера и напълни догоре резервоара с гориво, Сандекър осведоми Пит за последния развой на събитията по сателитния телефон „Иридиум“ на „Моторола“. Чак след един час, когато фериботът премина край Пойнт Естрела, Пит изключи телефона и слезе долу на импровизираната хеликоптерна площадка, разположена върху откритата предна палуба на кораба. Веднага щом той зае мястото си и закопча предпазния си колан, Джордино вдигна във въздуха тюркоазния летателен апарат на НЮМА и пое курс, успореден на бреговата линия.

— Какво имаше да казва старецът, преди да напуснем „Алхамбра“? — попита Джордино, докато хоризонтираше хеликоптера на 800 метра (2600 фута) височина. — Да не би Йегър да е открил някакви нови следи?

Пит седеше на мястото на втория пилот и действаше като навигатор.

— Йегър не е направил потресаващи разкрития. Единствената информация, която можел да добави, е, че предполага, че статуята на демона стои точно върху входа на тунела, който води към пещерата със съкровището.

— Ами тайнствената река?

— Все още е в неведение.

— А Сандекър?

— Последната новина е, че сме атакувани в гръб. Митницата и ФБР се изтърсили изневиделица и го информирали, че една банда от крадци на произведения на изкуството също е тръгнала по следите на съкровището на Хуаскар. Той ни предупреди да си държим очите „отворени на четири“ заради тях.

— Имаме конкуренция?

— Фамилия, която управлява световна империя, търгуваща с крадени предмети на изкуството и фалшификати.

— Как се нарича? — попита Джордино.

— „Золар Интернешънъл“.

За момент Джордино не реагира, след което избухна в неудържим смях.

— Какво е толкова смешно?

— Золар — отвърна Джордино, задавен от смях. — Спомням си един тъпак в осми клас, който правеше евтини магически номера по време на училищни сбирки. Той наричаше себе си Великия Золар.

— От това, което ми съобщи Сандекър — каза Пит, — човекът, който оглавява организацията, освен всичко друго, не е и тъп. Федералните агенти оценяват годишния му нелегален приход на повече от осемдесет милиона долара. Прилична сума, когато вземеш под внимание, че върху тази печалба той не плаща данъци.

— Окей, значи не е оня нещастник от училище. Според федералните колко близо е Золар до съкровището?

— Те смятат, че той има по-добри указания от нас.

— Искам да обзаложа пуйката си за Деня на благодарността, че ние първи ще открием мястото.

— И в двата случая ще загубиш.

Джордино се обърна и го погледна.

— Ще благоволиш ли да осведомиш стария си приятел за причината?

— Ако ударим джакпота преди тях, ние трябва да се слеем с пейзажа и да ги оставим да изгребат до дъно плячката.

— Да се откажем? — попита невярващо Джордино.

— Такива са заповедите — каза Пит, в чиито очи се четеше негодувание.

— Но защо? — поиска да узнае Джордино. — Що за мъдрост вижда нашето доброжелателно правителство в това да помага на престъпниците да забогатя ват?

— За да могат Митницата и ФБР да ги проследят и хванат, като предявят срещу тях обвинение и впоследствие ги осъдят за няколко доста тежки престъпления.

— Не бих казал, че такъв тип правосъдие ми се нрави. Данъкоплатците ще бъдат ли уведомени за неочакваното щастливо събитие?

— Вероятно не, не повече, отколкото им бе съобщено за испанското злато, което армията прибра от Викторио Пийк в Ню Мексико, след като то бе открито от група цивилни през тридесетте.

— Живеем в мръсен и жесток свят — поетично отбеляза Джордино.

Пит направи жест към изгряващото слънце.

— Поеми приблизителен курс един-един-нула градуса.

Джордино записа източната посока.

— Искаш да провериш другата страна на Залива при първия полет?

— Само четири острова имат геоложките особености, които приличат на тези, които търсим. Но ти знаеш, че обичам да започвам претърсването от най-външния периметър на мрежата, като постепенно се приближавам към по-обещаващите цели.

Джордино се ухили.

— Всеки разумен човек би започнал от центъра.

— Не знаеш ли — върна му го веднага Пит, — че най-добре се забавлява селският луд.