Клайв Къслър
Златото на инките (24)

22

След кратък престой на летището в Лима, откъдето трябваше да вземат магнитомера, пренесен с хеликоптер на американското посолство от „Дийп Фадъм“, Пит, Джордино и Гън се качиха на пътнически самолет до Кито, столицата на Еквадор. Минаваше два часа сутринта, когато се приземиха в разгара на проливен дъжд, съпроводен с гръмотевици. Щом излязоха от вратата, те бяха посрещнати от представител на държавната нефтена компания, изпратен от управителния директор, с когото Гън се беше договорил да им осигури хеликоптер. Той бързо ги отведе до една лимузина, която се отправи към отсрещната страна на аеродрума, следвана от микробус, натоварен с техния багаж и електронното оборудване. Колоната от два автомобила спря пред напълно подготвен за полет хеликоптер „Макдонъл Дъглас Иксплорър“. Когато слязоха от лимузината, Руди Гън се обърна, за да изрази благодарността си, но служителят от нефтената компания беше вдигнал стъклото на прозореца и наредил на шофьора да тръгва.

— На човек чак му се дощява да води нормален живот — промърмори Джордино, като видя колко експедитивно мина всичко.

— Май са ни били много по-задължени, отколкото си мислех — каза Пит, без да обръща внимание на пороя, втренчил радостен поглед в големия червен двумоторен хеликоптер без опашно витло.

— Добър ли е самолетът? — простодушно попита Гън.

— Най-хубавият витлов съд в небето в днешно време — отвърна Пит. — Стабилен, надежден, носи се плавно като олио по вода. Струва около два милиона седемстотин и петдесет хиляди. Не бихме могли да желаем по-добра машина за провеждане на проучвателна и изследователска операция от въздуха.

— На какво разстояние е заливът на Каракес?

— Около двеста и десет километра. С тази машина можем да стигнем за по-малко от час.

— Надявам се, че нямаш намерение да летим над непозната местност в тъмното по време на тропическа буря — притеснено рече Гън, като държеше над главата си вестник, за да се предпази от дъжда.

Пит поклати глава.

— Не, ще изчакаме да се развидели.

Джордино кимна към хеликоптера.

— Може само едно нещо да знам, ама то не е да се къпя с дрехите. Предлагам да намятаме багажа и електронното оборудване на борда и да поспим някой и друг час, преди да се е съмнало.

— Това е най-добрата идея, която чувам днес — искрено се съгласи Пит.

Щом натовариха оборудването, Джордино и Гън свалиха облегалките на две от седалките за пътници и след няколко минути вече спяха. Пит седна на мястото на пилота под малка лампа и разгледа данните, събрани от Пърлмутър и Йегър. Той беше твърде възбуден, за да почувства умора, още повече в навечерието на издирване на останките от корабокрушение. Повечето хора се превръщат от Джекил в Хайд, винаги когато мисълта за търсене на съкровище се загнезди в главите им. Ала стимулантът на Пит беше не алчността, а предизвикателството от навлизане в неизвестното, за да дири следа, оставена от хора с дух, също тъй неспокоен като неговия, които бяха живели и издъхнали в друга ера, хора, оставили за идните поколенията загадка, която трябваше да бъде разгадана.

„Какви ли са били мъжете, които са крачели по палубите на корабите през шестнадесети век“ — зачуди се той. Освен порива към приключения и несигурните изгледи за печалба, какво друго ги е подтиквало да потеглят на плавания, които понякога продължавали три, че и повече години, на кораби не по-големи от скромна двуетажна къща в някое предградие? Без да видят земя месеци наред, с падащи от пристъпите на скорбут зъби, голяма част от екипажите била покосявана от болести или умирала от недояждане. В много случаи плаванията завършвали само офицерите, които оцелявали благодарение на по-големите дажби храна, които получавали, в сравнение с обикновените моряци. От осемдесет и шестте души на борда на „Златната кошута“, с които Дрейк след доста препятствия преминал през Протока на Магелан и навлязъл в Тихия океан, били останали само петдесет и шест при завръщането му в плимутското пристанище.

Пит насочи вниманието си към „Нуестра сеньора де ла Консепсион“. Пърлмутър беше приложил илюстрации и изрезки със скици на типичен испански галеон за превозване на съкровища, порил вълните на морета и океани през шестнадесети и седемнадесети век. Пит се интересуваше най-вече от количеството желязо на борда, което магнитомерът можеше да засече. Пърлмутър беше сигурен, че двете оръдия, с които според сведенията бил въоръжен, са били бронзови и нямаше да бъдат уловени от прибор, замерващ интензивността на магнитно поле, създадено от голяма маса желязо.

Галеонът имаше четири котви. Техните стволове, рогове и лапи са били отлети от желязо, ала с кръстовища от дърво и са били завързани с конопени въжета, а не с вериги. Ако е бил закотвен с две котви, силата на вълната, която се е стоварила върху него и го е изхвърлила на брега, сигурно е скъсала въжетата. Това означаваше, че има, макар и малка вероятност останалите две резервни котви да са оцелели непокътнати и все още да се намират сред останките.

Той добави останалото количество желязо, което би могло да се намира на борда. Метални части от стъкмяването, корабната железария, големите цапфи и щифтове, които са държали кормилото и са му позволявали да се върти. Обтегачите (железни скоби, които помагали за укрепването на рейките или рангоутите), всички халки или куки за захващане. Чайникът на готвача, инструментите на дърводелеца, може би някоя бъчонка с пирони, малки огнестрелни оръжия, саби и пики. Гюлета за оръдията.

Това беше задача с твърде много неизвестни. Пит трудно би могъл да мине за познавач на ветроходите от шестнадесети век. Той можеше да разчита единствено на приблизителната оценка на Пърлмутър за количеството желязо на борда на „Консепсион“. В най-добрия случай изчисленията показваха между един и три тона. Достатъчно, горещо се надяваше Пит, за да може магнитомерът да открие аномалията на галеона от височина 50 до 75 метра във въздуха.

Ако количеството беше по-малко, шансовете им да намерят местонахождението на галеона щяха да бъдат не по-големи от онези за откриването на бутилка с писмо, плаваща насред южната частна Тихия океан.

 

 

Часът наближаваше пет сутринта и светлосиньото небе беше започнало да порозовява над планините на изток, когато Пит сви с хеликоптера „Макдонъл Дъглас Иксплорър“ над залива на Каракес. Рибарските лодки напускаха залива и тръгваха на лов в открито море. Рибарите, които приготвяха мрежите си, спираха за миг, вдигаха поглед към нисколетящата машина и махваха с ръце. Пит отвръщаше на поздрава им, докато сянката на Иксплоръра проблясваше над рибарската флотилия и се носеше към бреговата линия. Сияйният тъмносин цвят на морските дълбини скоро премина в тюркоазнозелен, набразден от дългите пенести гребени на разбиващи се вълни, които се появиха, щом морското дъно започна да се надига, за да се срещне с пясъчната ивица на брега.

Дългите краища на залива описваха кръг и свършваха малко преди да се съединят при устието на река Чоне. Джордино, който седеше на мястото на втория пилот, посочи надолу и надясно към едно градче с малки улици и боядисани в ярки цветове лодки, изтеглени на брега. Градчето беше заобиколено от множество ферми, не по-големи от три или четири акра, с малки белосани къщички от кирпич, разположени до корали с кози и някоя и друга крава. Пит пое срещу течението на реката и след два километра стигна до белопенестите й бързеи. В този момент пред тях като непристъпна стена изникна гъстата дъждовна гора, която се простираше на изток, докъдето поглед стига. Като се изключеше реката, под дърветата не се виждаше никаква просека.

— Приближаваме долната половина на нашата мрежа — подхвърли през рамо Пит на Гън, който се беше навел над протонния магнитомер.

— Покръжи една-две минути, докато разставя системата — отвърна Гън. — Ал, ще спуснеш ли датчика?

— Както кажеш — кимна Джордино, стана от мястото си и се запъти към задната част на кабината.

— Ще поема към началната точка на първата полоса и ще се завъртя наоколо, докато се приготвиш.

Джордино вдигна датчика с форма на ракета от клас „въздух-въздух“ и го спусна през люка, който се намираше на пода на хеликоптера. После разви съединителния кабел на датчика.

— Датчикът спуснат на около тридесет метра — обяви той.

— Улавям смущения от хеликоптера — каза Гън. — Дай ми още двадесет метра.

Джордино изпълни молбата му.

— А сега как е?

— Добре. Задръж го така, докато настроя цифровия и аналоговия регистратори.

— Ами камерата и системите за събиране на данни?

— Тях също.

— Няма нужда да бързаш — каза Пит. — Все още въвеждам данните за координатната мрежа в сателитния навигационен компютър.

— За първи път ли работиш с „Джеометрикс G-813G“? — обърна се Джордино към Гън.

Гън кимна.

— Имам опит с модела „G-801“ за морски и океански проучвания, но за първи път използвам въздушното устройство.

— Дърк и аз използвахме „G-813G“, за да открием един китайски пътнически самолет, който се разби миналата година край брега на Япония. Държа се като целомъдрена жена — чувствителен, надежден, ни за миг не кривна от плана и не му трябваха корекции на калибровката. Точно като моя идеал за спътник в живота.

Гън го изгледа учудено.

— Странен вкус проявяваш по отношение на жените.

— Той си пада по роботите — пошегува се Пит.

— Нито думичка повече — превзето изрече Джордино. — Нито думичка повече.

— Казаха ми, че този модел го бива за точно засичане на малки аномалии. — Гън внезапно доби сериозен вид. — Ако той не успее да ни отведе до „Консепсион“, нищо друго няма да ни помогне.

Джордино се върна към седалката на втория пилот, настани се в нея и погледна надолу към безкрайния килим от зеленина на не повече от 200 метра под него. Никъде не се виждаше дори и парченце от земя.

— Не мисля, че би ми се искало да прекарам отпуска си тук.

— Не са много хората, които искат — каза Пит. — Според Джулиан Пърлмутър при проучването на местните исторически архиви той се натъкнал на слуха, че фермерите избягвали тази област. Джулиан каза, че в дневника на Кътил се споменавало за мумии на отдавна умрели инки, които гигантската вълна изтръгнала от гробовете им, преди да ги отнесе навътре в джунглата. Местните жители са страшно суеверни и вярват, че духовете на предците им скитат из джунглата и търсят своите истински гробове.

— Можеш да започваш с първата полоса — заяви Гън. — Всички системи са включени и настроени.

— На какво разстояние от брега ще започнем да косим ливадата? — попита Джордино, като имаше предвид широките седемдесет и пет метра полоси на мрежата, които се канеха да облетят.

— Ще започнем от границата на третия километър, като летим успоредно на брега — отвърна Пит, — ще изследваме полосите от север на юг и същевременно ще се придвижваме към вътрешността.

— Дължината на полосите? — заинтересува се Гън, вперил поглед в писеца, който се движеше по милиметровата хартия и цифрите, примигващи върху портативния дисплей.

— Два километра при скорост двадесет възела.

— Можем да се движим много по-бързо — каза Гън. — Магнитомерната система има много голяма честота на сканиране. Тя лесно може да засече аномалия при сто възела.

— Ще го направим бавно и славно — твърдо заяви Пит. — Ако не прелетим точно над целта, магнитното поле, което се надяваме да открием, няма да даде кой знае какво отражение върху гама показанията.

— И ако не открием аномалия, ще увеличим периметъра на мрежата.

— Правилно. Ще извършим претърсването като по учебник. Правили сме го толкова много пъти, че вече изгубих желание да ги броя. — После Пит погледна към Джордино. — Ал, следи за височината, а пък аз ще внимавам за координатите на полосите.

Джордино кимна.

— Ще държа датчика колкото мога по-ниско, без да го оплета в клоните на някое дърво.

Слънцето вече беше изгряло и небето беше чисто, с изключение на няколко малки пухкави облачета. Пит погледна за последен път към приборите и след това кимна.

— Добре, момчета, хайде да намерим останките на този кораб.

Те летяха напред и назад над гъстата джунгла, а климатичната система не позволяваше на горещия влажен въздух да нахлуе в алуминиевия корпус на машината. Денят бавно минаваше, а до обяд те не бяха открили нищо. Магнитомерът не беше регистрирал дори и леко потрепване. На човек, който никога не беше търсил невидим предмет, това би се сторило обезсърчително, ала Пит, Джордино и Гън го приемаха като нещо естествено. Те всички бяха участвали в издирвания на потънали кораби или изчезнали самолети, при които в продължение на шест седмици нямаше и най-малък признак за успех.

Освен това Пит беше човек, придържащ се стриктно към предварително начертания план за дадена операция. От опит знаеше, че нетърпението и отклонението от определените с изчисления полоси за претърсване обикновено вещае провал на всеки проект. Вместо да тръгне от средата на мрежата и да продължи навън, той предпочете да започне от външния край и да се придвижва навътре. Твърде често целта биваше откривана там, където никой не мислеше, че се намира. В допълнение той прецени, че сухите, открити площи могат да се изключат, за да не се губи време за повторно обследване на полосите.

— Докъде стигнахме? — попита Гън за първи път от началото на претърсването.

— На два километра навътре в мрежата — отвърна Пит. — Едва сега навлизаме в основната целева зона на Йегър.

— Значи всеки момент ще започнем да се движим успоредно на бреговата линия от 1578 година.

— Да, разстоянието, на което вълната е отнесла галеона, както показва компютърната програма на Йегър.

— Остава ни гориво за три часа — каза Джордино, като почука по двата разходомера за гориво. Той не показваше никакви признаци на умора или отегчение: тъкмо обратното, сякаш изпитваше удоволствие.

Пит измъкна от страничния джоб на седалката си морска карта, захваната с кламер към една подложка и я разгледа за не повече от пет секунди.

— Пристанищният град Манта е само на петдесет и пет километра оттук. Там има летище с прилични размери, където можем да презаредим.

— Като говорим за презареждане — каза Джордино, — аз умирам от глад. — Тъй като само неговите ръце бяха свободни, той раздаде на останалите сандвичи и кафе, предвидливо осигурени от екипа на нефтената компания, който отговаряше за обслужването на хеликоптера.

— Странен вкус има това сирене — промърмори Джордино, като оглеждаше скептично вътрешността на своя сандвич.

Гън се усмихна.

— На харизан кон зъбите не се гледат.

Два часа и петнадесет минути по-късно те бяха облетели двадесет и осемте полоси, необходими за покриването на километри пети и шести. Сега определено имаха проблем, тъй като се намираха отвъд целевата зона, посочена от Йегър. Никой от тях не вярваше, че една огромна океанска вълна би могла да изхвърли от морето 570-тонен кораб и да го завлече на повече от 5 километра навътре в сушата. Не и вълна, чийто гребен е бил по-нисък от 30 метра. С отдалечаването им от основната целева зона тяхната увереност все повече намаляваше.

— Започваме първата полоса от началото на седмия километър — обяви Пит.

— Далеч, твърде далеч — промърмори Джордино.

— Съгласен съм — каза Гън. — Или сме го пропуснали, или лежи отвъд северния и южния периметри на мрежата ни. Няма смисъл да си губим времето в този район.

— Ще довършим километър седми — заяви ПИТ, приковал очи в навигационния прибор, който показваше координатите му.

Гън и Джордино бяха достатъчно благоразумни, за да не спорят по въпроса. Те знаеха твърде добре, че когато Пит си наумеше нещо, никой не беше в състояние да го разубеди. Той упорито вярваше, че изгледите да открият стария испански кораб въпреки гъстата растителност на джунглата и изминалите четири века са съвсем реални. Джордино зорко бдеше хеликоптерът да лети на такава височина, че датчикът едва да докосва върховете на дърветата, а Гън не отделяше поглед от милиметровата хартия и цифровите показания. Те започваха да си мислят, че късметът ги е изоставил и се приготвиха за продължително и трудно претърсване.

За щастие, времето се задържа на тяхна страна. Небето остана ясно и само понякога високо над тях преминаваше някой облак, а вятърът продължи да духа от запад със скорост пет възела. Еднообразието беше също тъй постоянно като времето. Гората под тях продължаваше да се стеле като безкрайно море от водорасли. Там долу не живееха хора. Сумрачните дни нямаха край. Поради постоянната влага и топлия климат цветята цъфтяха, листата падаха, а плодовете растяха и зрееха през цялата година. Местата, където лъчите на слънцето проникваха през клоните на дърветата и листата на растенията, за да докоснат земята, бяха рядкост.

— Отбележи го! — внезапно извика Гън.

В отговор Пит записа навигационните координати.

— Обект ли засече?

— Приборите ми регистрираха лек пик. Не е кой знае колко голям, но определено е аномалия.

— Да се върнем ли? — попита Джордино.

Пит поклати глава.

— Нека довършим полосата и ще видим дали при следващия курс няма да уловим по-силен сигнал.

Никой не проговори, докато довършиха полосата, направиха пълен завой на 180 градуса и се отправиха обратно на 75 метра встрани в посока изток. Пит и Джордино не можеха да се сдържат и хвърляха крадешком погледи надолу към дъждовната гора, като се надяваха да забележат следи от корабокрушението, въпреки че знаеха, че е абсолютно невъзможно да се види нещо през гъстия листак. Буйната растителност беше наистина ужасна в своята еднообразна красота.

— Приближаваме към мястото от насрещната страна — предупреди ги Пит. — Сега се намираме над него.

Датчикът, който се носеше по дъга зад хеликоптера, леко изостана, преди да пресече мястото, където Гън беше засякъл аномалията.

— Ето я — развълнувано възкликна той. — Изглежда добре. Цифрите нарастват. Хайде, сладурче, покажи се, дай по-големи гама показания.

Пит и Джордино се надвесиха от прозорците си и впериха погледи надолу, но видяха само плътен покрив от високи, растящи в гъсти редици дървета. Нямаше нужда от въображение, за да се разбере, че дъждовната гора беше мрачно и опасно място. Тя изглеждаше притихнала и смъртоносна. Можеха само да си представят какви опасности дебнат в заплашителния сумрак.

— Имаме сигурен обект — каза Гън. — Не монолитна маса, сигнали от разсейки, показания, които бих очаквал да се получат от парчета желязо, разпръснати около разрушен кораб.

Широко усмихнат, Пит се пресегна и леко удари с юмрук Джордино по рамото.

— Нито за миг не съм се съмнявал!

Джордино му се усмихна.

— Страхотна вълна е била, щом е отнесла кораба на седем километра навътре в сушата.

— Сигурно е достигнала близо петдесет метра на височина — пресметна Пит.

— Можеш ли да се върнеш назад по курс изток-запад, за да засечем аномалията на кръст? — попита Гън.

— Както наредиш. — Пит направи вираж с Иксплоръра и свърна рязко на запад, при което стомахът на Гън се обърна. След като измина половин километър, той зави обратно и зададе координатите така, че да прелетят над целта от новата посока. Този път показанията бяха малко по-високи и се задържаха по-дълго време.

— Мисля, че преминахме над него от носа към кърмата — каза Гън. — Това трябва да е мястото.

— Това трябва да е мястото — доволно повтори Джордино.

Пит продължи да кръжи с хеликоптера, а Гън даваше команди за ориентировката, докато търсеха най-високите показания на магнитомера, които щяха да покажат, че Иксплорърът се намира точно над мястото на корабокрушението.

— Дай двадесет метра надясно. А сега тридесет метра назад. Много далеч. Десет метра напред. Задръж. Това е то. Можем да пуснем камък върху него.

Джордино изтегли халката на малка метална кутия и небрежно я метна навън през страничния прозорец. Тя падна през листата и изчезна. След няколко секунди над дърветата започна да се издига облак от оранжев дим.

— Мястото е отбелязано с кръстче — щастливо заяви Джордино. — Не бих казал, че очаквам с нетърпение похода.

Пит погледна към него.

— Кой е казал, че ще вървим пеш седем километра през този ботанически кошмар?

Джордино на свой ред го изгледа въпросително.

— Как иначе очакваш да стигнем до кораба?

— Това чудо на самолетостроителната технология разполага с лебедка. Можете да ме спуснете през дърветата.

Джордино се взря в плътната покривка на дъждовната гора.

— Ще се оплетеш в дърветата. Никога няма да успеем да те изтеглим обратно.

— Не се тревожи. Проверих отделението за инструменти под пода, преди да тръгнем от Кито. Някой предвидливо е оставил мачете. Както си вися на предпазните ремъци, мога със сечене да си проправя път надолу и после нагоре.

— Няма да стане. — В гласа на Джордино се долавяше тревога. — Няма да имаме достатъчно гориво да кръжим наоколо, докато ти се правиш на Джим от джунглата, а после да се доберем до летището в Манта.

— Не очаквам от вас да стоите и да ме чакате със скръстени ръце. Стъпя ли на земята, тръгвате към Манта. Щом заредите, ще се върнете да ме приберете.

— Може да ти се наложи да пообиколиш, преди да откриеш останките. Няма начин да бъдеш забелязан от въздуха. Как ще разберем къде точно да спуснем въжето с коланите?

— Ще взема няколко димки с мен и ще ги пусна като чуя, че се връщате.

По очите на Джордино личеше, че не е никак въодушевен.

— Не мисля, че ще успея да те разубедя от тази шантава идея.

— Не, не мисля, че ще успееш.

Десет минути по-късно Пит беше здраво пристегнат с предпазни ремъци, свързани към кабел, който водеше към лебедка, монтирана върху покрива на кабината на хеликоптера. Докато Джордино кръжеше с хеликоптера досами върховете на дърветата, Гън се зае с управлението на лебедката.

— Не забравяйте на връщане да донесете бутилка шампанско, за да го отпразнуваме — извика Пит, преди да пристъпи през отворената врата на машината и да увисне във въздуха.

— До два часа би трябвало да се върнем — изрева в отговор Гън над шума от витлата и изпускателната тръба за изгорелите газове. Той натисна бутона за спускане и като се смъкна под шейната на хеликоптера.

Пит скоро изчезна в гъстата растителност, сякаш беше скочил в някакъв зелен океан.