Клайв Къслър
Златото на инките (31)

29

— Брунхилда направи всичко, на което бе способна — каза Йегър, имайки предвид своя любим компютърен терминал. — Заедно ние старателно сглобихме около девет-десет процента от кодовете на нишките и възлите. Останаха обаче няколко пермутации, които още не сме изчистили.

— Пермутации? — измърмори Пит, който седеше срещу Йегър в залата за конференции.

— Различните подреждания в линейния ред и цвета на плетеницата от метални нишки на кипуто.

Пит сви рамене и обходи с поглед залата. Там имаше още четирима души: адмирал Сандекър, Ал Джордино, Руди Гън и Хирам Йегър. Вниманието на всички бе фокусирано върху Йегър, чийто външен вид наподобяваше на койот, прекарал цяла нощ в непрекъснато виене срещу пълна месечина.

— Трябва наистина да поработя върху речника си — промърмори Пит. Той се изтегна в удобно положение и се вторачи в компютърния гений, който бе стъпил на подиум под един голям екран на стената.

— Както се готвех да обясня — продължи Йегър, — няколко възела и плетеници не могат да бъдат дешифрирани. След като приложих най-модерните и усъвършенствани методи за анализ на данни и информация, известни на човечеството, най-доброто, което мога да предложа, е един схематичен разказ на историята.

— Дори и гений като теб? — попита Гън, като се усмихваше.

— Дори и Айнщайн. Дори да бе изровил каменна розетка на инките или наръчник от шестнадесети век, който се занимава с изкуството на създаване на вашето собствено кипу, той пак би работил във вакуум.

— Ако смяташ да ни съобщиш, че представлението завършва без величествен финал — каза Джордино, — аз отивам да обядвам.

— Кипуто на Дрейк представлява сложна комбинация от цифрови данни — продължи по-нататък Йегър, без да се засегне от сарказма на Джордино, — но силата му не е в подробните описания на събитията. Човек не може да разказва визуални драматични действия и събития на базата на стратегически разположени възли върху няколко преплетени цветни метални нишки. Кипуто може да предложи само схематични описания на хора, които са се появили и изчезнали в този конкретен исторически период.

— Разбрахме това, което искаш да ни кажеш — каза Сандекър, като размахваше една от огромните си пури. — Сега защо не ни съобщиш какво си успял да разбереш от тази заплетена история?

Йегър кимна и намали осветлението на залата за конференции. Включи един шрайбпроектор и на екрана на стената се появи една испанска карта на бреговата ивица на Северна и Южна Америка от началото на испанското нашествие. Взе една метална показалка, която се разтягаше телескопично като антена на автомобилно радио и небрежно я насочи към картата.

— За да не ви отегчавам с дълъг урок по история, просто ще кажа, че след като Хуаскар, законният наследник на трона на инките, бил разгромен и свален от власт от подлия му полубрат Атахуалпа през 1533 година, той заповядал хазната на кралството и другите кралски богатства да бъдат скрити високо в Андите. Мъдър ход, както впоследствие се оказало. По време на пленничеството си Хуаскар бил подложен на голямо унижение и страдание. Всички негови приятели и роднини били екзекутирани, а съпругите и децата му — обесени. След това, за да добавят към раните му и оскърбление, испанците избрали точно този момент, за да нахлуят в империята на инките. При ситуация, подобна на тази на Кортес в Мексико, моментът, избран от Франциско Писаро, не би могъл да бъде по-подходящ — армиите на инките били разделени на враждуващи групировки и численият им състав бил силно намален поради гражданската война. Писаро тъкмо това и чакал. След като малкият му отряд от войници и авантюристи убили няколко хиляди слуги и чиновници от имперската свита на Атахуалпа на площада в древния град Каханарка, той завладял империята на инките с технически туш.

— Странно защо инките не са просто атакували и разгромили испанците — каза Гън. — Те трябва да са превъзхождали по численост войниците на Писаро в съотношение, сто към едно.

— По-скоро хиляда към едно — каза Йегър, — но отново, както при Кортес и ацтеките, гледката на свирепи брадати мъже, облечени в железни дрехи, през които не може да мине нито стрела, нито камък, и качени върху скрити под желязна броня коне, които инките за първи път в живота си виждали, като в същото време размахвали мечове и стреляли с мускети и оръдия, им дошло твърде много. Напълно деморализирани, генералите на Атахуалпа пропуснали да вземат инициативата, като заповядат на войниците си да се хвърлят в решителни масови атаки.

— Ами армиите на Хуаскар? — попита Пит. — Те със сигурност са били на бойното поле.

— Да, но без предводител. — Йегър кимна. — За отминали събития човек може само да гадае: „Какво би станало, би станало ако?“. Какво би станало, ако двамата крале на инките бяха заровили меча на войната и обединили армиите си в битка на живот или смърт, за да освободят империята си от омразните чужденци? Интересна хипотеза. След разгрома на испанците, само господ знае какви биха били политическите граници и правителствата на Южна Америка.

— Със сигурност нямаше да говорят на испански — коментира Джордино.

— Къде е бил Хуаскар по време на сблъсъка на Атахуалпа с Писаро? — попита Сандекър, като най-накрая запали пурата си.

— Затворен в Куско, столицата на империята, на двеста километра южно от Каханарка.

Без да вдигне поглед от бележките, които си водеше в един бележник, Пит попита:

— Какво се случило след това?

— За да откупи свободата си, Атахуалпа сключил договор с Писаро да натъпче една стая със злато дотам, докъдето му стигне ръката — отвърна Йегър. — Стая, бих добавил, малко по-голяма от тази.

— Той изпълнил ли договора?

— Да. Но Атахуалпа се страхувал, че Хуаскар може да предложи на Писаро повече злато, сребро и скъпоценни камъни, отколкото може той самия. Затова той заповядал брат му да бъде умъртвен, което било извършено чрез удавяне, но не преди Хуаскар да нареди кралските съкровища да бъдат скрити.

Сандекър погледна към Йегър през облак синкав дим.

— След като кралят е бил мъртъв, кой е изпълнил желанието му?

— Един генерал на име Неймлап — отвърна Йегър. Той направи пауза и използва показалката, за да проследи една червена линия върху картата, която се спускаше от Андите надолу към крайбрежието. — Той не е имал кралската кръв на инките, а е бил чачапойски боец, който през годините се издигнал в чин и станал най-доверения съветник на Хуаскар. Именно Неймлап организирал пренасянето на съкровището надолу по планината към крайбрежието, където събрал една флотилия от петдесет и пет кораба. После, според кипуто, след пътуване от двадесет и четири дни, още осемнадесет дни им са били необходими само за да натоварят огромното съкровище на корабите.

— Нямах си представа, че инките са били мореплаватели — каза Гън.

— Такива са били и маите, и подобно на финикийците, гърците и римляните преди тях, инките плавали по крайбрежието. Те не се страхували от откритото море, но благоразумно изтегляли лодките си на брега в безлунни нощи и при бурно време. Те плавали нагоре и надолу по крайбрежието, като се ръководили по слънцето и звездите, използвайки преобладаващите ветрове и течения, като търгували с жителите на Централна Америка в Панама и вероятно по на север оттам. В едно предание на инките се разказва за един крал от далечното минало, който чул, че далеч зад хоризонта на морето лежал остров, на който живеели умни хора и имало съкровища от злато. Решен да докара оттам плячка и роби, той построил и оборудвал една флотилия от кораби, след което отплавал с една рота свои войници, действащи като морски пехотинци, към това, за което се смята, че са островите Галапагос. Девет месеца по-късно той се върнал с десетки черни пленници и много злато.

— Галапагос? — учуди се Пит.

— Просто едно предположение.

— Имаме ли някакви сведения за тяхното строителство на кораби — запита Сандекър.

— Бартоломей Руиз, лоцманът на Писаро, видял големи салове, оборудвани с мачти и огромни квадратни памучни платна. Други испански моряци съобщават, че са минавали с корабите си край салове с корпуси от балса^[1], бамбук и тръстика, които превозвали шестдесет души и над четиридесет сандъка с търговски стоки. Освен с платна, саловете се задвижвали и от групи гребци. Рисунки, открити върху глинени съдове от предколумбовата епоха, показват двупалубни лодки с издигнат форщевен и ахтерщевени с гравирани змийски глави, подобни на драконите, украсяващи източените носове и кърми на корабите на викингите.

— Значи няма съмнение в това, че те са могли да пренесат тонове злато и сребро на големи разстояния по море?

— Абсолютно никакво съмнение, адмирале. — Йегър потупа с показалката друга линия, която проследяваше морското пътешествие на флотилията на Неймлап със съкровището. — От точката на тръгване до крайното им местоназначение на север, пътуването траяло осемдесет и шест дни. Преходът не е кратък, за да бъде извършен от примитивни корабчета.

— Някаква вероятност да са се отправили на юг? — попита Джордино.

Йегър поклати глава.

— Компютърът ми откри една плетеница от възли, която представлява четирите основни посоки на света, като възела за север е в горната част, а възелът за юг — в долната. Изток и запад бяха представени от второстепенни нишки.

— И крайната им точка на акостиране? — подтикна го да продължи Пит.

— Стигаме до трудната част. Тъй като никога не съм имал възможност да засека по часовник за колко време един сал от балса с платна ще измине една морска миля, изчисляването на скоростта на флотилията по вода бе направено изцяло на базата на догадки. Няма да се спирам на това сега, вие може да прочетете пълния ми доклад по-късно. При изчисляването на дължината на тяхното пътуване, обаче, Брунхилда свърши великолепна работа, като успя да възстанови теченията и ветровете през 1533 година.

Пит сложи ръце зад главата си и се наклони назад със стола си, който застана на два крака.

— Нека да отгатна. Те са акостирали някъде в горната част на Морето на Кортес, известно също и като Калифорнийски залив, огромна цепнатина с вода, разделяща континентално Мексико от Баха Калифорния^[2].

— На някой остров, както ти и аз вече обсъждахме — добави Йегър. — Дванадесет дена са били необходими на екипажите на корабите, за да струпат съкровището в една пещера, достатъчно голяма според размерите, записани в кипуто. Един отвор, който аз преведох като тунел, тръгва от най-високата точка на острова и води надолу към пещерата със съкровището.

— Ти си стигнал до всички тези заключения само от една поредица от възли? — попита невярващо Сандекър.

Йегър кимна.

— И много повече. Една алена нишка представляваше Хуаскар, един черен възел — денят на неговата екзекуция по заповед на Атахуалпа, чиято нишка бе с морав цвят. Генерал Неймлап е тъмен тюркоаз. Брунхилда и аз можем да ви дадем също така и пълен опис на съкровището. Може да ми вярвате, когато ви казвам, че общото количество е далеч по-голямо от това, което е било спасено от потънали кораби със съкровища през последните сто години.

Сандекър изглеждаше скептичен.

— Надявам се, че в това твърдение включваш Атоха, Единбург и Централна Америка.

— И много повече — усмихна се уверено Йегър.

Гън изглеждаше озадачен.

— Остров, казваш, някъде в Морето на Кортес?

— И така, къде точно се намира съкровището? — каза Джордино, насочвайки се директно към същината на лекцията.

— Освен че се намира в пещера на остров в Морето на Кортес — обобщи Сандекър.

— Изпято с мелодията на „Моя скъпа Клементай“ — пошегува се Пит.

— Струва ми се — въздъхна Джордино, — че има страшно много острови, които ще трябва да разгледаме. Заливът е претъпкан с тях.

— Не е нужно да се занимаваме с острови, които са под двадесет и осмия паралел. — Йегър описа окръжност с показалката си върху картата. — Както предположи Дърк, смятам, че флотилията на Неймлап е стигнала до по-горните участъци на залива.

Джордино бе прагматичен както винаги.

— Все още не си ни казал къде да копаем.

— На един остров, който се издига от водата като островърха кула или както предлага Брунхилда в своя превод на кипуто, Храмът на слънцето в Куско. — Йегър показа на екрана един уголемен диапозитив на морето между Баха Калифорния и континентално Мексико. — Фактор, който значително стеснява зоната на търсене.

Пит се наведе напред и започна да изучава картата върху екрана.

— Централните острови Анхел де ла Гуарда и Тибурон се простират на дължина между четиридесет и шестдесет километра. Всеки един от тях има по няколко характерни върха, които наподобяват остри кули. Ще трябва още да стесниш обхвата на търсене, Хирам.

— Някаква вероятност Брунхилда да е пропуснала нещо? — попита Гън.

— Или да е изтълкувала погрешно възлите? — попита Джордино, като небрежно извади една от направените по специална поръчка пури на Сандекър от предния си джоб и запали края й.

Адмиралът го изгледа гневно, но не каза нищо. Той отдавна се бе отказал да се опитва да разбере как Джордино се снабдяваше с тях. Пурите със сигурност не бяха от личните му запаси, защото Сандекър държеше под строг отчет кутиите си с тях.

— Признавам, че има пропуск в знанията ни — допусна Йегър. — Както казах по-рано, компютърът и аз декодирахме деветдесет процента от възлите и нишките на кипуто. Останалите десет не получиха ясно обяснение. Две от нишките безкрайно ни озадачиха. Едната споменаваше нещо смътно за това, което Брунхилда изтълкува като някакво божество или демон, издялан от камък. От геологическа гледна точка другата нишка нямаше никакъв смисъл. Нещо за река, която тече през пещерата със съкровището.

Гън потупа с химикалката си върху масата.

— Никога не съм чувал за река, която да тече под остров.

— Също и аз — съгласи се Йегър. — Затова се колебаех дали да го спомена.

— Сигурно е просмукване на вода от Залива — каза Пит.

Гън кимна.

— Единственият логичен отговор.

Пит вдигна поглед към Йегър.

— Не успя да намериш никаква информация за местни забележителни ориентири?

— Съжалявам, но ударих на камък. Известно време хранех надежди, че демоническото божество може да държи ключа към местоположението на пещерата — отвърна Йегър. — Възлите по онази нишка като че ли означаваха измерване на разстояние. Струва ми се, че те посочват броя на крачките вътре в тунела, който води от демона към пещерата. Но състоянието на медните нишки се бе влошило и Брунхилда не може да направи никакво разбираемо тълкуване.

— Какво представлява този демон? — попита Сандекър.

— Нямам и най-малка представа.

— Може би пътепоказател, който води към съкровището? — размишляваше Гън.

— Или зловещо божество, което да плаши и държи надалеч крадците — предположи Пит.

Сандекър потупа пурата си върху ръба на една стъклена купа и изтърси останалата дълга пепел.

— Добре издържана теория, в случай че природните стихии и вандалите не са взели своето през тези четиристотин години, оставяйки скулптура, която не може да бъде различена от обикновен къс скала.

— С две думи — каза Пит — ние търсим стръмна оголена скала или остър връх, намиращи се на остров в Морето на Кортес, в чиято най-висока част има демон, издялан от камък.

— Едно широко обобщение — каза Йегър, сядайки на масата, — но което доста добре резюмира това, което успях да извлека от кипуто.

Гън свали очилата си, вдигна ги срещу светлината и провери дали са замърсени.

— Има ли въобще някаква надежда, че Бил Стрейт може да възстанови повредените нишки?

— Ще го помоля да започне работа по тях — отвърна Йегър.

— До час Стрейт вече ще е започнал усърдно да се труди по тях — увери го Сандекър.

— Ако неговите експерти по консервация успеят да възстановят достатъчен брой възли и нишки, които Брунхилда да анализира, смятам, че мога да обещая достатъчно данни, които да ви заведат на пет крачки разстояние от тунела, който води към пещерата със съкровището.

— Постарай се да го направиш — посъветва го Пит, — тъй като имам други амбиции в живота си, доста различни от тези да обикалям из Мексико и да копая празни дупки.

Сприхавият дребен шеф на НЮМА втренчи поглед в картата на стената. Накрая той въздъхна и промърмори:

— Утре сутринта, когато вляза в офиса си, искам да получа предложение, което подробно да описва проекта за издирването и разходите за него. Следващите три седмици се считайте в платен отпуск. И нито дума извън тази стая. Ако новинарските медии надушат, че НЮМА организира издирване на съкровище, от Конгреса ще се нахвърлят върху мен от всички възможни страни.

— А ако открием съкровището на Хуаскар? — попита Пит.

— Тогава всички ще станем бедни герои.

Йегър не схвана мисълта на Сандекър.

— Бедни?

— Това, което адмиралът иска да каже — каза Пит, — е, че хората, които го открият, няма да го притежават.

Сандекър кимна.

— Колкото и сълзи да роните, господа, ако вие успеете да откриете съкровището, всяка една тройунция от него вероятно ще бъде предадена на правителството на Перу.

Пит и Джордино си размениха многозначителни усмивки, като всеки от тях прочете мислите на другия. От двамата пръв проговори Джордино.

— Започвам да мисля, че във всичко това има някаква поука.

Сандекър го погледна неспокойно.

— Каква поука?

Джордино отговори, разучавайки с поглед пурата си.

— За съкровището би било доста по-добре, ако го оставим там, където е сега.