Клайв Къслър
Златото на инките (45)

43

Рагсдейл, облечен с бронирана жилетка под работнически комбинезон, се приближи с небрежна походка до страничната врата на един малък склад, върху чийто преден прозорец имаше табела „Дава се под наем“. Той остави на земята празната кутия за инструменти, която носеше със себе си, извади ключ от джоба си и отвори вратата.

Вътре се бе събрал един сборен екип от двадесет агенти на ФБР и осем на митническите служби, които приключваха последните си приготовления за атака на сградата на „Золар Интернешънъл“ от отсрещната страна на улицата. Предните екипи бяха предупредили местните правоохранителни органи за операцията и бяха наблюдавали целия промишлен комплекс за необичайни дейности.

Повечето от мъжете и четирите жени бяха облечени в бойни униформи, докато неколцината професионални експерти в областта на изкуството и античните предмети бяха с цивилни дрехи. Последните бяха натоварени с куфари, претъпкани с каталози и снимки на известни изчезнали предмети на изкуството, които те търсеха да конфискуват.

Според плана, след като влязат в сградата, агентите трябваше да се разделят на отделни групи, всяка от които имаше специфична задача. Първата група трябваше да отцепи сградата и да задържи под стража служителите, втората трябваше да търси тайни скривалища, докато третата щеше да разследва административните офиси за всякакви документи, в които можеше да има улики за незаконна търговия или кражба на ценни предмети. Отделно от тях един екип от професионални търговци, специализиран в боравенето с предмети на изкуството, чакаше в готовност, за да опакова, транспортира и складира конфискуваните стоки. Прокуратурата, която работеше по случая както за ФБР, така и за Митницата, бе настояла внезапната проверка да бъде извършена по безупречен начин и конфискуваните предмети да бъдат третирани с изключително внимание.

Агент Гаскил стоеше край оперативното табло в центъра на командния пост. Той се обърна към приближаващия се Рагсдейл и се усмихна.

— Все така тихо ли е?

Агентът от ФБР седна върху един платнен стол.

— Всичко е чисто, с изключение на градинаря, който подрязва плета около сградата. В останалата част от района е тихо и спокойно като в гробище.

— Страшно хитро от страна на Золар да използват градинар като охрана — каза Гаскил. — Ако не беше окосил градината четири пъти само тази седмица, можеше и да не го забележим.

— Да, както и това, че екипът ни, който извършваше наблюдението, откри, че неговият уокмен представлява в действителност радиопредавател — добави Рагсдейл.

— Добър знак. Ако нямаха какво да крият, за какво е тази хитра тактика?

— Недей да храниш големи надежди. Работата около склада на Золар може и да изглежда подозрителна, но когато преди две години там влезе екип на ФБР със заповед за обиск, ние не намерихме дори и една открадната химикалка.

— Същото се получи и с Митницата, когато убедихме агенти от данъчните служби да извършат серия от данъчни проверки. Золар и фамилията му излязоха чисти като току-що паднал сняг.

Рагсдейл каза „благодаря“ на една от неговите агентки, която му подаде чашка кафе.

— Всичкото, с което разполагаме сега като наше предимство, е елемент на изненада. Последната ни внезапна проверка се провали поради това, че едно подкупено от Золар местно ченге ги беше предупредило за нея.

— Трябва да сме благодарни, че не влизаме в някаква строго охранявана крепост с въоръжена отбрана.

— Нещо от нашия таен информатор? — попита Гаскил.

Рагсдейл поклати глава.

— Той започва да мисли, че сме го включили в погрешна операция. Не е открил и най-малка следа за незаконна дейност.

— В сградата на фирмата влизат и излизат само нейни редовни служители. Никакви незаконни стоки не са били получавани или изпращани през последните четири дена. Не изпитваш ли чувството, че май ще ударим на камък в Галвестън?

— Така изглежда.

Гаскил го погледна.

— Искаш ли да преразгледаме операцията и да отменим атаката?

Рагсдейл отвърна на погледа му.

— Фамилията Золар не са съвършени. Някъде в системата им трябва да има пропуск и аз залагам кариерата си, че той е в сградата от другата страна на улицата.

Гаскил се засмя.

— Навсякъде съм с теб, приятелю, дори и ако рано-рано ни принудят да се пенсионираме.

Рагсдейл вдигна нагоре палец.

— Тогава шоуто започва след осем минути, както е по план.

— Не виждам причина да спираме, а ти?

— Като вземем предвид, че Золар и двама от братята му сега обикалят Баха, търсейки съкровище, а останалата част от фамилията им е в Европа, ние никога няма да имаме по-добра възможност да изследваме сградата, преди тяхната армия от адвокати да надуши за операцията и да се спусне хищно върху нас, за да ни отреже пътя още на входа.

 

 

Двама агенти, които караха един пикап, взет назаем от местната служба по поддържане на канализацията в Галвестън, спряха до тротоара срещу градинаря, който оформяше една леха с цветя край сградата на Золар. Мъжът на седалката до шофьора свали прозореца и извика:

— Извинете.

Градинарят се обърна и загледа въпросително камиона.

Агентът се усмихна приятелски.

— Бихте ли ми казали дали крайпътните ви канавки се задръстиха по време на последния дъжд?

Любопитен, градинарят излезе от лехата и се приближи към камиона.

— Не си спомням да съм виждал някакво задръстване — отговори той.

Агентът показа през прозореца една карта на града.

— Знаете ли дали някои от съседните улици са имали проблеми с отводняването?

Когато градинарят се наведе, за да разгледа картата, ръката на агента внезапно се стрелна навън и свали с един замах предавателя от главата на градинаря, като дръпна рязко кабела, идващ от микрофона и слушалките, и го извади от гнездото му в захранващото устройство.

— Федерални агенти — каза рязко агентът. — Стой мирно и не мърдай.

Тогава агентът зад кормилото заговори в едно портативно радио.

— Давайте, всичко е чисто.

Федералните агенти не нахлуха в сградата на „Золар Интернешънъл“ с мълниеносната бързина като при внезапен обиск за наркотици, нито се впуснаха в масова атака, както при бедствието, което се случи преди години в имението в Уако, щата Тексас. Тук нямаше строго охранявана крепост с въоръжена отбрана. Едната група тихо обгради изходите на зданието, докато главната група спокойно влезе през главния вход.

Служителите и помощниците в административния отдел не показаха признаци на страх или тревога. Те изглеждаха объркани и озадачени. Агентите учтиво, но твърдо ги изведоха в помещението на главния склад, където към тях се присъединиха работниците от отдела за складиране и експедиране, както и специалистите от отдела за съхраняване и възстановяване на исторически находки. През портала вътре бяха вкарани два автобуса, в които бе натоварен персоналът на „Золар Интернешънъл“. Оттам те бяха откарани в квартирата на ФБР в близкия Хюстън за разпит. Цялата операция по арестуването отне по-малко от четири минути.

Групата, която щеше да преглежда документацията, бе съставена главно от агенти на ФБР специализирани в разследването на фирмено счетоводство. Водени от Рагсдейл, те започнаха незабавно работа, като претърсваха бюрата, разглеждаха папки и внимателно нищеха всяка една сделка. Гаскил заедно с хората си от митницата и професионалните експерти по изкуството започнаха да каталогизират и фотографират хилядите художествени и антични предмети, складирани из цялото здание. Работата бе отегчителна, трудоемка и не доведе до откриването на конкретни доказателства за откраднати стоки.

Малко след един часа следобед Гаскил и Рагсдейл седнаха в луксозния офис на Джозеф Золар, за да сравнят записките си, заобиколени от невероятно скъпи предмети на изкуството. Агентът на ФБР не изглеждаше щастлив.

— Започва да се получава една много неловка ситуация, която ще бъде последвана от бурно обществено негодувание и гигантски съдебен процес — каза потиснато Рагсдейл.

— В архивите няма никакви следи от престъпна дейност? — попита Гаскил.

— Нищо, за което да се закачим. Ще ни е необходим повече от месец, за да проверим дали имаме някакви улики насреща. Ти какво откри от твоята страна?

— Досега всички предмети, които проверихме, се оказаха чисти. Никъде няма откраднати стоки.

— Тогава отново сме се издънили.

Гаскил въздъхна.

— Неприятно ми е да го кажа, но изглежда, че фамилията Золар са далеч по-умни, отколкото най-добрите смесени разузнавателни екипи на правителството на Съединените щати.

Няколко секунди по-късно двама митнически агенти, които бяха участвали заедно с Гаскил в акцията срещу Рамъл в Чикаго, Бевърли Суейн и Уинфрид Потъл, влязоха в офиса. Макар че поведението им бе официално и делово, те не можеха да скрият леко извитите нагоре в усмивка ъгълчета на устните си. Рагсдейл и Гаскил бяха така погълнати в разговора си, че не забелязаха, че двамата по-млади митнически агенти бяха влезли от съседната, отделена от другите помещения баня, а не през вратата на офиса.

— Имаш ли минутка, шефе? — Бевърли Суейн попита Гаскил.

— Какво има?

— Мисля, че нашите прибори откриха някаква шахта, която води под зданието — отвърна Уинфрид Потъл.

— Какво каза? — попита бързо Гаскил.

Рагсдейл вдигна поглед.

— Прибори?

— От Колорадския минен институт взехме назаем един звуково-радарен детектор, който може да прониква вътре в земята — обясни Потъл. — Регистриращото му устройство показва, че под пода на склада има тясно свободно пространство, което води навътре в земята.

Слаб лъч надежда внезапно премина през Рагсдейл и Гаскил. И двамата скочиха на крака.

— Как разбрахте къде да търсите? — попита Рагсдейл.

Потъл и Суейн не можаха да сдържат тържествуващите си усмивки.

— Сметнахме, че ако има тунел, който води до тайно помещение, той трябва да започва или свършва в частния офис на Золар. Един съединителен проход, в който той може да влиза, когато му е удобно, без да бъде забелязан.

— Личната му баня — предположи Гаскил, размишлявайки в почуда.

— Удобно място — потвърди Суейн.

Рагсдейл пое дълбоко въздух.

— Покажете ни.

Потъл и Суейн ги заведоха в една просторна баня с мраморен под и антична мивка, шкафче и кранове. Стените бяха облицовани с тиково дърво от една стара яхта. Те посочиха една модерна вана „Джакузи“, вградена в пода, която изглеждаше странно и не на място на фона на по-стария декор.

— Шахтата се спуска под ваната — каза Суейн, като сочеше.

— Сигурна ли си в това? — попита скептично Рагсдейл. — Кабината на душа ми се струва по-практична конструкция за асансьор.

— Отначало и ние помислихме същото — отвърна Потъл, — но приборът ни показа масивен бетон и земя под пода на душа.

Потъл вдигна една дълга сонда във вид на тръба, която бе свързана посредством електрически кабел с един компактен компютър с вградено печатащо устройство. Той включи компютъра и описа кръг с края на сондата около дъното на ваната. Лампичките на компютъра премигаха няколко секунди, след което през прореза в горната му част започна да излиза лист хартия, подаван от навито вътре руло. Когато регистриращата хартия спря да се развива, Потъл я откъсна и я вдигна, за да могат всички да я видят.

В средата на иначе празния лист бе начертана една черна колона, която се простираше по цялата му дължина.

— Няма никакво съмнение — съобщи Потъл, — шахта със същите размери като тези на ваната се спуска надолу в земята.

— И си сигурен, че твоето електронно чудо показва точно? — каза Рагсдейл.

— Със същия тип устройство миналата година откриха неизвестни досега коридори и помещения в пирамидите край Гиза.

Без да продума, Гаскил влезе във ваната. Той започна да си играе с дюзата, но тя бе нагласена просто да пръска в определена посока. След това той седна на една седалка, достатъчно голяма да побере четирима души. Завъртя кранчетата за топла и студена вода, които бяха със златно покритие, но от чучура не потече вода.

Той вдигна поглед, ухилен до уши.

— Мисля, че напредваме.

След това завъртя лостчето, което вдигаше и спускаше запушалката. Нищо не се случи.

— Опитай се да извиеш чучура.

Гаскил хвана с една от едрите си ръце чучура, който също бе със златно покритие, и го завъртя леко. За негова изненада той помръдна и ваната започна бавно да се спуска под пода на банята. Едно обратно завъртане на чучура и ваната се върна на предишното си положение. Изведнъж той разбра, че този прост воден чучур и глупавата вана представляваха ключовете, които отваряха пътя към разгромяването на цялата организация на фамилията Золар, прекратявайки дейността й завинаги. Той направи знак на останалите да се приближат и каза шеговито:

— Слизаме ли?

Необикновеният асансьор се спускаше близо тридесет секунди, преди да спре в друга баня. Потъл прецени, че са изминали около 20 метра (65 фута). От банята те влязоха в един офис, който бе почти точно копие на онзи горе. Осветлението бе запалено, но вътре нямаше никой. С Рагсдейл начело малката група агенти открехнаха вратата на офиса и надзърнаха навън. Пред очите им се показа един огромен склад с крадени произведения на изкуството и антики. Размерите на помещението и огромният брой предмети зашеметиха агентите. Гаскил направи една груба оценка, че там имаше поне десет хиляди предмета, докато Рагсдейл се плъзна вътре в склада, с цел да разузнае набързо обстановката и се върна след пет минути.

— Четирима души работят с един електрокар — докладва той. — Те спускат една бронзова скулптура на римски легионер в дървена каса някъде по средата на четвъртата пътека. От срещуположната страна, в едно отделено от склада помещение преброих шест мъже и жени, които както по всичко личеше, работят в отдел за изработване на фалшиви копия на исторически находки. През южната стена минава един тунел, който, предполагам, води до някоя съседна сграда, която служи като прикритие за експедирането и получаването на крадени стоки.

— Тя трябва да се използва също така и от тайните служители, за да влизат и излизат — предположи Потъл.

— Боже мой — прошепна Гаскил. — Ударихме джакпота. Още оттук мога да разпозная четири откраднати произведения на изкуството.

— По-добре да останем на място — тихо каза Рагсдейл, — докато не успеем да докараме отгоре подкрепления със совалката.

— Изявявам желание аз да отговарям за фериботната линия — каза Суейн с привлекателна усмивка. — Коя жена ще пропусне възможността да седи в такава страхотна вана, която се движи от единия до другия етаж?

Веднага щом тя замина, Потъл застана на пост край вратата към складовото помещение, докато Гаскил и Рагсдейл претърсиха подземния офис на Золар. Бюрото не предложи почти нищо ценно, затова те пренасочиха вниманието си към търсенето на тайник. Те бързо намериха това, което търсеха. Зад една висока библиотека с книги, която се отделяше от стената, плъзгайки се на малки колелца, се откри тясна и дълга стая, запълнена със стари дървени шкафове с чекмеджета от пода до тавана. Всеки шкаф съдържаше папки, подредени по азбучен ред, които съдържаха архивите за покупко-продажбите на фамилията Золар чак до 1929 година назад.

— Тук е — промърмори Гаскил с почуда. — Всичко е тук.

Той започна да вади папки от едно чекмедже.

— Невероятно — съгласи се Рагсдейл, като разучаваше папките от друг шкаф, който стоеше в средата на тайника. — В продължение на шестдесет и девет години те са водили отчет на всеки един предмет на изкуството, който са откраднали, внесли контрабандно или фалшифицирали, включително финансови и персонални данни за купувачите.

— О, Исусе — простена Гаскил, — погледни това.

Рагсдейл взе предложената папка и прегледа набързо първите две страници. Когато вдигна очи, лицето му имаше невярващо изражение.

— Ако това е вярно, статуята на цар Соломон от Микеланджело в музея на ренесансовото изкуство „Айзенщайн“ в Бостън е фалшификат.

— И дяволски добър при това, ако се съди по броя на експертите, които са удостоверили автентичността му.

— Но предишният уредник е знаел.

— Разбира се — каза Гаскил. — Фамилията Золар му е направила предложение, на което той не е могъл да откаже. Според този доклад десет изключително редки етруски скулптури, изкопани незаконно в северна Италия и внесени контрабандно в Съединените щати, са били сменени, заедно с подправената статуя на цар Соломон, с дубликати. Тъй като фалшификацията е била твърде добра, за да бъде хваната, уредникът се превърнал в голям герой в очите на попечителите и редовните посетители с твърдението си, че е обогатил колекцията на музея, успявайки да убеди анонимни богаташи да дарят предметите на музея.

— Чудя се колко още случая на музейни измами ще открием — размишляваше Рагсдейл.

— Подозирам, че това може да се окаже само върха на айсберга. Тези папки съдържат десетки хиляди незаконни сделки с купувачи, които са си затворили очите за произхода на закупените от тях предмети.

Рагсдейл се усмихна.

— Бих искал да съм се скрил в миша дупка, когато прокуратурата открие, че сме създали работа на техните юристи за десет години напред.

— Не познаваш федералните прокурори — каза Гаскил. — Когато в ръцете им попаднат всичките богати бизнесмени, политици, прочути спортисти и знаменитости от света на изкуството, които съзнателно са купили тези ценни предмети, те ще помислят, че са умрели и отишли в рая.

— Може би ще е по-добре да преосмислим всичките тези разкрития — предупреди Рагсдейл.

— Какво си намислил?

— Знаем, че Джозеф Золар и двама от братята му, Чарлз Оксли и Сайръс Сарасон, са в Мексико, където ние не можем да ги арестуваме и задържим, без да влезем в големи правни разправии. Така ли е?

— Съгласен съм.

— Затова ще потулим разкритията от тази внезапна проверка — обясни Рагсдейл. — Както по всичко изглежда, служителите, които работят от законната страна на операцията, нямат представа какво става в подземието. Нека да ги оставим да се върнат утре на работа, сякаш проверката не е открила нищо, за да продължат обичайната си работа. В противен случай, ако надушат, че сме сложили край на операциите им тук и че федералните прокурори трупат неопровержими доказателства срещу тях, те ще изчезнат в някоя държава, където не можем да ги хванем.

Гаскил разтри замислено брадичката си.

— Няма да бъде лесно да ги държим в неведение. Както всички бизнесмени на път, те вероятно държат ежедневна връзка с офисите си.

— Ще използваме всички долни трикове от учебника и ще я фалшифицираме — засмя се Рагсдейл. — Ще поставим телефонистки, които да твърдят, че линиите от оптично влакно са били прекъснати от строителни работи. Ще изпращаме фалшиви паметни бележки по факсовите им линии. Ще държим работниците, които арестувахме, в пълна изолация. Ако имаме късмет, можем да заблудим фамилията Золар и да ги държим в неведение в продължение на четиридесет и осем часа, докато измислим някаква уловка, с която да ги примамим да се върнат в страната.

Гаскил погледна Рагсдейл.

— Мой човек, ти май си падаш по големите рискове.

— Залагам жената и децата си за трикрак кон, само и само да получим и най-малката възможност да премахнем тези отрепки завинаги.

— Облогът ти ми харесва — ухили се Гаскил. — Да се захващаме здраво за работа.