Клайв Къслър
Златото на инките (33)

31

Педро Винсенте кацна с великолепно реставрирания си транспортен самолет „DC-3“ на пистата на летището Харлингън, щата Тексас. Той започна да рулира петдесет и пет годишния самолет към фасадата на хангара на американските митнически служби, където спря и изключи двата двигателя „Прат енд Уитни“ с мощност по 1200 конски сили.

Когато Винсенте отвори вратата за пътници и слезе на земята, там вече го очакваха двама униформени митнически агенти. По-високият от двамата, с червена, разчорлена от бриза коса и луничаво лице, вдигна една папка над очите си, за да ги предпази от яркото тексаско слънце. Другият държеше една дребна хрътка, завързана с каишка.

— Мистър Винсенте? — учтиво попита агентът. — Педро Винсенте?

— Да, аз съм Винсенте.

— Оценяваме това, че ни известихте за вашето пристигане в Съединените щати.

— За мен винаги е удоволствие да сътруднича на вашето правителство — каза Винсенте. Той би могъл да се ръкува с тях, но знаеше от предишните си пресичания на границата, че агентите избягваха телесните контакти. Той връчи на червенокосия агент копие от плана на полета си.

Агентът захвана листа с щипката на папката и започна да разглежда написаното върху него, докато колегата му вкара хрътката в самолета, за да души за наркотици.

— Излетели сте от Никоя, Коста Рика?

— Точно така.

— И местоназначението ви е Уичита, щата Тексас?

— Там живеят бившата ми съпруга и децата ми.

— А целта на вашето посещение?

Винсенте сви рамене.

— Идвам тук веднъж месечно, за да видя децата си. Вдругиден се връщам вкъщи.

— Заниманието ви е „фермер“?

— Да, отглеждам кафе.

— Надявам се, че това е всичко, което отглеждате — каза агента, като се усмихна със свити устни.

— Кафето е единствената култура, от която се нуждая, за да живея удобно — каза възмутено Винсенте.

— Мога ли да видя паспорта ви?

Процедурата никога не се променяше. Въпреки че Винсенте често попадаше на тези двама агенти, те винаги се държаха така, сякаш той бе турист на първото си посещение в Щатите. Агентът хвърли едно око върху снимката вътре, като сравняваше правата, изопната назад черна коса, кестенявите му очи, гладкото му мургаво лице и остър нос. Ръстът и теглото сочеха нисък мъж, леко слаб, чиято възраст бе четиридесет и четири години.

Винсенте бе взискателен към облеклото си. Дрехите му изглеждаха така, сякаш бяха току-що излезли от Дженеръл Куотърс — риза от модна къща, широки панталони и зелено спортно сако от вълната на перуанска лама с копринено шалче, вързано около врата му. Митническият агент си помисли, че Винсенте прилича на облечен в пъстри одежди танцьор на мамбо^[1].

Накрая агентът приключи с разглеждането на паспорта и се усмихна с официална усмивка.

— Бихте ли изчакали в офиса ни, мистър Винсенте, докато претърсим самолета ви? Вярвам, че сте запознат с процедурата.

— Разбира се. — Той вдигна нагоре две испански списания. — Винаги когато идвам тук, нося нещо със себе си, за да използвам престоя си.

Агентът се загледа с възхищение към „DC-3“.

— Голямо удоволствие е човек да види такъв голям стар самолет. Обзалагам се, че лети така добре, както и изглежда.

— Започнал е да лети като търговски самолет за „TWA“ малко преди войната. Открих го, когато превозваше товари за една минна компания в Гватемала. Купих го на момента и похарчих една доста голяма сума, за да го реставрирам.

Той бе преполовил пътя си до офиса, когато внезапно се обърна и извика на агента:

— Мога ли да използвам телефона ви, за да извикам цистерната за зареждане с гориво? В резервоарите ми няма достатъчно количество, за да стигна до Уичита.

— Разбира се, просто се обадете на агента зад бюрото.

 

 

Един час по-късно Винсенте летеше над Тексас, на път за Уичита. До него, върху седалката на втория пилот, лежаха четири куфарчета, натъпкани с над шест милиона долара, тайно качени на борда малко преди излитане, от един от двамата мъже, които караха камиона за презареждане с гориво.

След като щателно претърсиха самолета и не откриха и най-малката следа от наркотици или от други контрабандни неща, митническите агенти стигнаха до заключението, че Винсенте е чист. Преди години те го бяха разследвали и останаха удовлетворени от това, че той бе уважаван бизнесмен от Коста Рика, който бе направил огромно богатство от отглеждането на кафе. Вярно беше, че Педро Винсенте притежаваше втората по големина кафеена плантация в Коста Рика, но също така беше вярно и това, че бе натрупал десет пъти по-голямо богатство от това, което кафеената плантация му беше дала, тъй като той същевременно бе и геният, който стоеше зад една изключително успешна операция по контрабанда наркотици, известен като Хулио Хуан Карлос.

Подобно на фамилията Золар и тяхната престъпна империя, Винсенте ръководеше контрабандната операция от разстояние. Ежедневните рутинни дейности бяха оставени на неговите помощници, нито един от които не се досещаше за истинската му самоличност.

Винсенте наистина имаше бивша съпруга, която живееше с четирите му деца в една голяма ферма до Уичита. Фермата бе подарък от него, когато тя го помоли за развод. В нея бе построена самолетна писта, така че той да може да каца там, идвайки от и заминавайки за Коста Рика, за да посещава децата си, докато в същото време купуваше откраднати предмети на изкуството и незаконно придобити антични предмети от фамилията Золар. Агентите от митническите служби и от отдела за борба с наркотиците бяха по-загрижени за това какво влизаше в страната, отколкото за това, което излизаше.

Следобедът бе вече превалил, когато Винсенте кацна върху тясната писта в средата на една царевична нива. В единия край на пистата бе паркиран реактивен самолет, чието тяло, позлатено от полегатите слънчеви лъчи, имаше отстрани дълга лента във виолетов цвят. До самолета бе вдигната голяма синя палатка с навес отпред. Под навеса, до една масичка с обяд за пикник, седеше един мъж с бял ленен костюм. Винсенте му махна с ръка от пилотската кабина, бързо премина през точките от списъка за проверките след кацане и слезе от „DC-3“. Носеше три от куфарчетата. Последното го бе оставил отзад.

Мъжът, който седеше до масата, стана от стола си, тръгна напред и прегърна Винсенте.

— Педро, винаги е удоволствие да те видя.

— Джоузеф, стари приятелю, не знаеш с какво нетърпение очаквам тези наши малки срещи.

— Повярвай ми, когато казвам, че бих предпочел да търгувам с почтен човек като теб, отколкото с всичките ми останали клиенти, взети заедно.

Винсенте се ухили.

— Угояваш агнето с ласкателства, преди да го заколиш?

Золар се засмя непринудено.

— Не, не, не и докато не сме изпили няколко чаши шампанско, които да те размекнат.

Винсенте последва Джоузеф Золар под навеса и седна, през което време една млада латиноамериканска прислужница наля шампанското и предложи ордьоври.

— Донесе ли подбрана стока за мен?

— Да пием за общата сделка, която носи печалба на добрите приятели — каза Золар, когато се чукнаха с чашите. След това той кимна. — Лично подбрах за теб най-редките от редките исторически находки от инките в Перу. Донесох също така и изключително ценни религиозни предмети от американските индианци от югозападните щати. Гарантирам, че предметите, които току-що пристигнаха от Андите, ще направят твоята несравнима колекция от предколумбово изкуство по-добра, от която и да е друга колекция в музеите по света.

— Горя от нетърпение да ги видя.

— Моите служители са ги изложили вътре в палатката за твое удоволствие — каза Золар.

Хората, които започват да колекционират редки и необичайни предмети, скоро се пристрастяват към това и попадат в плен на стремежа си да придобиват и трупат това, което никой друг не притежава. Педро Винсенте бе един от това братство. Страстта му непрекъснато го подтикваше да разширява колекцията си, за чието съществуване малцина знаеха. Той бе също така един от щастливците, които притежаваха тайни, необлагани с данъци фондове, които можеха да бъдат изпирани, за да задоволяват неговата ненаситна страст.

Седемдесет процента от драгоценната си колекция Винсенте бе закупил от Золар в продължение на двадесет години. Той ни най-малко не се притесняваше от факта, че често плащаше пет или десет пъти повече от истинската цена на предметите, особено като се знаеше, че повечето бяха крадени. Сделките им бяха изгодни и за двамата. Винсенте изпираше парите си от наркотиците, а Золар използваше платените му в брой банкноти, за да купува тайно и разширява непрекъснато увеличаващата се колекция от крадени произведения на изкуството.

— Какво прави тези исторически находки от Андите толкова ценни? — попита Винсенте, докато довършваха втората чаша шампанско.

— Това, че са чачапойски.

— Никога не съм виждал чачапойски произведения на изкуството.

— Малцина са ги виждали — отвърна Золар. — Това, което след малко ще разгледаш, бе наскоро изкопано от изгубения Град на мъртвите в Андите.

— Надявам се, че не се каниш да ми покажеш няколко парчета от глинени съдове и погребални урни — каза Винсенте, като възбудата му от очакването започна да намалява. — На пазара никога не са се появявали автентични находки от Чачапоя.

С драматичен жест Золар вдигна покривалото, което закриваше входа на палатката.

— Наслаждавай се на най-голямата колекция на чачапойско изкуство, която някога е била събирана.

Поради необузданото си вълнение Винсенте не забеляза една малка стъклена кутия, поставена върху стойка в единия ъгъл на палатката. Той се отправи директно към три дълги маси с покривки от черно кадифе, разположени под формата на подкова. Върху една от страничните маси имаше само тъкани, а на другата — керамика. Централната маса бе подредена като витрина на бижутериен магазин на Пето авеню. Изобилието и великолепието на ръчно изработените скъпоценни предмети зашеметиха Винсенте. Никога не бе виждал събрани на едно място толкова много антики от предколумбовата епоха, ненадминати по уникалност и красота.

— Това е невероятно! — ахна той. — Ти наистина си надминал себе си.

— Такива шедьоври никога и никъде не са попадали в ръцете на търговец.

Винсенте тръгна от предмет на предмет, като докосваше всеки един от тях и го разглеждаше с критично око. Самият допир на ръката му до бродираните тъкани и златните орнаменти с техните скъпоценни камъни караше дъха му да спре. Такава колекция от съкровища изглеждаше съвсем не на място в средата на една царевична нива в Тексас. Накрая той прошепна в благоговение:

— Значи това е изкуството на Чачапоя.

— Всеки предмет е оригинален и с напълно удостоверена автентичност.

— Всички тези съкровища идват от гробове?

— Да, от гробници на кралски и богати особи.

— Великолепно.

— Видя ли всичко, което желаеше? — попита Золар с шеговит тон.

— Има ли още? — попита Винсенте. Възбудата му бе започнала да преминава и той започна да насочва мислите си към придобиването на тази колекция.

— Това, което виждаш, е всичкото, което имам от Чачапоя.

— Да не си скрил някакви големи предмети?

— Абсолютно не — каза Золар със справедливо възмущение. — Ти си първият, който получава предложение за цялата тази колекция. Няма да я продавам на парче. Не е нужно да ти казвам, приятелю мой, че има петима други колекционери, които чакат на опашка за такава възможност.

— Ще ти дам четири милиона долара за цялата колекция.

— Оценявам щедростта на първоначалното ти предложение. Но ти ме познаваш достатъчно добре, за да разбереш, че аз никога не се пазаря. Има една и само една цена.

— Която е…?

— Шест милиона.

Винсенте премести няколко от находките, за да направи свободно място на една от масите. Той отвори куфарчетата и ги подреди едно до друго. Всичките бяха натъпкани с пачки банкноти с голяма стойност.

— Донесох само четири милиона.

Золар и за миг не се остави да бъде подведен.

— Колко жалко, че ще трябва да откажа. Не мога да се сетя за никой друг, на когото бих предпочел да продам колекцията.

— Но аз съм твоят най-добър купувач — заоплаква се Винсенте.

— Не мога да го отрека — каза Золар. — Ние сме като братя. Аз съм единственият човек, който знае за твоите тайни операции, а ти си единственият, извън нашата фамилия, който знае за моите. Защо ме подлагаш на това изпитание всеки път, когато търгуваме? Досега вече трябваше да си разбрал.

Внезапно Винсенте се засмя и сви рамене по типично латиноамерикански начин.

— Какъв е смисълът? Знаеш, че имам повече пари, отколкото мога някога да изхарча. Мисълта, че ще притежавам тези ценни находки ме кара да се чувствам щастлив човек. Прости ме за моите привички да се пазаря. Плащането на дребно никога не е било традиция в моето семейство.

— Резервният ти запас от банкноти е все още в самолета, разбира се.

Без да продума Винсенте излезе от палатката и след няколко минути се върна с четвъртото куфарче. Той го постави до другите и го отвори.

— Шест милиона и петстотин хиляди. Ти каза, че имаш няколко редки религиозни предмета от американския югозапад. Те също ли са включени?

— Можеш да ги получиш за оставащите петстотин хиляди — отвърна Золар. — Ще намериш индианските религиозни идоли под стъкления похлупак в ъгъла.

Винсенте отиде там и свали стъкления капак, който предпазваше предметите от прах. Той се загледа в странните по форми фигурки, издялани от чворесто дърво. Това не бяха обикновени церемониални идоли. Въпреки че изглеждаха така, сякаш бяха издялани и боядисани от малко дете, той съзнаваше тяхното значение от дългия си опит в колекционирането на предмети от американския югозапад.

— Хопи? — попита той.

— Не, монтоло. Много стари. Много важни в техните церемониални ритуали.

Винсенте се пресегна надолу и взе една фигурка, за да я разгледа по-отблизо. Сърцето му прескочи три удара и той почувства как върху него пада леден покров. Пръстите на ръката му сякаш не държаха твърдия корен на отдавна загинало тополово дърво. Идолът по-скоро създаваше усещането за меката плът на женска ръка. Винсенте можеше да се закълне, че чу как фигурката издаде отчетлив стон.

— Чу ли това? — попита той, хвърляйки идола обратно в кутията, сякаш бе изгорил ръката му.

Золар го погледна въпросително.

— Не чух нищо.

Винсенте приличаше на човек, който сънува кошмар.

— Моля те, приятелю мой, нека да си свършим работата, след което трябва да си тръгнеш. Не искам тези идоли в моето имение.

— Означава ли това, че не желаеш да ги купиш? — попита изненадан Золар.

— Да, да. В тези идоли има живи духове. Усещам присъствието им.

— Суеверни глупости.

Винсенте сграбчи Золар за раменете, очите му гледаха умолително.

— Унищожи ги — молеше го той. — Унищожи ги или те със сигурност ще те унищожат.