Клайв Къслър
Златото на инките (10)

8

Само десет минути не достигнаха предположението на Пит за час и половина да се окаже точно. Притихналата долина беше огласена от туптенето на порещи въздуха лопати на носещо витло, когато два перуански военни хеликоптера прелетяха над една седловина между планинските върхове и закръжиха над древните постройки. След кратка рекогносцировка^[1] на района те се спуснаха върху едно равно място сред руините, на по-малко от 100 метра от предната страна на конусообразната храмова постройка. Войниците се изсипаха бързо през задната врата под въртящите се лопати на витлата и се строиха, като застанаха мирно, сякаш им предстоеше преглед.

Това не бяха обикновени войници, чиято цел беше опазването на мира в страната. Те бяха сбирщина от наемници, които постъпваха на служба при онзи, който им платеше най-много. Под ръководството на командващия офицер, капитан, облечен в неуместна за случая пълна парадна униформа, двата взвода, всеки от по тридесет войника, се строиха в плътна бойна редица, предвождани от двама лейтенанти. Удовлетворен, че редицата е права, капитанът вдигна късо бастунче над главата си и даде знак на офицерите, които се намираха под негово командване, да започнат атаката на храма. После се качи на една ниска стена, за да ръководи неравната битка от това място, което според него представляваше безопасен наблюдателен пункт.

Капитанът извика окуражително на хората си, като ги подкани да щурмуват смело храма по стъпалата. Гласът му отекна сред твърдата акустика на руините. Но той внезапно млъкна, издаде някакъв странен охкащ звук, който прерасна в пристъп на непоносима болка. За един кратък миг той застина, лицето му се изкриви от недоумение, после се приведе напред и полетя от стената, като падна по гръб.

Един нисък, набит лейтенант, облечен в торбеста бойна униформа се втурна към стената и коленичи до падналия капитан, погледна смаяно към погребалния палат, разбрал какво беше станало, отвори уста да изкрещи някаква команда, после рухна върху трупа под него, а последното нещо, което чу, преди да издъхне, беше острият пукот на пушка тип „56-1“.

Залегнал по корем зад малка барикада от камъни върху площадката в горната част на храма, Пит огледа редицата от объркани войници през визьора на пушката и изстреля още четири куршума към редицата, като застреля единствения останал офицер. Численото превъзходство на отряда от наемници не изненада, нито изплаши Пит. В тъмнозелените му очи се четеше непоколебим израз на твърда решимост. Оказвайки съпротива, той отвличаше вниманието на нападателите, за да спаси живота на тринадесет невинни човека. Да стреля просто над главите на войниците, за да забави за момент атаката им, беше безполезна загуба на време. Тези хора бяха дошли, за да избият всички свидетели на едно престъпно деяние. Убий или ще бъдеш убит беше клише, но в този случай то важеше с пълна сила. Тези мъже щяха да бъдат безпощадни.

Пит не беше коравосърдечен човек. Очите му не бяха нито твърди като стомана, нито студени като лед. Той не изпитваше никакво удоволствие да убива хора, които изобщо не познаваше. Най-много съжаляваше за това, че безликите мъже, отговорни за престъпленията, не бяха на мушката му.

Той предпазливо измъкна пушката си от тесния процеп между камъните и огледа терена долу. Перуанските наемници се бяха разпръснали ветрилообразно зад каменните руини. Няколкото куршума, изстреляни нагоре към храма, отчупиха парченца от каменните фигури, преди да рикошират и да просвистят към стръмната скала с гробниците зад гърба му. Това бяха закалени, дисциплинирани бойци, които бързо се съвземаха в условията на натиск. Убийството на техните офицери ги беше забавило, но не беше ги спряло. Сержантите, които бяха поели командването, вече обмисляха тактика за премахване на неочакваната съпротива.

Пит се приведе бързо зад каменната барикада, когато върху външните колони се изсипа пороен огън от автоматични оръжия и във всички посоки се разлетяха малки каменни парченца. Това не го изненада. Перуанците поддържаха прикриващ огън, докато приведени прибягваха от руина до руина, приближаващи все повече до основата на стъпалата, които водеха нагоре по заоблената фасада на храма. Пит изпълзя настрани като рак и се промъкна в палата на смъртта, а след това се изправи и се втурна към задната стена. Той надзърна предпазливо през един от сводестите прозорци.

Тъй като виждаха, че заоблените стени на храма бяха твърде гладки, за да се изкатерят по тях атакуващите и твърде стръмни, за да избягат по тях отбраняващите се, нито един от войниците не беше заобиколил откъм задната му страна. За Пит не беше трудно да предвиди, че те щяха да рискуват и да хвърлят цялата група във фронтална атака по стълбището. Това, което не беше предвидил, беше, че те щяха да превърнат голяма част от палата на мъртвите, разположен върху храма, в развалини, преди да се втурнат по стълбището.

Пит изтича обратно до барикадата и изстреля дълъг откос с китайската автоматична пушка, докато и последната гилза не издрънча върху каменния под. Той се претърколи настрани и тъкмо зареждаше друг дълъг, извит пълнител с патрони в магазина на пушката, когато дочу свистене и една четиридесетмилиметрова ракета от китайска ракетна установка „Тип 69“ прелетя плавно и се заби в една от страните на храма, на 8 метра зад Пит. Тя избухна с оглушителен гръм и проби огромна дупка в стената, а наоколо като шрапнел се разлетяха камъни. Само за секунди древното светилище на боговете на смъртта се изпълни със зловонната миризма на бризантни вещества и се задръсти с каменни отломъци.

Ушите на Пит силно бучаха от отекващия тътен на детонацията и ударите на собственото му сърце. За момент той беше заслепен, а носът и гърлото му веднага се напълниха с прах. Той трескаво разтърка очите си, за да ги изчисти и погледна надолу към заобикалящите го руини. Точно навреме, за да види облака от черен дим и яркото припламване на ракетното устройство. Той се наведе, покрил главата си с ръце, когато следващата ракета се стовари върху древните камъни и експлодира с оглушителен гръм. Жестокият удар обсипа Пит с разлетели се камъчета, а взривната вълна го остави без дъх.

За момент той остана да лежи неподвижно, почти безжизнено. После с мъка се надигна на ръце и колене, кашляйки прах, грабна пушката и пропълзя обратно във вътрешността на храма. Той погледна на тръгване към планината от скъпоценни антични предмети и се отби за последен път при Амару.

Грабителят на гробници беше дошъл в съзнание и гледаше яростно Пит, притиснал с ръце слабините си, изцапани с вече съсирена кръв, а по лицето му беше изписана убийствена омраза. Сега той изглеждаше някак странно безучастен, забравил напълно за болката. От цялото му същество лъхаше злоба.

— Твоите приятели доста обичат да рушат — каза Пит, когато още една ракета се заби в храма.

— Вие сте в капан — отпаднало изръмжа Амару.

— Благодарение на предварително нагласеното убийство на човека, който се представяше за доктор Милър. Той се е измъкнал с вашата радиостанция и е извикал подкрепления.

— Дошло е време да умреш, американска свиня.

— Американска свиня — повтори Пит. — Не помня откога не са ме наричали така.

— Ти ще страдаш така, както накара мен да страдам.

— Съжалявам, имам други планове.

Амару се опита да се надигне на лакът и да каже нещо, ала Пит вече го нямаше.

Той отново се втурна към задния отвор. До прозореца имаше един дюшек и чифт ножове, които беше задигнал от едно жилищно помещение скална гробница, открита от Джордино и Шанън. Пит преметна дюшека върху долния перваз, после прехвърли краката си навън и седна върху него. Той хвърли пушката настрани, стисна здраво ножовете в разперените си ръце и погледна с тревога към земята, която се намираше на 20 метра под него. Спомни си един случай, когато беше скочил с ластично въже в един каньон на остров Ванкувър в Британска Колумбия. Скоковете в пространството, помисли си той, бяха в пълно противоречие с природата на човека. Всяко колебание или мисъл да промени решението си внезапно се изпариха, когато четвърта ракета се разби в храма. Той заби петите на маратонките си в стръмния склон и пъхна остриетата на ножовете между каменните блокове вместо спирачки. Без да погледне назад, той се оттласна през ръба и се плъзна надолу по стената, използвайки дюшека като шейна.

 

 

Джордино, следван от Шанън и студентите и Роджърс, който вървеше последен, предпазливо се изкачваха по стълбите на една подземна гробница, където се бяха скрили при кацането на хеликоптерите. Джордино спря, вдигна леко глава над една порутена каменна стена и огледа околността. Хеликоптерите се намираха само на петдесетина метра, двигателите им работеха на празен ход, а двучленните им екипажи спокойно седяха в кабините и наблюдаваха нападението на храма.

Шанън приближи до Джордино и погледна над стената точно навреме, за да види как една от ракетите събори сводестия проход на горния дворец.

— Те ще унищожат древните предмети — тъжно каза тя.

— Не се ли безпокоиш за Дърк? — погледна я за миг Джордино. — Та той направо рискува живота си заради нас, като отбива атаката на цяла армия от наемници, за да можем да откраднем хеликоптер.

Тя въздъхна.

— Всеки археолог изпитва болка, когато види как скъпоценни антики изчезват завинаги.

— Значи по-добре да оцелеят боклуците от миналото, отколкото ние?

— Съжалявам, аз не по-малко от теб искам той да се измъкне. Но всичко ми изглежда толкова невъзможно.

— Познавам този човек от дете — усмихна се Джордино. — Повярвай ми, той никога не е пропуснал случай да се прояви като Хораций^[2] при моста. — Той огледа внимателно двата хеликоптера, разположени леко диагонално един зад друг на равната площадка.

Джордино се спря на задния, като по-подходящ за бягство. Той се намираше само на няколко метра от едно тясно дере, по което можеха да се придвижат, без да бъдат забелязани и което беше по-важно, трудно можеше да бъде наблюдаван от екипажа, намиращ се в предната машина.

— Предай на останалите, — нареди той сред шума от битката — че ще отвлечем втория хеликоптер.

 

 

Пит полетя неудържимо надолу по страничната стена на храма като търкалящ се скален къс и премина само на сантиметри между двете каменни животински глави, които стърчаха от стръмните, издадени напред стени. Стиснал здраво дръжките на ножовете, той ги натискаше с цялата сила на мускулестите си ръце, докато от остриетата им, които му служеха като спирачки, започнаха да излизат искри в знак на протест срещу триенето им в твърдия камък. Петите на подметките на маратонките му бяха изстъргани до край от грубата повърхност на стената. И въпреки това скоростта на спускането му се увеличаваше с главоломна бързина. Двете му най-големи опасения бяха, че можеше да падне с главата напред и да се забие като гюле в земята или да се стовари с такава сила, че да счупи някой от краката си. При всяко едно от тези нещастия с него щеше да бъде свършено и той щеше да се превърне в лесна плячка за перуанците, които нямаше да се церемонят с него, след като беше убил техните офицери.

Продължавайки да се опитва все така упорито, но без всякакъв успех да намали скоростта си, Пит сви крака частица от секундата преди да се стовари със страшна сила върху земята. Той пусна ножовете, когато при удара стъпалата му потънаха в разкаляната, подгизнала от дъжда почва. Като използва инерцията си, той се преметна през рамо и се претърколи два пъти, както се изискваше при твърдо приземяване с парашут. Пит остана прострян в калта няколко мига, благодарен, че не беше паднал върху някоя скала, преди да се опита да се изправи и да провери за наранявания.

Единствените поражения сякаш бяха леко навехнат глезен, който все още можеше да му служи, няколко ожулвания по ръцете и наболяващо го рамо. Влажната почва го беше спасила от по-сериозни травми. Верният дюшек беше станал на парцали. Той пое дълбоко дъх, щастлив, че все още беше здрав и читав. Тъй като нямаше време за губене, Пит хукна напред, като се стараеше между него и наемниците, които бяха започнали да се групират за атака нагоре по стълбите на храма, да има колкото е възможно повече руини.

 

 

Джордино можеше само да се надява, че Пит е оцелял след ракетното нападение и е успял по някакъв начин да се спусне по стената на храма невредим, без да бъде забелязан и застрелян. Изглежда невъзможно, помисли си Джордино. Пит сякаш беше неуязвим, ала старицата с косата настигаше всички. А Джордино не искаше да приеме мисълта, че тя би могла да настигне Пит. За него беше немислимо Пит да умре в леглото си до някоя красавица или в старчески дом за водолази.

Джордино се приведе и тичешком се добра до едно място зад втория хеликоптер, където трудно можеше да бъде забелязан, докато цял взвод войници започнаха да изкачват почти отвесните стъпала на храма. Резервният взвод, който беше останал долу, обсипваше вече превърнатия в развалини палат на мъртвите с непрестанен прикриващ пушечен огън.

Перуанците до един следяха напрегнато атаката. Никой не видя как Джордино, стиснал автоматична пушка в ръка, се прокрадна зад опашката на хеликоптера и влезе през задната врата. Той бързо се вмъкна и залегна по корем, оглеждайки празното отделение за войници и товари и двамата пилоти в кабината, които съсредоточено наблюдаваха неравната битка. С привична предпазливост Джордино се придвижи напред с бързина, невероятна за човек с телосложението на малък булдозер. Пилотите нито го чуха, нито усетиха присъствието му, когато се озова зад седалките им. Джордино обърна пушката и я стовари върху тила на помощник-пилота. Пилотът чу шума от удара и се извърна в седалката си, като изгледа за миг Джордино по-скоро с любопитство, отколкото с уплаха. Джордино заби края на сгъваемия стоманен приклад в челото на пилота. Той бързо завлече изпадналите в безсъзнание пилоти до вратата и ги хвърли на земята и трескаво замаха към Шанън, Роджърс и студентите, които се криеха в дерето.

— Бързо! — извика той. — Бързо, за бога.

Думите му прозвучаха ясно над шума на битката. Археолозите нямаха нужда от повторно подканяне. Те напуснаха прикритието си и само за секунди се втурнаха през отворената врата в хеликоптера. Джордино вече се беше върнал в кабината и припряно оглеждаше приборите и командното табло между седалките на пилотите, за да се запознае с уредите за управление.

— Всички ли са тук? — попита той Шанън, щом тя се настани до него на седалката на помощник-пилота.

— Всички, с изключение на Пит.

Без да отговори, той погледна навън през прозореца. Войниците на стълбището, които набираха все повече смелост поради липсата на ответен огън, нахлуха на площадката и в разрушения палат на мъртвите. Оставаха само няколко секунди, преди нападателите да разберат, че са били надхитрени.

Джордино отново насочи вниманието си към уредите за управление. Машината беше стар руски десантен хеликоптер „Ми-8“, който беше известен на НАТО като „Хип-Ц“ през годините на студената война. Доста остаряла, грозновата машина, помисли си Джордино, с двигатели с мощност 1500 конски сили, която побираше четиричленен екипаж и тридесет пътници. Тъй като двигателите вече работеха, Джордино постави дясната си ръка върху ръчката на газта.

— Чу ли ме? — нервно попита Шанън. — Приятелят ти го няма.

— Чух. — Без да показва каквато и да било емоция, Джордино увеличи мощността.

 

 

Преди час Пит с голяма мъка беше успял да убеди Джордино да излети независимо от това дали той се беше добрал до хеликоптера, или не. Животът на един човек не струваше колкото смъртта на други тринадесет. Пит приклекна зад една каменна постройка и надзърна зад ъгъла, като чу засилващия се вой на турбовитловите двигатели и видя все по-нарастващите обороти на петте лопати на главното витло. Въпреки че само тридесет метра открито пространство, напълно лишено от храсти или прикритие, деляха Пит от хеликоптера, те му се струваха повече от миля и половина.

Вече нямаше никаква нужда от предпазливост. Той трябваше да го прекоси тичешком. Пит се наведе и набързо разтри навехнатия си глезен, за да намали все по-нарастващата скованост. Не изпитваше голяма болка, ала кракът му беше започнал да се стяга и изтръпва. Нямаше никакво време, ако искаше да се спаси. Той се хвърли напред като спринтьор и затича през откритото пространство.

 

 

Витлата бяха започнали да завихрят праха по земята, когато Джордино издигна стария „Хип-Ц“ във въздуха. Той огледа бързо таблото с приборите, за да види дали не свети някоя червена лампичка и се опита да долови някакви особени шумове или необичайни вибрации. Като че ли всичко беше наред. Уморените двигатели на машината, която отдавна се нуждаеше от основен ремонт, реагираха послушно, когато наклони носа й надолу и увеличи мощността.

Студентите и Роджърс, които се намираха в главното отделение, видяха как Пит се втурна към отворената врата. Те започнаха да го насърчават с викове, докато той тичаше устремно по меката почва. Виковете им станаха настойчиви, когато един от сержантите извърна поглед от полесражението и забеляза Пит, който се опитваше да догони издигащия се хеликоптер. Той веднага извика на хората от резервния взвод, които още очакваха заповед за настъпление по стълбите.

Виковете на сержанта — те приличаха повече на писъци — се разнесоха над последните отзвуци от стрелбата, долитаща откъм върха на храма.

— Те се измъкват. Стреляйте, за бога, застреляйте ги!

Войниците обаче не реагираха така, както им беше заповядано. Пит се намираше в една линия на обстрел с хеликоптера. Да стрелят по него, означаваше да направят на решето собствения си хеликоптер. Те се поколебаха, тъй като не бяха сигурни дали да изпълнят командите на неистово крещящия сержант. Само един човек вдигна пушката си и стреля.

Пит не обърна никакво внимание на куршума, който одраска дясното му бедро. В момента го занимаваха много по-важни неща, отколкото усещането за болка. След миг той се озова под дългата опашка на хеликоптера, в сянката на вратата, а легналите по корем Роджърс и перуански младежи се бяха надвесили навън, протягайки ръце към него през отвора. Хеликоптерът потрепери, тласкан от собствената си низходяща тяга и се килна назад. Пит протегна ръце и скочи.

 

 

Джордино наклони хеликоптера и зави рязко, при което лопатите на витлото се озоваха в опасна близост с малка горичка от дървета. Един куршум разби страничното стъкло и из кабината се разлетяха сребристи парченца, които одраскаха носа му. Следващият откос се заби в облегалката на седалката му, като мина на косъм от гръбначния му стълб. Хеликоптерът беше улучен още няколко пъти, преди Джордино да го изведе над горичката и да се спусне от другата й страна, като по този начин излезе от линията на обстрел на перуанската десантна група.

Щом се озова извън обсега на стрелба, той зави наляво, като същевременно започна да се издига нагоре, докато набра достатъчно височина, за да прелети над планините. На почти 4000 метра той беше очаквал да види голи скалисти склонове над горския пояс, но с лека изненада установи, че върховете са гъсто обрасли с дървета. След като се измъкна от долината, той пое курс на запад. Едва тогава се обърна към Шанън.

— Добре ли си?

— Те се опитваха да ни убият — машинално изрече тя.

— Сигурно не обичат гринговците — отвърна Джордино, докато оглеждаше Шанън, за да види дали не е пострадала. Тъй като не забеляза следи от рани или кръв, той отново насочи вниманието си към управлението на машината и дръпна лоста, който затваряше вратата. Едва тогава подвикна през рамо към пътническото отделение: — Има ли някой ранен там отзад?

— Едничък аз.

Джордино и Шанън едновременно се извърнаха в седалките, щом познаха гласа на Пит. Вярно, един много изтощен и покрит със засъхнала кал Пит, Пит, от единия крак на когото се процеждаше кръв през набързо вързана кърпа. Ала Пит, кипящ както винаги от енергия, който надзърна през вратата на кабината с дяволита усмивка на лицето.

Джордино изпита неимоверно облекчение и се усмихна широко.

— За малко пак да изпуснеш автобуса.

— А ти все още не си ми довел диксиленд оркестър.

Шанън се засмя, коленичи на седалката, протегна ръце към Пит и го притисна в обятията си.

— Страхувах се, че няма да успееш.

— Малко оставаше.

Тя погледна надолу и усмивката й изчезна.

— Тече ти кръв.

— Прощален изстрел от войниците, малко преди Роджърс и студентите да ме изтеглят на борда. Господ здраве да им дава.

— Трябва да те откараме в болница. Изглежда сериозно.

— Не, освен ако войниците не са използвали куршуми, потопени в бучиниш^[3] — шеговито каза Пит.

— Не трябва да стъпваш на този крак. Седни на моето място.

Пит обърна Шанън обратно и притисна гърба й към седалката на помощник-пилота.

— Стой си на мястото. Аз ще се настаня в туристическата класа с останалите селяци. — Той замълча и огледа командната кабина. — Това е истинска антика.

— Той се тресе, трака и се върти — каза Джордино, — но се държи във въздуха.

Пит се надвеси над рамото на Джордино и разгледа таблото с приборите, а най-накрая очите му се спряха на разходомерите за гориво. И двете стрелки потрепваха малко под маркировката за три четвърти пълни резервоари.

— Докъде, смяташ, ще ни откара?

— При пълно зареждане той може да измине приблизително триста и петдесет километра. Ако някой куршум не е пробил дупка в един от резервоарите, мисля, че ще прелети около двеста и осемдесет.

— Тук някъде трябва да има карта на района и пергел.

Шанън намери навигационен комплект в един джоб до седалката си и го подаде на Пит. Той извади картата и я разгъна върху гърба й. С помощта на пергела, като внимаваше да не пробие картата и да я убоде, Пит трасира курс до крайбрежието на Перу.

— По груба преценка, до „Дийп Фадъм“ има триста километра.

— Какво е „Дийп Фадъм“? — попита Шанън.

— Нашият изследователски кораб.

— Нали не възнамерявате да кацнете в морето, при положение, че един от най-големите градове на Перу се намира много по-близо?

— Тя има предвид международното летище в Трухильо — обясни Джордино.

— „Солпемачако“ има твърде много приятели, за да се чувствам в безопасност — каза Пит. — Приятели, които са достатъчно влиятелни, за да заповядат изпращането на цял полк наемници при първо поискване. Разчуе ли се веднъж, че сме откраднали хеликоптер и сме изпратили в гробищата цвета на войнството им, животът ни няма да струва колкото резервната гума в багажника на някой „Едсел“. Ще бъдем в по-голяма безопасност на борда на американски кораб извън териториалните води на Перу, докато не уредим персонала на посолството на Съединените щати да представи пълен доклад на честни служители в перуанското правителство.

— Разбирам те — съгласи се Шанън. — Но не забравяй студентите археолози. Те знаят какво се случи. Техните родители са доста влиятелни хора и ще се погрижат истинската история за тяхното отвличане и кражбата на национални съкровища да се появи в средствата за масова информация.

— Ти, разбира се, приемаш за дадено — сухо отбеляза Джордино, — че няма да бъдем свалени при някой от двадесетте прохода оттук до морето от перуанска хайка.

— Напротив — отвърна Пит. — Взел съм това предвид. Искаш ли да се обзаложим, че другият десантен хеликоптер в този момент вече ни преследва?

— Значи ще летим ниско над земята, като избягваме кравите и овцете по пътя си, докато се озовем над морето — попита Джордино, за да се увери, че правилно е разбрал.

— Точно така. Няма да ни навреди, ако се придържаме към ниските облаци.

— Май забравяш нещичко, а? — уморено произнесе Шанън, сякаш напомняше на съпруг, че е забравил да изхвърли боклука. — Ако изчисленията ми са верни, когато горивото в резервоарите свърши, до вашия кораб ще ни остават още двадесет километра. Надявам се, няма да предложиш да изминем останалата част от пътя с плуване.

— Този дребен проблем ще решим — спокойно каза Пит, — като се свържем с кораба по радиото и се уговорим той да поеме към нас с пълна скорост, за да ни пресрещне.

— Всеки километър ще бъде от полза — каза Джордино, — но се боя, че пак не е сигурно дали ще успеем.

— Оцеляването ни е гарантирано — убедено заяви Пит. — В този хеликоптер има спасителни жилетки за всички пътници на борда, плюс два спасителни сала. Знам, защото проверих, когато минах през главното отделение. — Той замълча, обърна се и погледна назад. Роджърс проверяваше дали всички студенти са поставили правилно раменните ремъци.

— В момента, в който се свържеш с вашия кораб, преследвачите ни ще разберат къде се намираме — мрачно продължи да упорства Шанън. — Те ще знаят къде точно да ни пресрещнат и свалят.

— Няма — самоуверено отвърна Пит, — ако изиграя правилно картите си.

 

 

Като намести стола в почти легнало положение, радистът Джим Стъки се настани удобно на него и започна да чете един от романите загадки на Уик Даунинг. Той най-после беше привикнал към думкането, което отекваше из корпуса на океанографския кораб на НЮМА „Дийп Фадъм“ всеки път, когато сигналът на сонарното устройство се връщаше от морското дъно на Перуанския басейн. Скуката го беше налегнала скоро след като започна безкрайното сноване на морския съд напред-назад, което имаше за цел да се картографира релефа на 2500 клафтера^[4] под кила на кораба. Стъки тъкмо беше стигнал до средата на главата, в която тялото на една жена беше открито в гумен дюшек, пълен с вода, когато от говорителя се разнесе гласът на Пит.

— НЮМА вика „Дийп Фадъм“. Буден ли си, Стъки?

Стъки рязко се изправи и натисна бутона за предаване.

— Тук е „Дийп Фадъм“. Чувам те, НЮМА. Моля, изчакай. — Докато Пит чакаше, Стъки извика шкипера по разговорната уредба на кораба.

Капитан Франк Стюарт бързо напусна мостика и влезе в комуникационната рубка.

— Правилно ли чух? Влязъл си във връзка с Пит и Джордино?

Стъки кимна.

— Пит чака.

Стюарт взе микрофона.

— Дърк, тук е Франк Стюарт.

— Радвам се, че отново чувам подгизналия ти от бира глас, Франк.

— Какви ги вършите бе, момчета? През последните двадесет и четири часа адмирал Сандекър бесня като вулкан и настояваше да знае какво става с вас.

— Повярвай ми, Франк, денят беше ужасен.

— Къде се намирате сега?

— Някъде над Андите, в един стар перуански военен хеликоптер.

— Какво стана с хеликоптера на НЮМА? — попита Стюарт.

— Червеният барон го свали — побърза да каже Пит. — Това не е важно. Слушай ме внимателно. Резервоарите ни за гориво са пробити от куршуми. Не можем да останем във въздуха повече от половин час. Моля те, ела да ни посрещнеш и прибереш на градския площад в Чиклайо. Ще го намериш на картата на континенталната част на Перу. Използвай резервния хеликоптер на НЮМА.

Стюарт погледна надолу към Стъки. Двамата мъже размениха озадачени погледи. Стюарт отново натисна бутона за предаване.

— Повтори, моля те. Не те чувам добре.

— Налага се да кацнем в Чиклайо поради загуба на гориво. Посрещнете ни с изследователския хеликоптер и ни отведете обратно на кораба. Освен Джордино и мен, има още дванадесет пътника.

Стюарт беше поразен.

— Какво, по дяволите, става? Той и Джордино излетяха от кораба с единствената ни птичка. А сега летят с военен хеликоптер, който е бил прострелян, с дванадесет души на борда. Какви са тези врели-некипели за резервен хеликоптер?

— Почакай така — предаде Стюарт на Пит. После се пресегна, взе слушалката на корабния телефон и позвъни на мостика. — Намерете една карта на Перу в картографската зала и веднага я донесете при радиста.

— Мислиш ли, че Пит е превъртял? — попита Стъки.

— В никакъв случай — отговори Стюарт. — Тези момчета са в беда и Пит увърта, за да заблуди подслушвачите. — Един от членовете на екипажа донесе картата и Стюарт я разпъна върху бюрото. — Спасителната мисия ги отведе по курс почти право на изток оттук. А Чиклайо се намира на цели седемдесет и пет километра на югозапад от неговия летателен маршрут.

— Е, след като вече разбрахме уловката на Пит — каза Стъки, — какъв е неговият план за действие?

— Скоро ще узнаем. — Стюарт взе микрофона и започна да предава. — НЮМА, все още ли сте на нашата честота?

— Все още, друже — долетя невъзмутимият глас на Пит.

— Аз сам ще дойда с резервния хеликоптер до Чиклайо, за да взема вас и пътниците. Чуваш ли?

— Благодаря, шкипер. Винаги се радвам, когато разбера, че не правиш половинчати неща. Пригответе ми една бира, когато пристигна.

— Става — отговори Стюарт.

— И побързай, а? — каза Пит. — Имам неотложна нужда да се изкъпя. До скоро.

Стъки погледна към Стюарт и се засмя.

— Ама ти можеш да управляваш хеликоптер?

Стюарт също се засмя.

— Само на сън.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш точно за какво става дума?

— След секунда. — Стюарт отново вдигна слушалката на телефона и започна бързо да издава заповеди. — Изтеглете сонарния датчик и поемете по нов курс нула-девет-нула градуса. Веднага щом приберете датчика, дайте пълен напред. И не ща никакви извинения от главния механик, че трябва да кътаме скъпоценните му машини. Искам всички обороти, до последния. — Той остави слушалката със замислено изражение. — До къде бяхме стигнали? А, да, не си разбрал за какво става дума.

— Това някаква гатанка ли е? — промърмори Стъки.

— Нищо подобно. За мен всичко е ясно. Пит и Джордино нямат достатъчно гориво, за да стигнат до кораба, затова трябва да тръгнем с максимална скорост и да ги пресрещнем приблизително на половината път между сегашното ни местонахождение и брега, като се надявам, че няма да им се наложи да кацнат принудително в океана, където гъмжи от акули.