Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Дърк Пит (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Inca Gold, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Клайв Къслър. Златото на инките
ИК „Димант“, Бургас, 1996
Художествен дизайн на корица: Антон Николов
Графичен дизайн на тяло: Десислава Христова
ISBN: 954-8472-41-4
История
- — Добавяне
59
За смазания от умора Пит нямаше и миг на отдих. Той се спусна надолу през още четири катаракта. За щастие нито един от тях не бе отвесен и дълбок както онзи, който за малко не уби Джордино и него. Най-високият от тях не превишаваше 2 метра (6.5 фута). „Подскачащият мях“, с частично сплескано от загубата на въздух тяло, смело се хвърляше надолу в кипящата вода и успешно лавираше между камъните, скрити под ревящите, изригващи пяна и пръски води на реката, преди да продължи пътуването си към забвението.
Най-опасни се оказаха участъците с кипящи бързеи. Едва след като те взеха своето, Пит бе изхвърлен от смазващата им прегръдка в по-спокойни води без скали и камъни, където успя да се отпусне за момент. Охлузванията и контузиите по тялото му накараха раните да пламнат от щипеща болка, сякаш някакви джуджета забиваха в тях острите си вили. Болката обаче му помогна да изостри сетивата си. Той проклинаше реката, сигурен, че тя пазеше най-лошото за накрая, преди да смажеше отчаяния му опит да се спаси.
Греблото бе изтръгнато от ръката му, но загубата не бе съществена. С 50 килограма (110 фунта) оборудване в издишаща лодка, в допълнение на неговото собствено тегло, нямаше никакъв смисъл да се опитва да прави остри завои, за да избегне скалите, които изскачаха от тъмното пред него, гребейки само с една ръка. Той бе твърде слаб, за да опита нещо повече от това да се хване немощно за поддържащите ремъци, завързани към вътрешната част на корпуса и да се остави на течението да го носи неуправляемо напред.
Още две надуваеми клетки се спукаха, след като лодката се блъсна в куп остри камъни, които срязаха тънката кожа на корпуса. Пит се озова полупотопен във вода, като лежеше в нещо, което по-скоро приличаше на спукана торба с въздух, отколкото на плавателен съд. Изненадващо, все още стискаше здраво фенерчето с дясната си ръка. Той обаче бе изпразнил напълно три от бутилките с въздух и по-голямата част от четвъртата, докато теглеше сплескания малък съд през няколко подводни галерии, преди да стигне до открити пещери от другата страна и надуе останалите плавателни камери.
Пит никога не бе страдал от клаустрофобия, за разлика от повечето обикновени хора, които лесно щяха да й се поддадат в тази черна безкрайна пустота. Избягваше всякаква мисъл за паника, като пееше и говореше на себе си в шеметното си плаване по неприветливата вода. Той насочи фенерчето към ръцете и краката си. Те бяха сбръчкани като сушени сливи след дългите часове на престой под водата.
— При всичката тази вода поне няма да страдам от обезводняване — промърмори той към влажните безжизнени скали.
Той премина над прозрачни вирове, които се спускаха надолу в отвесни кладенци през масивните скали на такава дълбочина, че лъчът на лампата му не можеше да стигне до дъното им. Той се забавляваше с мисълта тук да дойдат туристи. Жалко, че хората не можеха да направят тази обиколка и да разгледат кристалните готически пещери. Може би сега, когато вече бе известно, че реката съществува, можеше да се изкопае тунел, по който туристите да слизат и разглеждат подземните чудеса.
Той се бе опитал да съхрани енергията на трите си фенерчета, но една по една батериите им се изтощаваха и ги хвърляше зад борда. Пит прецени, че му оставаха само двадесет минути светлина в последната лампа, преди непрогледният мрак да се завърне завинаги.
Спускането по бързеите на река с лодка под слънце и синьо небе се нарича слалом в бързи (бели) води[1], размишляваше изтощеното му съзнание. Тук долу то би могло да се нарече слалом в черни води. Идеята му се стори много забавна и поради някаква причина той се засмя. Смехът му се понесе в една огромна странична пещера и заехтя с десетки зловещи звуци. Ако не знаеше, че бяха дошли от него, кръвта му щеше да замръзне от страх.
Струваше му се, че вече не бе възможно да има друг свят, освен този кошмарен лабиринт от пещери, който пълзеше и се извиваше безкрайно през мрачната и чужда среда. Той бе загубил всякакво чувство за посока. „Местоположение“ бе само дума от речника. Компасът му бе станал безполезен поради изобилието от желязна руда в скалите. Той се чувстваше толкова дезориентиран и отдалечен от белия свят над него, че се чудеше дали не бе най-накрая прекрачил прага на лудостта. Единствената останала частица здрав разсъдък у него се поддържаше от изумителните гледки, които се разкриваха под светлината на лампата му.
Той се помъчи да възстанови самоконтрола си, като започна да играе на игри, които изискваха умствено напрежение. Той се опита да запомня подробности от всяка нова пещера и галерия, от всеки завой и извивка на реката, за да може да ги опише на другите, след като се измъкнеше и върнеше в слънчевия свят. Но те бяха толкова много, че вцепененото му съзнание не бе в състояние да побере повече от няколко ярки образа. Отгоре на всичко, той откри, че трябва да се концентрира в задържането на „мяха“ над водата. Още една въздушна камера се бе спукала и свистеше, като заедно с въздуха си отиваше и подемната й сила.
„Къде ли се намирам?“, зачуди се вяло той. „Колко остава до края?“ Замъгленото му съзнание започна да блуждае. Той трябваше да се стегне. Отдавна бе спрял да изпитва глад, никакви мисли за дебели пържоли или говежди филета с бутилка бира не преминаваха през съзнанието му. Контузеното му и изтощено тяло бе дало много повече, отколкото той бе очаквал от него.
Сгърченият корпус на лодката се удари в тавана на пещерата, който се извиваше надолу и се спускаше под водата. Съдът се завъртя в кръг, блъскайки се в стената, докато накрая течението не го избута встрани към една плитчина, където бавно спря. Пит легна във вътрешността на лодката, която бе залята до половина с вода, и краката му увиснаха отвън. Той бе твърде изтощен, за да сложи на гърба си последната бутилка въздух, да изпусне въздуха от лодката и да я издърпа през подводната галерия, която бе пред него.
Не трябваше да губи съзнание. Не сега. Предстоеше му още дълъг път. Той пое няколко пъти дълбоко въздух и пийна малко вода. Пипнешком намери термоса, развърза го от една кука и довърши последното кафе. Кофеинът му помогна малко да се съживи. Метна термоса в реката и загледа как той започна да се блъска в стената, твърде лек, за да премине отвъд.
Лампата бе толкова слаба, че едва хвърляше мижав лъч светлина. Той я изключи, за да съхрани малкото останала енергия в батериите, легна по гръб и се загледа в задушаващата тъмнина.
Вече нищо не го болеше. Нервните му окончания бяха спрели да действат и тялото му се вцепени. Трябва да бе загубил почти две пинти кръв, изчисли той. Пит не искаше да приеме мисълта, че се бе провалил. В продължение на няколко минути той не искаше да повярва, че няма да може да се върне на горния свят. „Подскачащият мях“, неговият верен спътник, бе успял да го докара чак дотук, но ако изгубеше още една плавателна камера, щеше да се наложи да го изостави и да продължи напред сам. Той започна да концентрира гаснещите си сили към усилието, което все още стоеше пред него.
Нещо човъркаше паметта му. Обонянието му усещаше нещо. Какво разправяха за миризмите? Че могат да събудят стари спомени в съзнанието на човек. Той пое дълбоко въздух, стараейки се да не прогони мириса, преди да успее да си спомни защо му бе толкова познат. Той облиза устните си и усети вкус, който преди го нямаше. Сол. И тогава споменът го връхлетя.
Мирис на море.
Най-сетне той бе стигнал края на подземната речна система, която завършваше в Залива.
Пит ококори очи и започна да вдига ръката си, докато тя почти докосна върха на носа му. Той не можеше да различи подробности, но имаше някаква смътна сянка, която не би трябвало да съществува във вечния мрак на подземния свят. От тунела пред него се процеждаше слаба светлина.
Откритието, че дневната светлина бе толкова близо, неимоверно увеличи надеждите му за спасение.
Той слезе от „Подскачащия мях“ и започна да размишлява над двете най-големи опасности, които сега стояха пред него — дължината на подводния път до повърхността и декомпресията. Той провери манометъра, който бе свързан към колектора на бутилката с въздух. Осемстотин и петдесет фунта на квадратен инч. Достатъчно количество въздух за разстояние от може би 300 метра (984 фута), при условие, че той останеше спокоен, дишаше леко и не се напрягаше. Ако въздухът над повърхността бе доста по-далече, той нямаше защо да се тревожи за другия проблем, декомпресията. Щеше да се е удавил доста преди да хване прословутата кесонова болест.
Периодичните проверки на дълбокомера по време на дългото плаване под земята му бяха казали, че налягането във вътрешността на повечето въздушни пещери бе само малко по-високо от външното атмосферно налягане. Факт, който можеше да предизвика загриженост, но не и голяма тревога. Освен това, когато се гмуркаше в подводните тунели, свързващи две съседни пещери, той рядко слизаше на дълбочина по-голяма от тридесет метра. Ако бъдеше изправен пред същата ситуация, той трябваше внимателно да контролира изкачването си, като се издигаше със скорост 18 метра (60 фута) в минута, за да избегне болестта, предизвиквана от декомпресията.
Каквито и да бяха препятствията, той не можеше нито да се върне, нито да остане там, където беше в момента. Трябваше да продължи. Това бе единственото възможно решение. Това щеше да е и последното изпитание на малкото сила и решителност, които бяха останали у него.
Той все още не бе мъртъв. Не и докато не поемеше и последната глътчица кислород от бутилката си с въздух. Оттам насетне той щеше да продължи, докато дробовете му се пръснеха.
Той провери дали клапаните на колектора бяха отворени и маркучът за въздуха с ниско налягане бе свързан към плавателния му компенсатор. След това надяна ремъците, които държаха бутилката с въздух и закопча катарамата, която при нужда можеше бързо да го освободи от товара му. Той пое малко въздух от регулатора, за да провери дали работи добре и с това приготовленията му завършиха.
Без водолазната си маска, която бе загубил някъде, зрението му щеше да е замъглено, но всичкото, което трябваше да прави, бе да плува към светлината. Той захапа със зъби мундщука на регулатора за дишане, стегна се и преброи до три.
Време бе да тръгва и Пит се гмурна в реката за последен път.
Когато се оттласна леко с голите си стъпала, той почувства липсата на плавниците, които бе изгубил и бе готов да даде душата си, стига да можеше да си ги получи обратно.
Надолу и все надолу, таванът на подводния тунел се спускаше пред него. Той измина тридесет метра, после четиридесет. След като премина петдесетия метър, започна да се тревожи. Когато човек се гмурка, дишайки сгъстен въздух, между шестдесетия и осемдесетия метър има една невидима граница. Когато я премине, водолазът започна да се чувства като пиян и изгубва способността си да разсъждава.
Бутилката му с въздух изскърца неистово. Тя бе застъргала в скалата над него. Тъй като бе хвърлил колана с тежестите след скока от големия водопад, който едва не завърши трагично, и като се добавеше факта, че разкъсаният му водолазен костюм бе от неопрен, Пит плуваше под водата с положителна подемна сила. Той се сви на две и се гмурна надолу, за да избегне контакта.
На Пит му се струваше, че спускащият се в дълбините тунел никога нямаше да свърши. Дълбокомерът му показваше 75 метра (246 фута), когато носен от течението, той премина под най-ниската точка на надвисналата скала. Наклонът тръгна постепенно нагоре. Това не бе идеалния вариант. Той би предпочел директно изкачване към повърхността, за да може да намали разстоянието и съхрани смаляващия се запас от въздух, с който разполагаше.
С всеки изминат метър светлината ставаше все по-ярка и той вече можеше да види цифрите на водолазния си часовник без помощта на гаснещия лъч от лампата си. Стрелките върху оранжевия циферблат показваха десет минути след пет часа. Пет часа сутринта или следобед? Преди колко минути се бе гмурнал в реката? Той не можеше да си спомни дали бяха десет, или петдесет. Забавеното му съзнание напразно се мъчеше да разгадае отговорите.
Чистият и прозрачен смарагдовозелен цвят на реката ставаше все по-син и матов. Течението отслабваше и той все по-бавно се издигаше към повърхността. Накрая се показа и самата повърхност.
Той бе в Залива. Излязъл беше от тунела на реката и плуваше в Морето на Кортес. Пит погледна нагоре и видя в далечината да се мержелее една сянка. Последна проверка на манометъра за налягането на въздуха му. Стрелката потрепваше около нулата. Въздухът му бе почти свършил.
Вместо да поеме един дълбок дъх, той използва малкото количество останал въздух, за да надуе частично плавателния си компенсатор, така че той да може бавно да го носи нагоре към повърхността, в случай че изгубеше съзнание от липсата на кислород.
Последният дъх въздух, който той изсмука от бутилката, бе толкова малък, че дробовете му почти не го усетиха. Докато се изкачваше нагоре, той издишваше по малко от него, за да компенсира намаляването на налягането. Съскането на мехурчетата въздух, излизащи от регулатора му, намаля и дробовете му се изпразниха.
Гърдите му започнаха да изгарят от болка. Повърхността изглеждаше толкова близо, че стига да протегнеше ръка, той можеше да я докосне. Това обаче бе жестока илюзия. Вълните все още бяха на 20 метра (66 фута) над него.
Някакъв огромен еластичен обръч стегна гърдите му и той зарита още по-силно с крака. Скоро жаждата за въздух изпълни всички кътчета на съзнанието му. Пред очите започна да му притъмнява.
Нещо се омота около Пит и забави изкачването му. Зрението му, замъглено поради липсата на водолазна маска, не успя да различи какво го задържаше. Инстинктивно той започна да размахва тромаво ръце, за да се освободи. Мозъкът му изкрещя в протест и в главата му отекна мощен рев. Точно в този момент, миг преди тъмнината да погълне съзнанието му, той почувства, че нещо дърпаше тялото му нагоре.
— Хванах нещо голямо! — извика радостно Джо Хейгън.
— Може би марлин[2]? — попита развълнувано Клеър, виждайки как рибарският прът на мъжа й се бе извил като въпросителна.
— Не се бори много за един марлин — задъхано изрече Джо, докато въртеше трескаво ръчката на макарата си. — По-скоро плава отпуснато.
— Може би от влаченето да е умрял?
— Донеси рибарската кука. Той е почти на повърхността.
Клеър грабна една кука с дълга дръжка от поставката й и я насочи навън през борда на яхтата като копие.
— Виждам нещо — извика тя. — Изглежда голямо и черно.
В следващия момент тя изпищя от ужас.
Пит бе на косъм от загубата на съзнание, когато главата му проби повърхността на морето между две вълни. Той изплю регулатора си и си пое дълбоко дъх. Блясъкът на слънцето върху водата заслепи очите му. Тъй като не бе виждал дневна светлина почти два дни, той присви възторжено очи пред внезапния калейдоскоп от цветове.
Облекчение, щастие, че е жив, удовлетворение от големия успех — всички тези чувства изпълниха душата му.
Женски писък прониза ушите му и той погледна сепнато нагоре, за да види синьо-зеления корпус на една яхта, която се издигаше край него. Двама души се бяха надвесили над борда и гледаха към него със смъртнобледи лица. Чак сега той разбра, че бе омотан в дебела корда на въдица. Нещо пляскаше по единия му крак. Той хвана кордата и изтегли от водата една малка риба тон, не по-голяма от стъпалото му. От устата на бедната риба излизаше една голяма кука.
Пит леко стисна рибата в едната си мишница и извади куката със здравата си ръка, след което се взря в мънистените очички на малката рибка.
— Погледни, Тото — каза ликуващо той, — отново сме в Канзас!