Клайв Къслър
Златото на инките (50)

48

31 октомври 1998 година

Кладенецът на Сатаната, Баха, Мексико

В прегорената от слънцето земя в северното подножие на планината Сиера ел Майор, на около 50 километра право на юг от Мексикали, в стената на една скала зее отворът на един образуван от природата тунел. Издълбан преди милиони години от турбулентното действие на древно море, коридорът се спуска надолу към дъното на една малка пещера, издълбана във вулканичната скала от водата през епохата на Плиоцена и дооформена в по-нови времена от навятия от вятъра пясък. В тази скална кухина има малко езерце, чиято вода извира от дълбините на пустинята. С изключение на лекия кобалтовосин блясък, водата е толкова бистра, че изглежда невидима и погледната отгоре, шахтата изглежда бездънна.

Кладенецът на Сатаната въобще не приличаше на жертвения кладенец в Перу, помисли си Пит, докато се взираше в жълтото найлоново въже, което се спускаше в прозрачните дълбини. Той седеше на един камък на ръба на водата. В очите му се четеше загриженост. Ръцете му леко придържаха найлоновото въже, чийто край бе навит около барабана на една компактна макара.

Навън, на осемдесет метра (262 фута) над дъното на тръбовидния тунел, адмирал Сандекър седеше на платнен стол до един разнебитен и ръждясал половинтонен пикап „Шевролет“, модел 1951, в чиято каросерия бе поместен един избелял туристически фургон, чийто външен вид навеждаше на мисълта, че фургонът отдавна е трябвало да бъде предаден за вторични суровини. Зад него бе паркиран друг автомобил, един каталясал „Плимут Белведере“, модел комби от 1968. И двата имаха регистрационни номера на Баха Калифорния Норте.

Сандекър държеше кутийка с бира „Коорс“ в едната си ръка, докато с другата вдигна бинокъл до очите си и започна внимателно да разглежда околния пейзаж. Той бе облечен в дрехи, чиито външен вид допълваше стария камион и в тях адмиралът изглеждаше като един от хилядите самотни американски скитници, които пътуват и лагеруват евтино из полуостров Баха.

Той с учудване откри множество цъфтящи растения в пустинята Сонора, въпреки оскъдната вода и климат, който се движи от минусови температури през зимните нощи до летните жеги, когато тук става горещо като в пещ. В далечината той видя едно малко стадо коне, които пасяха из туфите трева.

Удовлетворен, че единствените живи същества в близката околност бяха една червена гърмяща змия, която се припичаше на една скала, и един черноопашат див заек, който се приближи подскачайки до него, хвърли му един поглед и избяга с подскоци, Сандекър стана от платнения си стол и се спусна бавно по тунела към езерцето.

— Някакви следи от закона? — попита Пит приближаващия се адмирал.

— Тук няма нищо, освен змии и зайци — изсумтя Сандекър, след което кимна към водата. — От колко време са долу?

Пит погледна часовника си.

— От тридесет и осем минути.

— Щях да се чувствам далеч по-добре, ако използвах професионални водолазни апарати, а не старите апарати, взети назаем от местните митнически агенти.

— Ако ще спасяваме Лорън и Руди, всяка минута е от значение. С това проучвателно спускане, за да видим дали моят план има и най-малкия шанс за успех, ние спестяваме шест часа. Същото време ще бъде необходимо нашето модерно оборудване да пристигне от Вашингтон в Калексико.

— Пълна лудост е да се опитва такава опасна операция — каза Сандекър с уморен глас.

— Имаме ли алтернативна?

— Не се сещам за такава.

— Тогава трябва да опитаме тази — каза твърдо Пит.

— Ти дори още не знаеш дали имаш и най-малкия шанс.

— Те сигнализираха. — Пит прекъсна адмирала, тъй като въжето се изопна в ръцете му. — Тръгнали са нагоре.

Работейки в тандем — Пит дърпаше въжето, а Сандекър държеше макарата между коленете си и въртеше ръчката — те започнаха да теглят нагоре двамата водолази, които бяха някъде в дълбините на кладенеца, на другия край на дългото двеста метра (656 фута) въже. След едни дълги петнадесет минути, дишайки тежко, те издърпаха на повърхността червения възел, който обозначаваше третия петдесетметров знак.

— Остават още само петдесет метра — отбеляза задъхано Сандекър.

Докато въртеше макарата, той здраво натискаше ръчката й, опитвайки се да намали тежестта върху Пит, който вършеше по-голямата част от работата. Адмиралът бе запален на тема здраве, тичаше по няколко мили на ден и от време на време тренираше в здравния балнеоложки център на НЮМА, но усилието от дърпането на мъртво тегло без почивка докара пулса му почти до червената граница.

— Виждам ги — изпъхтя с мъка той.

Изпълнен с облекчение, Пит пусна въжето и се свлече на земята, за да седне и да си поеме дъх.

— Оттам те могат да се изкачат сами.

Първият от двамата водолази, който се показа на повърхността, бе Джордино. Той свали двете си бутилки с въздух и ги подаде нагоре към Сандекър. След това протегна ръка към Пит, който се наклони назад и го измъкна от водата. Следващият, който се показа, бе доктор Питър Дънкан, хидролог от щатската геоложка служба, който бе пристигнал в Калексико с чартърен реактивен самолет само час след като Сандекър се бе свързал с него в Сан Диего. Отначало той бе сметнал, че адмиралът се шегува за някаква подземна река, но любопитството надделя над скептицизма му и той остави всичко, за да вземе участие в проучвателното спускане под водата. Той изплю мундщука на въздушния си регулатор.

— Никога не съм си представял воден източник с такива огромни размери — каза той на пресекулки, докато си поемаше дълбоко дъх.

— Намерил си път към реката — каза доволно Пит. Това бе по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Кладенецът се спуска на около шестдесет метра, преди да срещне един хоризонтален страничен поток, който тече в продължение на сто и двадесет метра през серия от тесни участъци и стига до реката — обясни Джордино.

— Можем ли да прекараме оттам плаващото оборудване — попита Пит.

— На места става доста тясно, но мисля, че ще можем да го прокараме.

— Температурата на водата?

— Хладна, но поносима, двадесет градуса по Целзий, около шестдесет и осем по Фаренхайт.

Дънкан свали качулката си, разкривайки огромна червеникава брада. Той не си направи труда да излезе от езерцето, а постави ръце на брега и забърбори въодушевено:

— Когато ми каза, че под пустинята Сонора тече широка река със скорост от девет възела, аз не ти повярвах. Сега, макар че я видях със собствените си очи, отново не мога да повярвам. Предполагам, че долу тече вода, достатъчна за напояване годишно на десет до петнадесет милиона акра на дълбочина един фут.

— Смяташ ли, че това е същият подземен поток, който тече под Серо ел Капироте? — попита Сандекър.

— Няма съмнение в това — отговори Дънкан. — Сега, след като видях със собствените си очи, че реката съществува, бих искал да се обзаложа, че това е същият поток, за който Лий Хънт твърдял, че тече под планината Каел Доум.

— Следователно каньонът със злато, открит от Хънт, вероятно съществува — усмихна се Пит.

— Знаеш за тази легенда?

— Вече не е легенда.

Лицето на Дънкан се озари от радост.

— Да, така си и мислех, щастлив съм да го кажа.

— Добре че бяхме вързани с въже — каза Джордино.

Дънкан кимна.

— Напълно съм съгласен. Без него щяхме да бъдем отнесени от реката, когато излязохме от потока, който се вливаше в нея.

— И да последваме участта на онези двама водолази, които бяха открити мъртви в Залива.

— Много ми е чудно откъде извира тя — размишляваше Сандекър.

Джордино прокара ръка през гъстата си четина.

— С най-новите геофизични прибори за подземни изследвания няма да има никакви проблеми да се проследи течението й.

— Човек не може да си представи какво може да означава едно откритие от такава величина за измъчения от сушата Югозапад — каза Дънкан, все още развълнуван от видяното. — Ползата би могла да доведе до откриването на хиляди работни места, милиони акри ще се превърнат в обработваема земя или пасища за добитък. Бихме могли дори да видим как пустинята ще се превърне в райска градина.

— Крадците ще се удавят във водата, която ще превърне пустинята в градина — каза Пит, загледан в кристалносиньото езерце, спомняйки си думите на Били Юма.

— Какво беше това, което каза? — попита любопитно Джордино.

Пит поклати глава и се усмихна.

— Една стара индианска поговорка.

След като занесоха водолазните си апарати до външния вход на тунела, Джордино и Дънкан си свалиха водолазните костюми, докато Сандекър натовари оборудването им в плимута комби, след което адмиралът се приближи до стария пикап, който Пит бе току-що спрял до него.

— Ще се срещнем отново тук след два часа. — Пит уведоми Сандекър.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде отиваш?

— Трябва да се срещна с един човек по въпрос относно събирането на една армия.

— Някой, когото познавам?

— Не, но ако нещата тръгнат дори наполовина добре, колкото се надявам, довечера при залез-слънце ти ще се ръкуваш с него и ще му закачаш медал.

 

 

Гаскил и Рагсдейл чакаха на малкото летище западно от Калексико, от американската страна на границата, когато самолетът на НЮМА кацна и започна да рулира към един голям фургон на митническите служби, където спря. Те бяха започнали да прехвърлят водолазното оборудване от товарния люк на самолета към фургона, когато Сандекър и Джордино пристигнаха с комбито.

Пилотът се приближи и се здрависа с тях.

— Трябваше доста да побързаме, за да изпълним точките от списъка ви за пазаруване, но успяхме да намерим всичко, за което помолихте.

— Успяха ли нашите инженери да снижат профила на лодката с въздушна възглавница, както помоли Пит? — запита Джордино.

— Да, за толкова кратко време те направиха цяло чудо — усмихна се пилотът. — Механиците на адмирала са истински магьосници и те ми казаха да ви предам, че са модифицирали „Подскачащия мях“ така, че максималната му височина да не превишава шестдесет и един сантиметра.

— Когато се върна във Вашингтон, ще благодаря на всички лично — каза топло Сандекър.

— Да се връщам ли обратно — попита пилотът адмирала, — или да стоя тук?

— Навъртай се около самолета си, в случай че ни потрябваш.

Те тъкмо бяха привършили с товаренето на оборудването във фургона и затваряха задните врати, когато на пистата се появи Къртис Старгър с една сива кола на митническите служби и се понесе към тях със стремителна скорост. Той удари спирачките и изскочи иззад кормилото така, сякаш бе изстрелян от оръдие.

— Имаме проблеми — съобщи той.

— Какви проблеми? — поиска да узнае Гаскил.

— Мексиканската гранична полиция току-що затвори границата от тяхната страна за целия трафик от САЩ към Мексико.

— Ами търговския трафик?

— Него също. Те не само че затвориха границата, но и вдигнаха по тревога една ескадрила военни хеликоптери със заповед да свалят принудително всички влезли летателни апарати и да спират всяко едно превозно средство, което изглежда подозрително.

Рагсдейл погледна Сандекър.

— Те трябва да са проследили риболовната ви експедиция.

— Не мисля така. Никой не ни видя да влизаме или излизаме от тунела в скалата.

Старгър се засмя.

— На какво искате да се обзаложим, че след като сеньор Матос се е върнал тичешком обратно и е съобщил на братята Золар за нашата твърда позиция, те са побеснели и принудили техните приятелчета в правителството да вдигнат подвижния мост.

— Моето предположение би било същото — съгласи се Рагсдейл. — Те са се уплашили, че ще нахлуем като лека кавалерия.

Гаскил се огледа наоколо.

— Къде е Пит?

— Той е в безопасност от другата страна.

Сандекър удари с юмрук по самолета.

— Да стигнем толкова близо — промърмори гневно той. — Провал, пълен провал.

— Трябва да има някакъв начин, по който да върнем тези хора и оборудването им обратно до Кладенеца на Сатаната — каза Рагсдейл на колегите си федерални агенти.

Старгър и Гаскил си размениха лукави усмивки.

— О, смятам, че митническата служба може да ви даде едно рамо — каза Старгър.

— Вие двамата имате нещо наум?

— Аферата Ескобар — разкри Старгър. — Запознат ли си с нея?

Рагсдейл кимна.

— Нелегалното пренасяне на наркотици през един подземен тунел.

— Хуан Ескобар живееше непосредствено до границата от мексиканската страна — Старгър започна да обяснява на Сандекър и Джордино, — но притежаваше една работилница за ремонт на камиони на отсамната страна. Той успял тайно да внесе няколко големи пратки с наркотици, преди Агенцията за борба с наркотиците да го надуши. При една съвместна акция, нашите агенти откриха тунел с дължина сто и петдесет метра, който тръгвал от къщата му, минавал под оградата на границата и свършвал в работилницата му. Закъсняхме твърде много, за да го арестуваме. По някакъв начин Ескобар предугадил опасността, преустановил работата си и изчезнал заедно със семейството си, преди да успеем да го арестуваме.

— Един от нашите агенти — добави Гаскил, — роден и израснал в Ийст Лос Анджелис, живее в бившия дом на Ескобар и всеки ден преминава през граничния пункт, представяйки се за новия собственик на ремонтната работилница на Ескобар.

Старгър се усмихна гордо.

— Агенцията за борба с наркотиците и Митницата извършиха над двадесет ареста, използвайки информацията, която той получил от други трафиканти на наркотици, желаещи да използват тунела.

— Искате да кажете, че е все още отворен? — попита Сандекър?

— Ще бъдете учуден, колко често той помага на добрите момчета — отговори Старгър.

Джордино изглеждаше като човек, на който е предложено спасение на душата.

— Можем ли да пренесем нещата си до отсрещната страна?

Старгър кимна.

— Ние просто ще закараме микробуса в работилницата. Ще взема няколко души, които ще ни помогнат да пренесем оборудването ви под границата до къщата на Ескобар, след което ще го натоварим на камиона за резервни части, който тайният ни агент държи паркиран вътре в гаража. Превозното средство е добре познато на всички от другата страна, така че няма причина да ви спрат.

Сандекър погледна към Джордино.

— Е — каза сериозно той, — готов ли си да си напишеш некролога?