Клайв Къслър
Златото на инките (39)

37

Изминали бяха четири дълги дни на търсене. Оксли бе обезкуражен, Сарасон странно доволен, докато Мур бе объркан. Те бяха прелетели над всеки един остров в Морето на Кортес, който имаше търсените геоложки черти. На върховете на няколко острова имаше образувания, които приличаха на изсечени от човешка ръка фигури. Но след ниските разузнавателни полети и мъчителното катерене по стръмни склонове, за да проверят отблизо скалните фигури, те откриваха, че това, което бяха взели за фигура, изсечена в скала, е било плод единствено на тяхното въображение.

Мур вече бе престанал да бъде арогантният академик. Той бе искрено объркан. Скалната скулптура трябваше да съществува на остров във Вътрешно море. Пиктографите върху златната мумия бяха ясни и не можеше да има грешка в превода му за посоките. За човек, който бе толкова сигурен в себе си, провалът бе вбесяващ.

Мур бе също така озадачен и от внезапната промяна в поведението на Сарасон. Копелето, размишляваше Мур, вече не проявяваше враждебност или гняв. Тези странни, почти безцветни очи сякаш винаги бяха в състояние на наблюдение, без нито за миг да изгубят своята проницателност. Винаги когато Мур се взираше в тях, той усещаше, че пред него стои човек, свикнал да гледа смъртта в очите.

Безпокойството на Мур растеше. Равновесието на силите се бе променило. Преимуществото му бе намаляло сега, когато бе сигурен, че Сарасон бе прозрял, че зад самоличността му на арогантен преподавател се крие и нещо друго. Щом той бе разпознал инстинкта на убиец в Сарасон, логично бе и Сарасон да бе открил убиеца в него.

Но имаше и малко удовлетворение. Сарасон не бе ясновидец. Нито той, нито който и да е друг на този свят, с изключение на президента на Съединените щати, не можеше да знае, че професор Хенри Мур, уважаван антрополог и неговата също така уважавана съпруга археоложка, Мики, бяха експерти в извършването на политически убийства на чуждестранни терористки главатари. С академичните си препоръки те с лекота пътуваха из различни чужди страни като консултанти по археологически проекти. Интересното бе, че ЦРУ беше в пълно неведение относно техните действия. Задачите им идваха директно от една малко известна агенция, която се наричаше „Съвет за дейности в чужбина“ и се помещаваше в малко сутеренно помещение под Белия дом.

Мур се местеше неспокойно в седалката си и разучаваше една карта на Залива. Накрая той каза:

— Нещо не е наред. Нещо тук въобще не е наред.

Оксли погледна часовника си.

— Пет часа е. Предпочитам да кацна на дневна светлина. Бихме могли да приключим за днес.

Безизразният поглед на Сарасон се отправи към празния хоризонт пред тях. Той бе непривично спокоен и мълчалив и не предложи коментар.

Мур разучаваше островите, които бе отбелязал с кръстче.

— Тук трябва да бъде — каза той с тон, сякаш бе скъсан на изпит.

— Имам неприятното чувство, че може да сме прелетели съвсем близо до него — каза Оксли.

Сега, когато виждаше Мур в друга светлина, Сарасон гледаше на него с уважението, което един противник хранеше към друг. Той скоро осъзна, че въпреки крехкото си телосложение, професорът бе силен и бърз. Мъчителното катерене по скалните стени на обещаващи острови, задъхването от силно изтощение и пиянското му държане не бяха нищо повече от една преструвка. При два случая Мур бе прескочил пукнатини с пъргавината на планинска коза. При друг, с привидно леко усилие, той хвърли настрани един голям камък, който препречваше пътя му и чието тегло бе приблизително равно на неговото.

Сарасон каза:

— Може би скулптурата на инките, която търсим, е била разрушена.

В задната седалка на хидроплана Мур поклати глава.

— Не, тъй като щях да разпозная парчетата.

— Ами ако е била преместена? Няма да бъде за първи път, когато една древна скулптура е била преместена и изложена на показ в някой музей.

— Ако мексиканските археолози бяха взели една масивна скална скулптура и я изложили на показ — продължи с упорит тон Мур, — аз щях да зная за това.

— Тогава как си обясняваш това, че тя не е там, където се предполага, че трябва да бъде?

— Не мога да си обясня — призна Мур. — Веднага щом кацнем обратно в хасиендата, ще прегледам отново записките си. Трябва да има някаква привидно незначителна следа, която съм изпуснал в превода си на златните одежди.

— Надявам се, че ще я откриеш до утре сутринта — каза сухо Сарасон.

Оксли се бореше с дрямката. Той бе на пулта за управление от девет часа сутринта и вратът му се бе схванал от умора. Той стисна лоста за управление между коленете си и си наля чашка кафе от един термос. Удари една глътка и смръщи лице. Кафето не само че беше студено, но и нагарчаше като киселина от акумулатор. Внезапно очите му зърнаха нещо зелено да проблясва под един облак. Той посочи навън през прозореца вдясно от хидроплана Бафин.

— Човек не вижда много хеликоптери в тази част на Залива — каза небрежно той.

Сарасон не си направи труда да погледне.

— Трябва да е някакъв патрулен самолет на мексиканските военноморски сили.

— Издирвайки, без съмнение, някой пиян рибар с повреден двигател — добави Мур.

Оксли поклати глава.

— Не си спомням някога да съм виждал военен хеликоптер с тюркоазен цвят.

Сарасон вдигна поглед сепнат.

— Тюркоазен? Можеш ли да различиш опознавателните му знаци?

Оксли вдигна бинокъла и се взря през предното стъкло.

— Американски.

— Вероятно е патрул на отдела за борба с наркотиците, на съвместна акция с мексиканските власти.

— Не, той принадлежи на Националната агенция за подводни и морски изследвания. Чудя се какво ли правят в Залива?

Сарасон се вцепени като ударен от гръм.

— Две отрепки от НЮМА провалиха операцията ни в Перу.

— Едва ли изглежда да има някаква връзка — каза Оксли.

— Каква операция е провалила НЮМА в Перу? — попита Мур, като наостри слух.

— Излязоха извън границите на тяхната юрисдикция — отговори неопределено Сарасон.

— Бих искал да чуя за това някой път.

— Не е нещо, което те засяга — сряза го Сарасон. — Колко души има вътре?

— Видът му е на модел, който побира четирима — отвърна Оксли, — но виждам само пилот и един пътник.

— Приближават ли се, или се отдалечават?

— Пилотът зави и пое курс насам, като ще пресече нашия на около двеста метра над нас.

— Можеш ли да се издигнеш и да завиеш успоредно на него? — попита Сарасон. — Искам да го видя по-отблизо.

— Тъй като авиационните власти не могат да ми отнемат разрешително, което никога не съм притежавал — усмихна се Оксли, — ще те сложа в скута на онзи пилот.

— Това безопасно ли е? — попита Мур.

Оксли се ухили.

— Зависи от другия пилот.

Сарасон взе бинокъла и втренчи поглед в тюркоазния хеликоптер. Моделът му се различаваше от онзи, който бе кацнал край кладенеца за жертвоприношения. Онзи имаше по-къс фюзелаж и шейна за кацане. Този тук имаше колесници, които се прибираха. Но и дума не можеше да става за грешка — цветът и опознавателните знаци бяха същите. През ума му мина абсурдната мисъл, че мъжете в приближаващия хеликоптер биха могли да бъдат онези, които се появиха изневиделица в Андите.

Той насочи бинокъла си към кабината на хеликоптера. След още няколко секунди щеше да може да различи лицата вътре. Поради някаква странна, необяснима причина самообладанието му започна да се пропуква и той почувства как нервите му се изопнаха.

 

 

— Какво смяташ? — попита Джордино. — Възможно ли е това да бъдат онези?

— Възможно е. — Пит погледна през един морски бинокъл към амфибийния хидроплан, който летеше по диагонален курс под хеликоптера. — След като наблюдавах как в продължение на петнадесет минути пилотът кръжеше около остров Естанкуе, сякаш търсеше нещо на върха му, мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че срещнахме нашите конкуренти.

— Според Сандекър те са започнали издирването два дена преди нас — каза Джордино — и тъй като все още обикалят и разглеждат пейзажа, очевидно и те не са постигнали някакъв успех.

Пит се усмихна.

— Малко радост за сърцето, нали?

— Щом те не могат да го намерят, щом и ние не можем да го намерим, тогава инките трябва да са ни пратили да гоним вятъра.

— Не мисля така. Спри и поразсъждавай. В един и същи район се провеждат две издирвателни операции, но доколкото знаем, двата екипа използват различни инструкции, които нямат връзка помежду си. Ние имаме кипуто на инките, докато те следват гравираните надписи върху златните одежди на една мумия. В най-лошия случай различните следи биха ни отвели в различни места. Не, древните не са ни подвели. Съкровището е някъде тук. Ние просто не сме търсили там където трябва.

Джордино винаги се чудеше как Пит можеше да прекарва часове наред в анализиране на карти, в разучаване на прибори, мислено да регистрира всеки кораб в морето под тях, да отбелязва геологията на морските острови и всяка промяна на вятъра без ни най-малка следа от умора и с винаги концентрирано внимание. Той страдаше от същите болки в мускулите, схващане на ставите и нервно напрежение, които измъчваха Джордино, но не даваше външен израз на тези несгоди.

Истината бе, че Пит чувстваше всяка една болка и страдание, но умееше да ги изключва от съзнанието си, като по този начин продължаваше да работи със същата енергия, с която бе започнал сутринта.

— Свързвайки нашия и техния район на претърсване — каза Джордино, — трябва да сме изчерпили всички острови, които се приближават в някаква степен до търсените геологически особености.

— Съгласен съм — каза замислено Пит, — но съм убеден, че както те, така и ние се намираме в правилния район.

— Тогава къде е той? Къде, по дяволите, е този проклет демон?

Пит посочи надолу към морето.

— Седи си някъде там долу. Точно там, където се е намирал в продължение на почти петстотин години, вирнал нос към нас.

Джордино посочи към другия летателен апарат.

— Нашите партньори в издирването набират височина, за да ни проверят. Искаш ли да ги накарам да кацнат принудително върху водата?

— Няма смисъл. Те се движат с повече от осемдесет километра в час по-бързо от нас. Поддържай стабилен курс към ферибота и се прави на невинен.

— Хидропланът им е Бафин, доста хубавичък — каза Джордино. — Човек може да ги види само в езерната област на северна Канада.

— Не ти ли се струва, че се приближава малко повече, отколкото подобава на един преминаващ непознат?

— Или е прекалено приятелски настроен, или иска да прочете табелките с имената ни.

Пит се взря през бинокъла си към кабината на самолета, който сега летеше успоредно на хеликоптера на НЮМА на разстояние не повече от 50 метра (164 фута).

— Какво виждаш? — попита Джордино, като пилотираше внимателно.

— Някакъв тип ме зяпа през бинокъл — отвърна Пит, ухилен.

— Може би трябва да им извикаме и да ги поканим при нас на бурканче с горчица Грей Пупън.

Пътникът в хидроплана свали бинокъла си за момент, за да разтрие очите си, преди отново да поднови наблюдението си. Пит притисна лакти към тялото си, за да получи по-стабилен изглед. Когато свали бинокъла си, той вече не се смееше.

— Един стар приятел от Перу — каза той със студена изненада.

Джордино се извърна и погледна Пит с любопитство.

— Стар приятел?

— Човекът, който се представяше за доктор Милър, се е върнал да ни преследва като призрак.

Усмивката на Пит се върна — този път сатанинска и зловеща. След това той махна с ръка.

 

 

Ако Пит бе изненадан от неочакваната среща, Сарасон бе като ударен с гръм.

— Ти! — простена той.

— Какво каза? — попита Оксли.

Зашеметен при вида на човека, който му бе причинил толкова мъка, и изпитвайки съмнение да не би въображението му да го е подвело, Сарасон фокусира наново бинокъла си и започна да наблюдава дявола, който се хилеше с прокобна усмивка и махаше бавно с ръка, подобно на опечален мъж на погребение, който маха за сбогом на мъртвеца, преселил се в отвъдното. Леко преместване на бинокъла и лицето му стана бледо като платно, когато разпозна Джордино на пилотското място.

— Мъжете в онзи хеликоптер — каза той с хрипкав глас — са онези, които провалиха нашата операция в Перу.

Оксли изглеждаше неубеден.

— Помисли си колко малко вероятно е това, братко. Сигурен ли си?

— Те са, не може да са други. Лицата им са запечатани в съзнанието ми. Това, което те сториха, струваше на нашата фамилия милиони долари, изразени в исторически предмети, които по-късно бяха конфискувани от перуанските археолози.

Мур слушаше внимателно.

— Защо са тук?

— За същата цел, за която сме и ние. От някого трябва да е изтекла информация за нашия проект. — Той се обърна и погледна разгневено Мур. — Може би добрият професор има приятели в НЮМА?

— Единствената ми връзка с правителството е на петнадесети април, когато плащам своя данък общ доход — каза сприхаво Мур. — Които и да са те, те не са мои приятели.

Оксли продължаваше да се колебае.

— Хенри е прав. Той не е могъл да осъществи външен контакт. Мерките ни за сигурност са много строги. Твоето твърдение би имало повече смисъл, ако те бяха митнически служители, а не учени или инженери от океанографска изследователска агенция.

— Не, кълна се, това са същите типове, които се появиха изневиделица и спасиха археоложката и фотографа от свещения кладенец. Имената им са Дърк Пит и Ал Джордино. Пит е по-опасният от двамата. Той бе този, който уби моите хора и направи Тупак Амару импотентен. Трябва да ги проследим и да открием оперативната им база.

— Имам достатъчно гориво да се върна само до Гуаймас — каза Оксли. — Ще трябва да ги пуснем да си вървят.

— Принуди ги да кацнат, принуди ги да катастрофират — настоя Сарасон.

Оксли поклати глава.

— Ако са толкова опасни, колкото предполагаш, те може и да са въоръжени, а ние не сме. Успокой се, братко, пак ще се срещнем с тях.

— Те са отрепки, които използват НЮМА за прикритие, за да стигнат до съкровището преди нас.

— Помисли върху това, което казваш — изрече грубо Мур. — Абсолютно невъзможно е те да знаят къде да търсят. Жена ми и аз сме единствените, които някога са дешифрирали изображенията върху златните одежди на мумията. Или това е съвпадение, или ти имаш халюцинации.

— Както и брат ми може да ти каже — отвърна студено Сарасон, — аз не съм от тези, които имат халюцинации.

— Голямо чудо, двама особняци, водолази от НЮМА, които обикалят света, за да се сражават със злото — възрази му остро Мур. — По-добре е да спреш да се горещиш.

Сарасон не чу Мур. Мисълта за Амару задейства нещо вътре в него. Той бавно възвърна самообладанието си. Първоначалният шок бе заместен от злоба и ненавист. Той нямаше търпение да развърже бясното куче от Андите.

— Този път — промърмори той със злорадство — те ще бъдат тези, които ще платят.

 

 

Джоузеф Золар бе най-сетне пристигнал с реактивния си самолет и чакаше в трапезарията на хасиендата заедно с Мики, когато търсачите влязоха уморено и седнаха.

— Мисля, че не е необходимо да питам дали сте открили нещо. Изражението по лицата ви говори за неуспех.

— Ще го намерим — каза Оксли, прозявайки се. — Демонът трябва да бъде някъде там.

— Аз не съм толкова уверен — промърмори Мур, като се пресягаше за чаша изстудено шардоне. — Ние почти привършихме островите, където да търсим.

Сарасон се приближи и потупа братски Золар по двете рамене.

— Очаквахме те преди три дни.

— Забавих се. Една сделка, която ни донесе чиста печалба от милион и двеста хиляди швейцарски франка.

— Търговец?

— Колекционер. Саудитски шейх.

— Как мина сделката с Винсенте?

— Продадох му всичкото наведнъж, с изключение на онези проклети индиански церемониални идоли. Поради някаква необяснима причина те го накараха да загуби ума и дума от страх.

Сарасон се засмя.

— Може би е проклятието.

Золар сви безразлично рамене.

— Ако те идват с проклятие, това просто означава, че следващият потенциален купувач ще трябва да плати и нещо отгоре.

— Донесе ли идолите със себе си? — попита Оксли. — Бих искал да им хвърля един поглед.

— Те са опаковани в една кутия вътре в багажника на самолета. — Золар погледна с възхищение кесадията^[1], която бе поставена пред него в една чиния. — Надявах се, че ще ме поздравите с добри новини.

— Не може да се каже, че не опитахме — отвърна Мур. — Изследвахме всяка скала, която стърчи от морето, като започнахме от устието на река Колорадо и стигнахме на юг до Кабо Сан Лукас, но не видяхме нищо, което дори и смътно да наподобява каменен демон с крила и змийска глава.

— Макар че мразя да съм носител на лоши вести, трябва да съобщя и за друго неприятно нещо — каза Сарасон на Золар. — Срещнахме нашите приятели, които забъркаха оная каша в Перу.

Золар го погледна озадачен.

— Не и онези двама дяволи от НЮМА?

— Същите. Колкото и невероятно да звучи, мисля, че и те търсят златото на Хуаскар.

— Принуден съм да се съглася — каза Оксли. — Защо иначе ще изскочат в същия район?

— Невъзможно е те да знаят нещо, което ние не знаем — каза Золар.

— Може би са ви проследили — каза Мики, като вдигна чашата си, докато Хенри й наливаше вино.

Оксли поклати глава.

— Не, нашият амфибий има два пъти по-голям обхват на прелитане с едно зареждане на гориво.

Мур се обърна към Золар.

— Жена ми може би е права. Вероятността това да е било случайна среща е по-малка от нула.

— Как ще действаме? — попита Сарасон, без да се обръща директно към някого.

Золар се усмихна.

— Мисля, че мисис Мур ни даде отговора.

— Аз? — зачуди се Мики. — Всичкото, което предположих бе…

— Че те може да са ни проследили. Е, и?

Золар я погледна лукаво.

— Първо ще накараме нашите подкупни приятелчета от местните правоохранителни органи да заработят парите си, като разузнаят и установят местоположението на оперативната база на нашите конкуренти. След като я открием, тогава ние ще бъдем тези, които ще ги проследим.