Клайв Къслър
Златото на инките (51)

49

Каменният демон не обръщаше внимание на кипящата около него дейност, сякаш изчакваше времето си. Той не почувства, нито извърна глава, за да види новите бразди и кратери в тялото си и останалото му крило, издълбани от куршумите на хилещите се мексикански войници, които го използваха за проверка на мерника си, когато офицерите им бяха изчезнали вътре в планината. Вътре в себе си каменната скулптура сякаш усещаше, че заплашителните й очи щяха все така да наблюдават вечната пустиня, векове след като осквернилите я с присъствието си хора бяха умрели и споменът за тях изличен завинаги в отвъдния свят.

За пети път тази сутрин над демона премина сянка, когато един лъскав хеликоптер се спусна от небето и кацна на единственото открито място, което бе достатъчно голямо, за да може да го побере — тесния проход между два армейски хеликоптера и голямата лебедка със захранващ агрегат.

Седнал на задната седалка за пътници в синьо-зеления полицейски хеликоптер, полицейският комендант на Баха Норте Рафаел Кортина гледаше замислено през прозореца суетнята на върха на планината. Очите му се отклониха към зловещото изражение на каменния демон, а демонът сякаш отвърна на погледа му.

Шестдесет и пет годишен, той очакваше близкото си пенсиониране без радост. Кортина не бе изпълнен с възторг от перспективата за един скучен живот в малка къщичка в Енсенада с изглед към залива, където щеше да преживява с пенсия, която щеше да му позволява много малко удоволствия и лукс. Квадратното му кафяво лице отразяваше солидна кариера, която бе започнала преди четиридесет и пет години. Кортина никога не бе обичан от колегите си офицери. Трудолюбив, с изопнато като струна тяло, той се гордееше с това, че никога не бе взимал подкупи. Нито едно песо през всичките му години служба. Въпреки че не осъждаше другите, които приемаха подкупи под масата от известни престъпници или съмнителни бизнесмени, които се стремяха да избягнат разследването на дейността им, той не ги и оневиняваше. Кортина бе работил посвоему, без донесения, без оплаквания или морални оценки на колегите си.

Той с горчивина си спомни колко много пъти бе предлаган за повишение. Вече не помнеше точния им брой. Но винаги когато началниците му отиваха твърде далеч в машинациите си и биваха разобличени със скандал, цивилните комисари винаги се обръщаха към Кортина, когото ненавиждаха за честността му, но от когото имаха нужда, защото на него можеше да се разчита.

Имаше причина, поради която Кортина беше неподкупен в страна, в която корупцията и рушветите бяха нещо обичайно. Всеки мъж, както и всяка жена, си имат цена. Въпреки че вътрешно негодуваше, той търпеливо бе чакал своята цена. Ако щеше да се продава, то нямаше да е евтино. А десетте милиона долара, които братята Золар му бяха предложили, за да им сътрудничи (освен осигуряването на официалното разрешение за изваждане на съкровището), бяха достатъчни за осигуряване на съпругата му, четиримата му сина и техните съпруги, както и на осемте му внука, които щяха да се наслаждават на живота си в новото и възродено Мексико, което процъфтяваше под споразумението за свободна търговия в Северна Америка.

Същевременно той знаеше, че старото време, когато човек можеше да гледа встрани, докато протягаше отворена длан, бързо отмираше. Последните двама президенти на Мексико бяха обявили повсеместна война на бюрократичната корупция. Освен това легализирането и регулирането на цените на някои опиати бе нанесло голям удар на търговците на наркотици, намалявайки печалбите им с осемдесет процента, а обема на продаваната от тях смърт с две трети.

Кортина слезе от хеликоптера и бе посрещнат от един от хората на Амару. Той си спомни, че го беше арестувал за въоръжен грабеж в Ла Пас и бе помогнал той да бъде осъден на пет години затвор. Освободеният престъпник с нищо не показа, че бе познал Кортина. Полицейският комендант бе въведен от бившия затворник в една алуминиева каравана, която бе докарана по въздуха от Юма и поставена на върха на планината, за да служи като офис, откъдето да ръководят проекта за изнасяне на съкровището.

Той с учудване видя, че стените бяха украсени със съвременни картини с маслени бои от някои от най-изящните художници на Югозапада. Вътре в богато облицованото ремарке, седнали около една антична маса от Втората френска империя, бяха Джозеф Золар, двамата му братя, Фернандо Матос от Министерството на националните работи и полковник Роберто Кампос, командир на военните части на северно Мексико в полуостров Баха.

Кортина кимна и леко се поклони. Посочиха му да седне на един стол. Очите му се разшириха леко, когато една много привлекателна прислужница му донесе чаша шампанско и чиния с пушена есетра, с малка купчинка хайвер отгоре й. Золар посочи към една скица на отделните части на тунела, водещ към вътрешните пещери.

— Позволете да ви кажа. Да се пренесе цялото това злато през една река, дълбоко под повърхността на пустинята, и да се транспортира нагоре по един тесен тунел до върха на планината не е лесна работа.

— Спори ли работата? — попита Кортина.

— Твърде рано е да празнуваме — отговори Золар. — В момента е в ход най-трудната част — изтеглянето на веригата на Хуаскар. Щом я докараме до повърхността — той направи пауза, за да погледне циферблата на часовника си, — а това ще стане до половин час, ние ще я нарежем на части за по-лесното й товарене и разтоварване по време на транспортирането й. След като бъде закарана на безопасно място в нашите складове в Мароко, тя ще бъде съединена отново.

— Защо в Мароко? — попита Фернандо Матос. — Защо не във вашия склад в Галвестън или в имението ви в Дъглас, щата Аризона?

— Предпазна мярка. Това е една колекция от ценни исторически предмети, която ние не искаме да изложим на опасност, като я държим на склад в Съединените щати. Уредили сме това с военния командир в Мароко, който отговаря за охраната на нашите пратки. Освен това тази страна представлява също така и удобен център за пласиране на предметите в цяла Европа, Южна Америка и Далечния изток.

— Как смятате да извадите останалата част от антиките? — попита Кампос.

— След като ги прекараме през подземната река на салове, те ще бъдат изтеглени нагоре по тунела натоварени на тесни платформи с плъзгачи отдолу.

— Тогава лебедката, която реквизирах, се оказа полезна?

— Божи дар, полковник — отвърна Оксли. — До шест часа тази вечер твоите хора трябва да са натоварили и последните златни предмети на хеликоптерите, които ти така любезно осигури.

Кортина вдигна чашата си с шампанско, но не отпи от нея.

— Има ли начин, по който да измерим теглото на съкровището?

— Професор Мур и жена му ми съобщиха, че го оценяват на шестдесет тона.

— Боже господи — прошепна полковник Кампос, мъж с внушителна осанка и гъста сива коса. — Нямах си представа, че е толкова огромно.

— В историческите архиви липсва пълен опис — каза Оксли.

— А стойността? — попита Кортина.

— Първоначалната ни преценка — осведоми го Оксли — бе двеста и петдесет милиона американски долара. Но мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че стойността му е близо триста милиона.

Цифрата, която спомена Оксли, бе пълна измислица. Пазарната цена само на златото се бе вдигнала до седемстотин милиона долара, след като семейство Мур му направи опис. Добавената стойност като антики бързо покачи цената доста над невероятните един милиард долара на нелегалния пазар.

Золар се обърна към Кортина и Кампос с широка усмивка върху лицето си.

— Това означава, господа, че можем да увеличим значително дяла за народа на Баха Калифорния Норте.

— Ще има повече от достатъчно за обществените проекти, които държавните ви администратори са набелязали — добави Сарасон.

Кортина погледна косо към Кампос и се зачуди каква ли сума прибираше полковникът, за да гледа в другата посока, докато Золар изчезне с основната част от съкровището, включително масивната златна верига. А Матос бе направо загадка. Той не можеше да разбере как подсмърчащият държавен служител се поместваше в схемата.

— В светлината на увеличената стойност на оценката, смятам, че трябва да има допълнително възнаграждение.

Кампос, който никога не пропускаше каквато и да била възможност за печалба, веднага разбра накъде бие Кортина и продължи в същия дух.

— Да, да, съгласен съм с моя добър приятел Рафаел. Що се отнася до мен, затварянето на границата не бе никак лесно.

На Кортина му стана забавно, като чу Кампос да използва малкото му име за първи път от десетте години, през които те се срещаха от време на време да обсъждат общи полицейски и военни въпроси. Той знаеше колко много щеше да се подразни Кампос, ако той стореше същото, затова каза:

— Роберто е напълно прав. Местните бизнесмени и политици вече започнаха да се оплакват от загубата на приходи от туристическата дейност и от спирането на търговския трафик. И двамата ще трябва да даваме доста дълги и трудни обяснения на началниците си.

— Те няма ли да разберат, когато им кажете, че това е било направено, за да се попречи на американските федерални агенти да пресекат незаконно границата и да конфискуват съкровището? — попита Оксли.

— Уверявам ви, че Министерството на националните работи ще съдейства по всякакъв начин вашата позиция да бъде подкрепена — каза Матос.

— Може би — сви рамене Кортина. — Кой може да каже със сигурност дали нашето правителство ще повярва на тази история, или ще заповяда полковник Кампос и аз да бъдем дадени под съд за превишаване на нашите правомощия.

— Относно възнаграждението — каза Золар на Кортина, — какво имахте предвид?

Без да му трепне окото Кортина отговори:

— Още десет милиона долара в брой.

Кампос бе видимо смаян за момент, но веднага скочи да подкрепи Кортина.

— Полицейският комендант Кортина говори от името на двама ни. Като се вземе предвид риска, който сме поели и увеличената стойност на съкровището, десет милиона в брой над първоначалното ни споразумение не е твърде голямо искане.

Сарасон започна да преговаря.

— Вие осъзнавате, разбира се, че оценената стойност далеч не се доближава до стойността, която ние в края на краищата ще получим. Комендант Кортина знае, че откраднати скъпоценности рядко се продават за повече от двадесет процента от истинската им стойност.

Золар и Оксли запазиха сериозно изражение върху лицата си, въпреки че отлично знаеха, че имаше над хиляда колекционери в списъка на техните клиенти, които нетърпеливо чакаха да купят част от златните исторически находки на високи цени.

— Десет милиона — повтори упорито Кортина.

Сарасон продължи да си дава вид, че се пазари.

— Това са много пари — възрази той.

— Защитаването ви от американските и мексиканските правоохранителни агенти представлява само половината от нашето участие — напомни му Кортина. — Без тежко транспортните хеликоптери на полковник Кампос, които да пренесат златото в междинната ви база в пустинята Алтар, вие нямаше нищо да постигнете.

— Както и вие, ако не беше нашето участие в откриването му.

Кортина разпери ръце безразлично.

— Не мога да отрека, че се нуждаем един от друг. Но горещо вярвам, че ще бъде във ваш най-добър интерес да проявите малко щедрост.

Сарасон погледна братята си. Золар кимна едва забележимо. След малко Сарасон се обърна към Кортина и Кампос и направи красноречив жест на поражение.

— Ние знаем, когато позицията ни е губеща, считайте, че богатството ви вече е увеличено с десет милиона долара.

 

 

Максималният товар, който лебедката можеше да тегли, бе пет тона, затова веригата на Хуаскар трябваше да бъде срязана в средата и изтеглена навън на две части. Войниците от мексиканския инженерен батальон след това щяха да направят един сал от трупите, реквизирани от най-близкия склад за дървен материал, за да пренесат основната маса на съкровището през подземната река. Само златният трон се оказа твърде тежък за сала. След като веригата на Хуаскар бъдеше изтеглена на върха на планината, въжето на лебедката щеше да бъде върнато обратно долу и завързано към ремъци, опасани около трона. След изпращането на сигнал до повърхността, тронът щеше да бъде изтеглен от лебедката по дъното на реката, докато стигнеше до суха земя на отсрещния бряг. Оттам сапьорите, подпомагани от хората на Амару, възнамеряваха да го качат с ръце върху една шейна за последното му пътуване нагоре към върха, откъсвайки го от сърцето на планината. След като бъдеха извадени на открито, всичките исторически находки щяха да бъдат натоварени на борда на съдове, които древните майстори на инките, създали шедьоврите от злато, никога не биха могли да си представят — птици, които летят без крила, известни в наши дни като хеликоптери.

На острова със съкровището Мики Мур усърдно каталогизираше и описваше предметите, докато Хенри ги измерваше и фотографираше. Те трябваше да работят бързо. Амару непрекъснато подканяше военните сапьори бързо да изнасят съкровището, усилие, което караше малката планина от златни антики да се стопява с невероятно темпо. Това, което бе отнело на инките и чачапойците шест дни, за да складират богатствата вътре в планината, съвременното оборудване щеше да извади за десет часа.

Тя се приближи до мъжа си и прошепна:

— Не мога да направя това.

Той я погледна.

Очите й сякаш отразяваха златото, което блестеше под ярката светлина на прожекторите, донесени от сапьорите.

— Не искам никакво злато.

— Защо? — попита я тихо той.

— Не мога да обясня — каза тя. — Чувствам се достатъчно омърсена и сега. Знам, че ти трябва да си почувствал същото. Трябва да направим нещо, за да попречим на фамилията Золар да го заграби.

— Не беше ли това първоначалното ни намерение, да очистим Золар и да отвлечем съкровището, след като то бъде натоварено на борда на самолета в пустинята Алтар?

— Това беше преди да видим колко огромно и великолепно е то. Признай си, Хенри, залъкът, който отхапахме, е прекалено голям за нашите уста.

Мур се замисли.

— Точно сега ли намери да изпитваш угризения на съвестта?

— Съвестта няма нищо общо с това. Абсурдно е да се мисли, че можем да разтоварим тонове антики. Трябва да погледнем фактите в очите. Ти и аз не разполагаме със складове, нито с връзки, за да можем да пласираме такова огромно съкровище на черния пазар.

— Няма да бъде чак толкова трудно да се продаде веригата на Хуаскар.

Мики вдигна глава и се загледа дълго в очите му.

— Ти си един много добър антрополог, а аз много добра археоложка. Ние също така сме много добри в скокове от самолет през нощта в непознати страни и в убиването на хора. Кражбата на безценни древни находки не е най-доброто, което можем да направим. Освен това ние мразим тези хора. Предлагам да действаме заедно, с цел да запазим съкровището цяло и да не позволим то да бъде пръснато по разни частни колекции на шепа отрепки, алчни да заграбят тези ценности, за да не може никой друг да ги притежава или дори да разглежда.

— Трябва да призная — каза той уморено, — че и аз имах резерви. Какво предлагаш да правим?

— Това, което трябва — отговори дрезгаво тя.

За първи път Мур забеляза в очите й съчувствие. Лицето й излъчваше красота, каквато той никога досега не бе забелязвал. Тя уви ръце около врата му и се вгледа в очите му.

— Не е нужно да убиваме никого. Този път няма да се наложи да се крием и да се измъкваме пълзешком, когато операцията ни приключи.

Той хвана главата й с двете си ръце и я целуна.

— Гордея се с теб, мое момиче.

Тя го отблъсна назад. Очите й се разшириха, сякаш си спомни нещо.

— Заложниците. Обещах им, че ще ги спасим, ако можем.

— Къде са те?

— Ако са все още живи, те би трябвало да са на повърхността.

Мур обходи с поглед пещерата и видя, че Амару надзираваше изваждането на мумиите на пазителите от техните гробове. Братята Золар оставяха пещерите голи, така, както ги бяха намерили инките. Нищо, което имаше някаква стойност, не трябваше да бъде оставено.

— Направихме подробен опис на всичко — каза той на Мики. — Да тръгваме.

Мур се качиха върху една шейна, натъпкана със златни животни, която лебедката влачеше към изхода. Когато излязоха на дневна светлина, те претърсиха върха, но от Лорън Смит и Руди Гън нямаше и следа.

След това бе вече станало твърде късно за влизане обратно в планината.

 

 

Лорън потрепери. Разкъсаните й дрехи не можеха да я защитят от хладната влага на пещерата. Гън я прегърна с едната си ръка, за да я стопли с малкото топлина, останала в тялото му. Миниатюрната кухина с форма на килия, в която бяха затворени, не бе нищо повече от един процеп във варовика. Нямаше място да се изправят и винаги когато се опитваха да се раздвижат, за да се наместят по-удобно, пазачът ги удряше с приклада на пушката си през отвора.

След като двете части на златната верига бяха пренесени през тунела, Амару ги принуди да слязат от върха на планината и ги вкара в малката пещера зад гробницата на пазачите. Без Мики и Хенри Мур да разберат, Лорън и Руди бяха затворени в килията им, преди учените да излязат от пещерата със съкровището.

— Бихме искали да пийнем малко вода — каза Лорън на пазача.

Той се обърна и я погледна безизразно. Външният му вид бе ужасен. Той бе огромен и имаше изключително отблъскващо лице, дебели устни, плосък нос и едно око. Празната кухина на другото бе оставена открита, което му придаваше животинската грозота на един Квазимодо.

Лорън отново потрепери, но този път не от студ. Беше от страха, който запълзя по полуголото й тяло. Тя знаеше, че дързостта й можеше да й донесе болка, но вече й бе все едно.

— Вода, тъп кретен такъв. Разбираш ли, agua?

Той я погледна с жестокия си поглед и бавно изчезна от тясното им полезрение. След няколко минути се върна и хвърли в пещерата една войнишка манерка с вода.

— Струва ми се, че се сприятелихте — каза Гън.

— Ако смята, че ще получи целувка още на първата ни среща — каза Лорън, като отвиваше капачката на манерката, — ще има много да чака.

Тя предложи на Гън да пие, но той поклати глава.

— Първо дамите.

Лорън отпи пестеливо и подаде манерката на Гън.

— Чудя се, какво ли стана със семейство Мур?

— Те може да не знаят, че ни свалиха от върха, за да ни вкарат в тази адска дупка.

— Страхувам се, че братята Золар възнамеряват да ни погребат живи тук — каза Лорън. За първи път в очите й се показаха сълзи и самообладанието й започна да се пропуква. Тя бе издържала на побоя и мъченията, но сега когато изглеждаше, че тя и Гън бяха изоставени, слабата надежда, която я крепеше, вече угасна.

— Но все пак остава Дърк — тихо каза Гън.

Тя поклати глава, сякаш бе смутена от това, че са я видели да си бърше сълзите.

— Моля те, спри. Дори и да е все още жив и да пристигнеше тук с подразделение от морски пехотинци, Дърк не би могъл да си пробие път в тази гадна планина и да стигне до нас навреме.

— Ако го познавам добре, той не би имал нужда от подразделение от морски пехотинци.

— Той е просто човек. Той би бил последния, които би се сметнал за чудотворец.

— Докато все още сме живи — каза Гън — и има надежда, нищо не е изгубено.

— Но докога? — Тя поклати тъжно глава. — Още няколко минути или часове? Истината е, че вече сме почти мъртви.

 

 

Когато първата половина на веригата бе измъкната на дневна светлина, всички на върха я наобиколиха и я загледаха с възхищение. Самото количество на толкова много злато, струпано на едно място, накара дъхът им да спре. Въпреки праха и калцитните капки от вековете, прекарани под земята, огромната маса от жълто злато блестеше ослепително под обедното слънце.

През всичките години, в които братята Золар бяха извършвали кражби на антики, те никога не бяха виждали подобен шедьовър на изкуството на една древна епоха, който да се отличава с такова великолепие. Нито един скъпоценен предмет, известен в историята, не можеше да се сравнява с него. В целия свят едва ли биха се намерили и четирима колекционери, които можеха да си позволят да притежават целия този шедьовър. Гледката стана двойно по-величествена, когато втората половина на веригата бе изтеглена през входа на тунела и поставена редом с първата.

— Майчице, боже! — ахна полковник Кампос. — Брънките й са дебели колкото човешка китка.

— Трудно за вярване е, че инките са развили такива високотехнологични методи в металургията — прошепна Золар.

Сарасон коленичи и започна да изследва брънките.

— Красотата и изящността им са феноменални. Всяка брънка е съвършена. Никъде няма дефекти.

Кортина отиде до една от крайните брънки и я повдигна със значително усилие.

— Всяка една трябва да тежи по петдесет кила. Това откритие надминава със светлинни години което и да било друго — каза Оксли, като трепереше от невероятната гледка.

Сарасон с мъка откъсна погледа си и направи знак на Амару.

— Натовари я на борда на хеликоптера, бързо.

Убиецът кимна мълчаливо със зловещия си поглед и започна да дава заповеди на хората си и на един взвод войници. Дори Кортина, Кампос и Матос се включиха енергично да помагат. С помощта на един електрокар, който работеше на предела на капацитета си, и много пот двете части на веригата бяха вдигнати на ръка и натоварени на борда на два армейски хеликоптера, които ги понесоха към пистата в пустинята.

Золар наблюдаваше хеликоптерите, докато те не се превърнаха в малки точици в небето.

— Нищо не може да ни спре — каза бодро той на братята си. — Още няколко часа и ще сме приключили успешно операцията с най-голямото съкровище, известно някога на човечеството.