Клайв Къслър
Златото на инките (14)

12

Сейнт Джулиан Пърлмутър беше известен чревоугодник и бонвиван. Страстен почитател на изтънчени ястия и питиета, той си падаше по всякакви вкуснотии и притежаваше невероятна сбирка от рецепти на световноизвестни готвачи и изба с повече от 4000 бутилки първокласни вина. Добил завидната репутация на домакин, който организира гастрономически пиршества в елегантни ресторанти, той плащаше скъпо за това. Сейнт Джулиан Пърлмутър тежеше близо 181 килограма. Той се отнасяше с насмешка към физическите упражнения и диетичните храни, а най-съкровената му мечта беше да се пресели в отвъдния свят, докато си пийва с наслада стогодишно бренди след обилно похапване.

Освен вкусната храна другата му изгаряща страст бяха корабите и корабокрушенията. Той беше събрал, по признанията на специалистите по архивно дело, най-пълната в световен мащаб колекция от литература и писмени документи за исторически кораби. Морските музеи по света брояха дните до онзи момент, в който системното преяждане щеше да го довърши, за да могат да се нахвърлят като лешояди върху колекцията му и да я погълнат в собствените си библиотеки.

Неслучайно Пърлмутър винаги канеше гостите си в ресторанти вместо в своята просторна къща, която се намираше в Джорджтаун, край столицата на страната. По пода, върху провиснали лавици и във всяко кътче и пролука на спалнята му, в дневната и трапезарията, та дори и в кухненските шкафчета бяха натрупани огромно количество книги. Те бяха струпани на височина човешки бой край шкафа в банята му и бяха разпръснати като слама върху голямото водно легло. На специалистите архивари щеше да бъде необходима цяла година, за да подредят и опишат в каталог хилядите книги, изпълващи къщата. Но не и на Пърлмутър. Той знаеше къде точно е заврян всеки отделен том и можеше да го извади за секунди.

Облечен в обичайната за деня униформа, пурпурна пижама под мек вълнен халат в червено и златисто, той беше застанал пред едно огледало, извадено от луксозна каюта на „Лузитания“ и подрязваше великолепната си сива брада, когато личният му телефон иззвъня като корабна камбанка.

— Сейнт Джулиан Пърлмутър слуша. Кажете накратко за какво става дума.

— Здравей, стари разбойнико.

— Дърк! — изрева той, познал гласа, с блеснали от кръглото му червендалесто лице сини очи. — Къде е онази рецепта за задушени в кайсии скариди, която ми обеща?

— В един плик на бюрото ми. Забравих да ти я изпратя, преди да отпътувам от страната. Извинявай.

— Откъде се обаждаш?

— От един кораб край бреговете на Перу.

— Страх ме е да попитам какво правиш там.

— Това е дълга история.

— Май всички са такива, а?

— Нуждая се от услуга.

Пърлмутър въздъхна.

— Кой е корабът този път?

— „Златната кошута“.

— „Златната кошута“ на Франсис Дрейк?

— Същият.

— Sis parvis magna — произнесе Пърлмутър. — Великите неща имат незабележимо начало. Това е бил девизът на Дрейк. Знаеше ли го?

— Убягнал ми е по някаква причина — призна Пит. — Дрейк пленил един испански галеон…

— „Нуестра сеньора де ла Консепсион“ — прекъсна го Пърлмутър. — Под командването на капитан Хуан де Антон, на път за Панама Сити от Каляо де Лима, с товар от златни и сребърни кюлчета и ценни предмети, изработени от инките. Доколкото си спомням, през март 1578 година.

В другия край на линията за миг настъпи мълчание.

— Защо, когато говоря с теб, Джулиан, винаги ме караш да се чувствам така, сякаш си ми откраднал велосипеда?

— Помислих си, че би искал да научиш нещо, което ще те окуражи — засмя се Пърлмутър. — Какво точно те интересува?

— Какво направил Дрейк с товара, когато пленил „Консепсион“?

— Събитието било пространно отразено. Натоварил златните и сребърните кюлчета заедно с голямо количество скъпоценни камъни и перли на борда на „Златната кошута“. Количеството било огромно. Корабът му бил опасно претоварен, така че той изхвърлил няколко тона сребро във водите край еквадорския остров Кано, преди да продължи околосветското си плаване.

— А съкровищата на инките?

— Останали в товарните трюмове на „Консепсион“. Дрейк качил на борда му екипаж от опитни моряци, които трябвало да прекосят с него Магелановия проток и Атлантическия океан и да се върнат в Англия.

— А дали галеонът е успял да се завърне?

— Не — замислено отвърна Пърлмутър. — Той така и не пристигнал и сметнали, че най-вероятно е изчезнал с целия екипаж.

— Съжалявам, че трябваше да чуя това — каза Пит, а в гласа му се долавяше разочарование. — Надявах се, че може да е оцелял по някакъв начин.

— Като си помисля сега — спомни си Пърлмутър — имаше някакъв мит, свързан с изчезването на „Консепсион“.

— За какво точно става дума в него?

— Някаква чудновата история, едва ли е нещо повече от слух, в която се твърди, че една огромна океанска вълна изхвърлила галеона далеч навътре в сушата. Това никога не е било потвърдено или документирано, разбира се.

— Знаеш ли източника на този слух?

— Ще трябва да се поразровя допълнително, за да проверя подробностите, но ако паметта не ме лъже, разказът дошъл от някакъв луд англичанин, за когото португалците съобщили, че били открили в едно селце край Амазонка. Съжалявам, това е общо взето всичко, което мога да ти кажа в момента.

— Ще ти бъда благодарен, ако се разровиш малко по-дълбоко — заяви Пит.

— Мога да ти кажа размерите и тонажа на „Консепсион“, с колко на брой ветрила е бил оборудван, кога и къде е бил построен. Но информация за някакъв луд скитник в дъждовна гора изисква източник, какъвто нямам в колекцията си.

— Ако някой може да разкрие някаква морска загадка, това си ти.

— Изпитвам пълна липса на воля да ти откажа, когато трябва да се захвана с някоя от твоите загадки, особено след като заедно открихме стария Ейб Линкълн на борда на един конфедеративен броненосец насред пустинята Сахара.

— Оставям това на теб, Джулиан.

— Броненосци в пустиня, Ноевия ковчег на върха на планина, испански галеони в джунгла. Защо корабите не си стоят в морето, където им е мястото?

— Затова двамата с теб сме търсачи, неизлечимо болни на тема изчезнали кораби — развеселен каза Пит.

— И какво точно събуди интереса ти към този? — предпазливо попита Пърлмутър.

— Една нефритена кутия, съдържаща въженце с навързани по него възли, което дава указания към огромно съкровище на инките.

Пърлмутър размисли няколко секунди върху краткия отговор на Пит и най-накрая заяви:

— Добре, тази причина е не по-малко основателна от коя да е друга.

 

 

Хирам Йегър изглеждаше така, сякаш трябваше да бута пазарска количка с опърпани вещи по някоя уличка в покрайнините. Той беше облечен с дънки „Левис“ и също такова яке, дългата му русолява коса беше вързана на хлабава опашка, а момчешкото му лице — полускрито от рошава брада. Единствената пазарска количка, която Йегър изобщо буташе обаче, беше по пътеката между рафтовете с деликатеси в супермаркета. Някой случаен човек трудно би си представил, че живее в модерен жилищен район на Мериленд със симпатичната си съпруга художничка и двете им хубави и умни дъщери тийнейджърки, ученички в частно училище и че кара най-новия модел на BMW.

Нито пък някой, който не го познаваше, би могъл да се досети, че той оглавява комуникационната и информационна мрежа на НЮМА. Адмирал Сандекър го беше отмъкнал от една компютърна корпорация със седалище в Силиконовата долина, за да изгради огромна библиотека от данни, съдържаща всяка книга, статия или дисертация, научна или историческа, фактологична или теоретична, написана някога за морето. За океанографията и все по-разрастващата се област от науки за подводния живот и ресурси библиотеката на Йегър представляваше това, което беше архивът на Пърлмутър в областта на корабите.

Той стоеше пред личния си терминал в малък страничен кабинет в комплекса за компютърни данни, който заемаше целия десети етаж на сградата, в която се помещаваше НЮМА, когато телефонът му иззвъня. Без да отделя очи от монитора, на който се виждаше как океанските течения влияят на климата около Австралия, той вдигна слушалката.

— Привет от мозъчния тръст — небрежно отговори той.

— Ти не би познал сиво вещество, дори да те изпръска по лицето — достигна до слуха му гласът на стар приятел.

— Радвам се да ви чуя, мистър директор по специалните проекти. Днешната тема за разговори в службата е как се наслаждаваш на изпълнена с удоволствия почивка в слънчевата Южна Америка.

— Нещо не си разбрал както трябва, друже.

— От „Дийп Фадъм“ ли се обаждаш?

— Да, Ал и аз се върнахме на борда след малка екскурзия в джунглата.

— Какво мога да направя за теб?

— Разрови се из твоята база данни и виж дали можеш да откриеш някое писмено свидетелство за огромна океанска вълна, връхлетяла върху крайбрежието между Лима, Перу и Панама Сити някъде през март 1578 година.

Йегър въздъхна.

— Защо не ме помолиш да разбера и какви са били температурата и влажността в деня на Сътворението?

— Ще ми свърши работа и само основният район, върху който вълната е връхлетяла, благодаря.

— Ако има такова сведение, то вероятно ще се намира из данните със стари метеорологични и морски сведения, които успях да събера от испанските архиви в Севиля. Друга, макар и малко вероятна възможност, са местните жители, които биха могли да оставят за поколенията легенди за подобно събитие. Инките доста подробно са отразявали обществени и религиозни събития върху платове или глинени съдове.

— Така нищо няма да постигнеш — скептично заяви Пит. — Империята на инките е била разгромена от испанците близо четиридесет години преди това. Дори и да са отбелязали по някакъв начин събитията през този ден, сведенията сигурно са били разпилени и изгубени.

— Повечето огромни океански вълни, които навлизат навътре в сушата, са причинени от разместване на морското дъно. Може би ще успея да свържа помежду им известните геологически събития от тази ера.

— Направи всичко, което е по силите ти.

— За кога ти трябва?

— Освен ако адмиралът не ти е възложил някой спешен проект, остави всичко друго и се захващай за работа.

— Добре — каза Йегър, горящ от желание да приеме предизвикателството. — Ще видя какво мога да открия.

— Благодаря, Хирам. Задължен съм ти.

— За стотен път, че и отгоре.

— И не споменавай за това на Сандекър — каза Пит.

— Абе, помислих си аз, че това ми звучи като поредната ти съмнителна машинация. Ще имаш ли нещо против да ми кажеш за какво става дума?

— Търся изчезнал в джунглата испански галеон.

— Да бе, разбира се, че какво друго — каза Йегър с привично примирение. Той отдавна беше разбрал, че няма смисъл да се опитва да предугажда мислите и постъпките на Пит.

— Надявам се, че ще ми намериш район за претърсване.

— Всъщност, ей тъй, поради благоприличния живот, който водя и нравствените мисли, които ме изпълват, мога вече да огранича до голяма степен пространството ти за претърсване.

— Какво толкова знаеш, което на мен не ми е известно?

Йегър се усмихна на себе си.

— Низините между западните склонове на Андите и брега на Перу имат средна температура осемнадесет градуса по Целзий, а годишното количество дъжд, което пада там, трудно би могло да напълни дори един напръстник, което ги прави едни от най-студените и сухи пустини в света, намиращи се на малка височина. Там няма джунгла, в която да изчезне кораб.

— И кое е най-вероятното място в такъв случай? — попита Пит.

— Еквадор. Крайбрежието, чак до Панама, е тропическо.

— Невероятна демонстрация на дедуктивно мислене. Страшен си, Хирам. Пет пари не давам какво казват за теб бившите ти съпруги.

— Най-обикновена дреболия. До двадесет и четири часа ще имам нещо за теб.

— Ще поддържам връзка.

Веднага щом остави слушалката, Йегър започна да събира мислите си. За него търсенето на изчезнали кораби беше нещо необикновено, което винаги му действаше стимулиращо. Районите, които възнамеряваше да провери, бяха прилежно подредени в умствения му компютър. През годините, прекарани в НЮМА, той беше открил, че Дърк Пит не минава през живота като останалите хора. Дори обикновената съвместна работа с Пит и осигуряването на информация представляваше едно дълго, изпълнено с неочаквани обрати съпреживяно приключение и Йегър се гордееше с факта, че никога не беше изпортвал топката, която му бяха подавали.