Клайв Къслър
Златото на инките (54)

52

Пит се чувстваше така, сякаш падаше свободно надолу в една гигантска сламка за газирана вода, изпълнена с кобалтовосиня мъгла. Стените на вертикалната шахта на кладенеца бяха обли и гладки, сякаш бяха полирани. Ако не беше партньорът му, когото той виждаше да плува на близко разстояние под него в прозрачната вода, шахтата щеше да изглежда бездънна. Докато се спускаше, той отпуши ушите си и с леки движения на плавниците се изравни с Джордино, който се мъчеше да издърпа контейнера с превозното им средство през завоя в дъното на шахтата. Пит му помогна, като избута напред края на контейнера, който бе откъм неговата страна, и го последва.

Той хвърли поглед върху стрелката на дълбокомера си. Тя бе замряла неподвижно малко под делението за шестдесет метра (197 фута). Оттук нататък притокът щеше да се изкачва към реката и налягането на водата щеше да намалява, като по този начин всякакви опасения за загуба на съзнание от голяма дълбочина ставаха неоснователни.

Това тук нямаше нищо общо с гмуркането в жертвения кладенец сред обраслите с джунгла склонове на Андите. Там той бе използвал здраво осигурително въже с комуникационно оборудване. И с изключение на краткото му влизане в страничната пещера, за да спаси Шанън и Майлс, той никога не бе губил зрителна връзка с повърхността. Този път те щяха да влязат в един подземен свят на вечния мрак, който нито един човек или животно бяха някога виждали.

Докато придвижваха обемистия контейнер през завоите и извивките на притока, водещ към реката, Пит си спомни, че пещерният водолазен спорт е един от най-опасните спортове в света. Непроницаемият мрак, клаустрофобното усещане, че си дълбоко под твърдата скална гръд, влудяващата тишина и постоянната опасност от загуба на ориентация, ако тинята се разбърка и завихри в непроницаеми облаци — всичко това можеше да доведе до паника, която бе погубила десетки водолази, обучени и екипирани да се справят с опасностите, и бе превърнало пещерния спорт в мрачно очарование, което не можеше да се изпита, ако се учеше от книга.

Какво беше казал неговият инструктор от Националното спелеологично дружество преди първото му гмуркане в една соленоводна пещера в Бахамите? „При гмуркане в пещера всеки може да умре по всяко време.“ Така един конкретен факт, научен по този особен начин, може да остане в паметта на човек завинаги. Пит си спомни, че през 1974 година само в подводните пещери във Флорида загубиха живота си двадесет и шест водолази, а общият брой на загиналите в света трябва да бе три пъти по-голям от тази цифра.

Пит никога не бе страдал от клаустрофобия, както и рядко страх разстройваше вниманието му, но при опасни условия той изпитваше безпокойство, което бе достатъчно, за да изостри сетивата му за неочаквани опасности.

При това положение, той не бе очарован от идеята да се спусне под вода без осигурително въже. Той достатъчно добре знаеше, че тази операция можеше лесно да се превърне в упражнение по самоунищожение, особено ако бъдеха повлечени неконтролируемо от бързото течение на реката. Тогава те нямаше да могат да се освободят от него преди да стигнат до пещерата със съкровището.

Хоризонталният процеп, който водеше към реката, се разширяваше и стесняваше в поредица от форми, наподобяващи пясъчен часовник. На разстояние сто метра (328 фута) от кладенеца те загубиха деветдесет процента от външната светлина. Запалиха лампите, закрепени към каските им. Още един бърз поглед към дълбокомера показа на Пит, че те се бяха бавно изкачвали, за да се доближат на двадесет метра (66 фута) от повърхността на водата.

Джордино спря движението си напред, обърна се и махна с едната си ръка. Бяха стигнали изхода към речната система. Пит му отвърна, като направи с ръка знака за „Окей“. След това той промуши ръка през ремъка, прикрепен към контейнера им с транспортното средство, за да не може някое непредвидено завихряне на водата да го откъсне от него.

Джордино ритна мощно с плавниците си напред и се изви под ъгъл нагоре в енергичен опит да изтегли и задържи кутията напречно на реката, преди главното течение да го понесе надолу, преди Пит да успее да излезе от притока. Той бе разчел времето си с почти съвършена прецизност. Точно когато загуби инерцията си и течението го хвана в здравата си прегръдка, Пит и неговият край на продълговатия контейнер изскочиха от страничната галерия.

Както бяха предварително планирали, те спокойно надуха плавателните си компенсатори, освободиха оловните тежести от контейнера, за да може той да се носи по водата, и спокойно се понесоха нагоре, носени от течението на реката. След като изминаха близо петдесет метра (164 фута), те пробиха повърхността и светлината на прожекторите им разкри една голяма открита галерия. Таванът бе от непозната черна скала, която не бе варовик. Чак когато Пит стабилизира светлинния лъч, той я разпозна като вулканична. За щастие, течението на реката бе равно и без камъни, но стените на тунела се издигаха отвесно над водата и не им предлагаха място за акостиране.

Той изплю мундщука на регулатора си и извика на Джордино:

— Бъди готов да свърнеш встрани, когато видиш свободно място на брега.

— Добре — каза Джордино през рамо.

Те бързо преминаха от вулканичната интрузия обратно към варовика, покрит от странен сив пласт, който поглъщаше светлината от прожекторите им и създаваше впечатление, че батериите им са изтощени. От тунела пред тях се чуваше постоянен басов тътен, който се усилваше и ехтеше в празното пространство. Най-лошите им страхове — да бъдат понесени през бурни непроходими бързеи или да се сгромолясат надолу в бездната от някои водопад преди да успеят да акостират на брега — внезапно започнаха да се надигат в тъмнината пред тях.

— Дръж се здраво — извика Джордино. — Изглежда, май ще направим едно малко скокче.

Пит наведе главата си надолу, за да може светлината от прожектора върху каската му да сочи право напред. Напразно. Тунелът скоро се изпълни с мъгла, която се вдигаше от водата като пара. В миг Пит си представи как пада от Ниагарския водопад без бъчва. Ревът сега бе оглушителен, усилен от акустиката на скалната пещера. В този момент Джордино влезе в мъглата и изчезна.

Единственото, което Пит можеше да направи, бе да се държи за контейнера и да наблюдава със странно парализирано очарование как мъглата го поглъща. Той стегна тялото си за едно безкрайно падане. Но безкрайното падане така и не дойде. Гръмотевичният тътен идваше не от водопад на реката, а от един бурен поток, който се изливаше с грохот отгоре.

Пит бе потопен под падащата разпенена водна маса, която се сгромолясваше от варовиковия таван на пещерата под формата на огромен воден стълб. Ревящият поток бе приток на подземната река, който извираше от друго място. Пит бе смаян от гледката на толкова много вода, която течеше под една безплодна и жадна пустиня на разстояние не по-голямо от това, на което един добър бейзболен играч може да хвърли топката. Той реши, че потокът трябва да се влива под голямо налягане в реката от система подземни водоносни пластове.

След като премина през завесата от мъгла, той видя, че стените се бяха разширили и таванът се бе издигнал нагоре в кухина с огромен размер и пропорции. Това бе пещера със странни образувания. Тя бе изпълнена с гротескни по форма хеликтити, семейство сталактити, които пренебрегват земното притегляне и растат в ексцентрични посоки. Минералните наноси бяха образували също така и красиво оформени гъби с височина над един метър, както и нежни цветя от гипс с изящни листа. Величествените образувания биха били описани от ветерани спелеолози като шедьоври на пещерния свят.

Пит можеше само да се чуди колко много други подземни светове се простираха под земята във вечен мрак, в очакване да бъдат открити и изследвани. Човек лесно можеше да даде воля на въображението си и да си представи, че тези великолепни калцитни скулптури са били изваяни от отдавна изчезнала човешка раса, обитавала някога подземния пещерен свят.

Не и Джордино. Красотата нищо не му говореше. Той се обърна, погледна към Пит с широка усмивка от рода: „Как се радвам, че отново съм жив“ и каза:

— Прилича на свърталището на „Фантома на операта“.

— Съмнявам се дали ще открием Дон Чейни да свири на орган някъде тук долу.

— Вляво, на тридесет метра пред нас има малка площадка за акостиране — каза Джордино със значително по-бодър дух.

— Добре. Давай към плиткото, като правиш всичко възможно да се отскубнеш от главното течение.

Джордино не чакаше повторна подкана. Той зави остро, като дърпаше контейнера след себе си и риташе яростно с плавниците си. Пит пусна ръкохватката на големия алуминиев контейнер и заплува мощно успоредно на него, докато стигна до средата му, след което като използваше тялото си като спирачка, го повдигна след Джордино.

Методът проработи така, както се бе надявал Пит. Джордино се отскубна от течението и заплува в по-спокойни води. Когато плавниците му докоснаха дъното, той се изкачи на брега, дърпайки контейнера след себе си.

Останал без товар, Пит лесно загреба към плитчината и стигна до брега десет метра по-надолу от Джордино. Той изпълзя от водата, седна долу и свали плавниците и очилата си. После внимателно тръгна нагоре по течението на потока, заобикаляйки гладките речни камъни, като в същото време сваляше бутилките си с въздух.

Джордино направи същото, преди да започне да разглобява контейнера. Той вдигна поглед към Пит с израз на гордост от голямо постижение.

— Страхотно местенце си намерихме тук.

— Съжалявам за бъркотията — измърмори Пит, — но седемте джуджета са във ваканция.

— Добре ли се чувстваш, след като стигнахме дотук.

— Не съм натъжен, че съм жив, ако това имаш предвид.

— Какво разстояние сме изминали?

Пит въведе една команда в компютъра, който бе завързан за ръката му.

— Според това истинско чудо на техниката ние сме изминали два километра през мястото на вечните мъки и сме се спуснали с още два метра към ада.

— Остават двадесет и осем.

— Да — каза Пит, усмихвайки се като фокусник, който се готви да смае публиката, — но оттук нататък ще пътуваме като изискани господа.

 

 

Пет минути по-късно осемте въздушни камери на „Подскачащия мях“ бяха напълнени с въздух, лодката бе надута и спусната във водата, готова за битката си с реката. Известна като съд за реагиране при спасителни операции, грозноватата лодка можеше да се носи без усилие върху въздушна възглавница над кипящи бързеи, подвижни пясъци, тънък лед и замърсени блатисти местности. Подобни съдове, използвани от полицията и противопожарните служби в страната, бяха спасили безброй жертви от удавяне. Сега, този тук, щеше да бъде подложен на тест за издръжливост, какъвто създателите му никога не са си представяли.

Дълъг три метра (10 фута) и широк метър и половина (5 фута) компактният съд бе снабден с четиритактов двигател с мощност петдесет конски сили, който можеше да движи лодката със скорост шестдесет и четири километра (40 мили) в час над плоска повърхност.

— Нашите инженери са свършили добра работа, като са променили височината — каза Джордино.

— Идеята за хоризонтален двигател и вентилатор е направо гениална — съгласи се Пит.

— Удивително колко много оборудване са успели да натъпчат вътре в контейнера.

Преди да потеглят, те поставиха и завързаха десет резервни бутилки с въздух, допълнителни бутилки за повторно надуване на лодката, комплект прожектори, включително два самолетни прожектора за кацане, монтирани в херметически кутии, резервни батерии, пакет за първа медицинска помощ и три допълнителни регулатора за дишане.

От едно херметично отделение Пит извади стария си очукан автоматичен „Колт“, калибър .45, и два пълнителя с патрони. Той се усмихна, тъй като намери също така и термос с кафе и четири сандвичи с наденица. Адмирал Сандекър никога не забравяше подробностите, които допринасяха за успеха на една операция. Пит върна термоса и сандвичите обратно в отделението. Сега не бе време за пикник. Те трябваше да бързат, ако искаха да стигнат навреме до пещерата със съкровището, преди да станеше твърде късно да спасяват Лорън и Руди. Той пъхна пистолета и резервните пълнители в една найлонова торбичка и й запечата отвора. След това разтвори ципа на водолазния си костюм и пъхна торбичката под него, близо до стомаха си.

Той се загледа за момент в черната сгъваема лодка на въздушна възглавница.

— „О, Цирцея, ти, която ще ни водиш по пътя наш — изрецитира той — към Хадес, дето човек с черен кораб нивга не е стигал.“

Джордино, който монтираше чифт направляващи гребла върху техните поставки, вдигна поглед.

— Къде си чул това?

— „Одисей“ от Омир.

— „Истина е, сред троянците също има люде, дето могат в дълбините да се гмуркат“ — рецитира с лекота Джордино. — „Илиада“. И аз мога да цитирам Омир.

— Никога не спираш да ме удивяваш.

— Всъщност това е нищо.

Пит се качи на борда.

— Оборудването прибрано?

— Прибрано и закопчано.

— Готов за отплаване?

— Пали.

Пит се сви на задната седалка непосредствено пред вентилатора. Той включи стартера и двигателят с въздушно охлаждане се закашля и заработи. Малкият двигател бе добре шумоизолиран и единственият звук, който се чуваше от ауспуха, бе едно приглушено пулсиране.

Джордино зае мястото си в носа на лодката и завъртя един от самолетните прожектори, осветявайки ярко пещерата така, сякаш бе ден. Той погледна назад към Пит и се засмя.

— Надявам се, че никой няма да ни глоби за замърсяване на тази девствена природа.

В отговор Пит също се засмя.

— За местния шериф това ще бъде едно твърде недоходно начинание. Забравил съм си портфейла.

Лодката се отдели от брега и се насочи към главното течение, увиснала върху въздушната си възглавница с дебелина 20 сантиметра (8 инча), която сама бе произвела. Пит хвана с две ръце вертикалните ръкохватки на лоста за управление и с лекота пое курс в права посока над течащия поток.

Струваше им се доста странно това, да се носят над водната повърхност без усещане за контакт. На носа Джордино можеше да погледне надолу в забележително прозрачната вода, променила цвета си от кобалтовосин на тъмно синьо-зелен и да види уплашени безцветни саламандри и ято слепи пещерни риби, които се стрелкаха между облите камъни, осеяли дъното на реката като пръснати орнаменти. Той бе зает с това да съобщава условията на реката пред него и да щрака с фотоапарата, докато Пит управляваше и записваше данни в компютъра си за Питър Дънкан.

Въпреки бързото им движение през големите коридори, потта по телата им и изключително високата влага във въздуха се смесваха, за да образуват ореол от мъгла около главите им. Те не обръщаха внимание на това явление, нито на тъмнината зад тях и продължаваха да навлизат все по-навътре и по-навътре в издълбания от реката каньон, без нито за миг да хвърлят поглед назад.

Първите осем километра те изминаха без да срещнат препятствия и наваксаха доста време. Те плаваха над бездънни вирове и подминаваха мрачни галерии, които се простираха далеч навътре в стените на пещерите. Таваните в низа от речни пещери варираха от тридесет метра (98 фута) във височина до малки въздушни пролуки, които едва стигаха, за да промушат лодката през тях. Прескочиха без затруднение няколко малки, плитки каскади и влязоха в един тесен тунел, където цялото им внимание бе съсредоточено в това да избегнат вездесъщите речни камъни. После преминаха през една огромна галерия, която се простираше на дължина от почти три километра (малко над 2 мили), изпълнена с изумителни кристали, които блестяха и хвърляха искри светлина под ярките им прожектори.

На два пъти таванът се сливаше с водната повърхност и те трябваше да продължат пътя си под вода. Тогава те преминаха през процедурата, която се състоеше в това да изпуснат въздуха от „Подскачащия мях“, докато получи нулева подемна сила, да се върнат към дишане от бутилките си с въздух и да се понесат по течението през подводния тунел, влачейки сплесканата лодка и оборудването й зад себе си, докато излязат в открита пещера и я надуят отново. Нямаше оплаквания от допълнителните усилия. Нито един от двамата не очакваше гладко пътуване по спокойна река.

За да се освободят от напрежението, те започнаха да дават безсмислени имена на галериите и по-забележителните фигури. „Зала на смешките“, „Музей на восъчните фигури“, „Гимнастическият салон на Джордино“. Един малък чучур, водата от който се стичаше по стената на една пещера, бе наречен „Сополанко“. Самата река те нарекоха „Старият пияница“.

След като преминаха през втория подводен тунел и надуха отново лодката си, Пит забеляза, че скоростта на течението бе нараснала с два възела и наклонът на реката започваше да става все по-стръмен. Подобно на листа, носени от водата в някоя канавка, те продължиха стремителното си спускане надолу в страната на вечния мрак, без да могат да узнаят какви опасности се спотайваха зад следващия завой.

Лодката внезапно бе тласната неудържимо към един беснеещ катаракт и бързеите се увеличиха застрашително. Смарагдовата вода се превърна в кипящо бяла и заскача надолу през един тунел, осеян с големи камъни. „Подскачащият мях“ се затресе и започна да се изправя като необязден кон на родео, когато възсядаше някоя вълна, за да се гмурне отново в следващата падина по най-зашеметяващ начин. Всеки път, когато Пит си казваше, че бързеите не могат да станат по-буйни, в следващия участък от реката лодката бе хвърляна във все по-яростни и кипящи водни маси, които на няколко пъти напълно я заливаха. Но верният малък съд винаги отърсваше пяната от себе си и успяваше да си пробие път до повърхността.

Пит се бореше като бесен да държи лодката в права посока. Ако се обърнеха дори и наполовина напреки на вълнението, всички шансове за оцеляване щяха да бъдат изгубени. Джордино бе сграбчил аварийните весла и превиваше гръб в стремежа си да задържи лодката стабилна. Те влязоха на висока скорост в един остър завой на реката с масивни скали. Някои от тях бяха полупотопени и хвърляха зад себе си огромни вълни, приличащи на опашката на петел, други се издигаха над вълните като заплашителни монолити. Малкият съд едва успя да избегне няколко камъка, минавайки на косъм край тях. По-надолу от коритото се издигаше нова скала, сблъсъкът с която изглеждаше неизбежен за двамата мъже в лодката. Но външната стена на корпуса само се отърка в неподвижната скална повърхност, без да се спука и те продължиха пътя си надолу.

Изпитанията им нямаха край. Попаднаха в един водовъртеж, който ги завъртя като тапа в мивка с вода, преди да бъде всмукана надолу в канала. Пит опря гърба си в изпълнената с въздух облегалка зад себе си, за да се задържи в изправено положение и натисна лоста за газта до краен предел. Воят на форсирания двигател се загуби в рева на бързея. Цялата му воля и концентрация бяха фокусирани в това да не позволи лодката да се извие встрани от силата на бързото течение. Джордино също помагаше, като гребеше мощно с веслата.

Оставени без надзор, когато Джордино хвана веслата, самолетните прожектори бяха паднали в пяната зад борда. Сега единствената светлина идваше от лампите върху каските им. Струваше им се, че бе изминала цяла вечност, откакто бяха попаднали в този водовъртеж. Накрая те успяха да се отскубнат от него, само за да бъдат отново хвърлени в бързеите.

Пит намали газта и освободи ръцете си от ръкохватките на лоста за управление. Нямаше смисъл да се бори сега с реката. „Подскачащият мях“ щеше да отиде там, където бушуващата вода го отнесеше.

Джордино се взря в черната неизвестност пред него с надеждата да види по-спокойни води. Това, което съзря обаче, бе едно разклонение в реката, което отвеждаше основния поток в две различни галерии. Той извика над рева на водата:

— Приближаваме разклонение.

— Можеш ли да познаеш кой е главния водопровод? — извика му в отговор Пит.

— Този вляво изглежда по-голям.

— Окей, ляво на борд!

В един ужасяващ момент им се стори, че лодката им ще се разбие в огромната масивна скала, която разделяше реката, но „Подскачащият мях“ успя да мине на косъм покрай нея и се спаси от обръщане с кила нагоре само поради това, че попадна на една мощна обратна вълна. Малкият съд се заби навътре във вълните и хлътна стремително надолу, заравяйки носа си под стена от вода. По някакъв начин той успя да се хоризонтира преди да бъде тласнат напред от неумолимия поток.

За миг Пит помисли, че бе изгубил Джордино, но якият мъжага се показа от дълбоката вода, заляла вътрешността на лодката и разтърси глава, за да прогони световъртежа, който получи, когато водата го бе завъртяла като топче в рулетка. Колкото и да бе невероятно, той пусна една усмивка и посочи с ръка ушите си.

Пит разбра. Непрекъснатият рев на бързеите като че ли отслабваше. Лодката отново се подчини на неговото управление, но този път бавно и тромаво, тъй като бе напълнена до половината с вода. Допълнителният товар не позволяваше да се поддържа въздушна възглавница. Той увеличи газта и извика на Джордино:

— Започвай да изгребваш.

Конструкторите на лодката бяха помислили за всичко. Джордино вкара лост в една малка помпа и започна да го движи напред-назад, изхвърляйки навън по този начин струя вода през една странична тръба зад борда.

Пит се наведе встрани и започна да изучава дълбините под светлината на прожекторите, вързани към каската му. Каналът сега изглеждаше по-тесен и въпреки че камъните вече не разпенваха водата, реката сякаш се движеше с ужасяваща скорост. Изведнъж той видя, че Джордино бе спрял да изгребва водата и се бе заслушал с апокалиптично изражение на лицето си. След миг го чу и Пит.

От черното празно пространство пред тях долиташе дълбок грохот.

Джордино го погледна.

— Мисля, че този път измъкване няма.

Видението, че падат от Ниагара се върна отново. Водопадът, към който се приближаваха, не бе някакъв малък поток, падащ отгоре. Грохотът отекваше в пещерата, идваше от огромно количество вода, което пада от висока каскада.

— Напълни с въздух плавателния си компенсатор — изрева Пит над хаоса.

Водата ги носеше стремително със скорост над двадесет възела, като се събираше във фуния с концентрирана сила. Милиони литри вода ги засмукаха към невидимата пропаст. Те преминаха през следващия завой на реката и влязоха във водовъртеж от мъгла. Гръмотевичният тътен стана оглушителен.

Нямаше страх, нито чувство на безпомощност или отчаяние. Всичко което Пит чувстваше, бе една странна вцепененост, сякаш цялата му способност да разсъждава бе внезапно изчезнала. Струваше му се, че влизаше в един кошмар без форма и очертания. Последното просветване на разума му бе, когато „Подскачащия мях“ увисна за момент във въздуха преди да полети надолу в мъглата.

Те не усещаха, че падат. По-скоро им се струваше, че летят в облаците. Изведнъж Пит изпусна лоста за управление и бе изхвърлен от лодката. Стори му се, че Джордино извика нещо, но гласът му се изгуби в рева на водопада. Падането през водния вихър му изглеждаше безкрайно.

Тогава дойде ударът. Пит се заби като метеор в един дълбок вир в основата на водопада. Въздухът изскочи от дробовете му и в началото той помисли, че бе смазан на кървава пихтия върху скалите. След миг обаче усети успокояващата прегръдка на водата около себе си.

Той инстинктивно задържа дъха си и напрегна всички сили, за да достигне повърхността. Подпомаган от напълнения с въздух плавателен компенсатор, той бързо се показа отгоре и бе веднага пометен надолу от течението. Скалите протягаха към него хищно ръце като алчни за плячка чудовища на подземния свят. Той бе запокитен надолу през няколко бързея и можеше да се закълне, че се блъсна във всеки един камък, който се показваше над водата. Ударите разкъсаха водолазния костюм и охлузиха оголената му кожа по краката и разперените му ръце. Той се удари силно в гърдите, след което главата му се блъсна в нещо твърдо и неподвижно. Ако не бе предпазната каска, която пое осемдесет процента от удара, черепът му щеше да се разцепи на две.

Колкото и да бе невероятно, плавателният му компенсатор бе останал надут и Пит се понесе в полусъзнание през низ от къси бързеи. Един от прожекторите на каската му бе направен на парчета от удара при падането, а другият хвърляше някаква смътна червена светлина. С облекчение той усети чакъл под краката си и видя, че течението го въртеше и носеше към една плитчина, която водеше към малко отворено пространство на брега. Той заплува към него, като се мъчеше да се отскубне от мъртвата хватка на течението. Най-накрая коленете му застъргаха по грубия чакъл. Той протегна ръце, за да се издърпа по хлъзгавите камъни към сухия шелф. От устните му се изплъзна болезнен стон, когато една от китките му експлодира от болка. След като бе полетял надолу от водопада, той бе счупил нещо в нея. Но не само китката му бе счупена. Той бе пукнал също така и две или повече ребра отляво.

Грохотът на водопада бе останал далеч назад в тъмнината. Съзнанието му бавно се върна в релсите си и той се зачуди на какво ли разстояние е бил отнесен от побеснелия поток. После, когато мислите му се избистриха, той си спомни за Джордино. В отчаяние той извика името на Ал с глас, който отекна във въздушната камера. Макар че се надяваше, Пит в действителност не очакваше да чуе отговор.

— Насам.

Отговорът, който долетя, бе не по-висок от шепот, но за Пит той прозвуча така, сякаш идваше от високоговорител. Олюлявайки се, той се надигна на крака, и се опита да определи откъде идваше гласът.

— Обади се пак.

— Намирам се само на шест метра от теб, нагоре по течението — каза Джордино. — Не ме ли виждаш?

Погледът на Пит бе забулен от някаква червена мъгла. Той разтри очите си и откри, че може отново да ги фокусира. Той също така осъзна, че червената мъгла, която забулваше зрението му, идваше от кръвта, която се стичаше от една дълбока резка в челото му. Сега той ясно можеше да различи Джордино, който лежеше по гръб недалеч от него с тяло полупотопено във водата.

Той отиде клатушкайки се при приятеля си, като стискаше с ръка лявата част на гръдния си кош в напразен опит да потисне болката. Той коленичи вдървено край Джордино.

— Така се радвам да те видя отново. Помислих си, че ти и „Подскачащият мях“ сте отплавали без мен.

— Останките от нашата вярна лодка бяха отнесени надолу по реката.

— Лошо ли си ранен? — попита Пит.

Джордино се усмихна бодро, вдигна длани и размаха пръстите си.

— Поне мога да свиря в Карнеги Хол.

— Да свириш? Ти дори не можеш да различаваш нотите. — Изведнъж очите на Пит се изпълниха със загриженост. — Гърбът ти ли е?

Джордино поклати леко глава.

— Останах в „Подскачащия мях“ и когато лодката се удари в дъното, краката ми се оплетоха във въжетата, които държаха оборудването. След това тя излетя в едната посока, а аз в другата. Мисля, че и двата ми крака са счупени под коленете.

Пит леко опипа прасците на Джордино. Приятелят му сви ръце в юмруци.

— Имаш късмет. Прости счупвания, без сложни фрактури.

Джордино погледна нагоре към Пит.

— Изглеждаш така, сякаш си минал през цикъла за центрофуга на някоя пералня.

— Само няколко драскотини и натъртвания — излъга Пит.

— Тогава защо говориш със стиснати зъби?

Пит не отговори. Опита се да извика една програма в компютъра на ръката си, но от удара в един камък той се бе повредил. Пит разкопча ремъка му и го хвърли в реката.

— Толкоз за данните на Дънкан.

— И аз изгубих фотоапарата си.

— Лош късмет. Никой няма да дойде скоро тук.

— Имаш ли някаква представа колко остава до пещерата със съкровището? — попита Джордино.

— Грубо предположение? Може би два километра.

Джордино го погледна.

— Ще трябва да ги изминеш сам.

— Говориш глупости.

— Ще ти бъда само товар. — Джордино вече не се усмихваше. — Забрави за мен. Тръгвай към пещерата със съкровището.

— Не мога да те оставя тук.

— Със счупени кокали или не, аз все още мога да се нося по течението. Ще те последвам по-късно.

— Внимавай, когато стигнеш там — каза мрачно Пит. — Може да се носиш по течението, но не можеш да избягаш от него. Гледай да се придържаш близо до брега, извън главния поток, тъй като в противен случай ще бъдеш отнесен надолу без всякаква надежда за спасение.

— Голяма работа. Бутилките ни с въздух изчезнаха заедно с „Подскачащия мях“. Ако по пътя си оттук до пещерата със съкровището срещнем подводна галерия, която е по-дълга, отколкото можем да издържим без да дишаме, ние така или иначе ще се удавим.

— Трябва да гледаш живота от светлата му страна.

Джордино свали едно резервно фенерче от колана, завързан около бедрото му.

— Ще имаш нужда от това. Лампата на главата ти изглежда така, сякаш е водила неуспешна битка с някоя скала. Като говорим за това, лицето ти също е в безобразно състояние. От него шурти кръв върху раздраните остатъци от хубавия ти водолазен костюм.

— Като се гмурна отново в реката, всичко ще се оправи — каза Пит, докато завързваше фенерчето на ръката си над счупената китка, където преди бе поставен компютърът. Той хвърли колана с тежестите. — Това вече няма да ми трябва.

— Няма ли да вземеш бутилката си с въздух?

— Не искам да се товаря с неща повече от необходимото.

— Ами ако стигнеш до подводен тунел?

— Ще се наложи да плувам под вода, докато имам въздух в дробовете си.

— Една последна услуга — каза Джордино, като вдигна празните ремъци, които преди бяха държали бутилките му с въздух. — Завържи заедно краката ми, за да не се мятат във водата.

Пит стегна ремъците дотолкова, доколкото посмя, като не забрави счупената си китка и необходимостта да пипа внимателно. С изключение на едно рязко поемане на дъх, Джордино не издаде никакъв звук.

— Почини си поне един час, преди да тръгнеш — нареди Пит.

— Тръгвай и направи всичко, което можеш, за да спасиш Лорън и Руди. Аз ще дойда веднага щом се посъвзема.

— Ще следя за теб в реката.

— По-добре намери една голяма мрежа.

Пит стисна за сбогом ръката на Джордино. След това навлезе в реката, докато течението не го пое и понесе към следващата пещера.

Джордино гледаше след него, докато светлината от прожектора на Пит не изчезна зад следващия завой, за да се стопи накрая в мрака. Два километра (1.2 мили), помисли си той и се помоли на Бога последният участък от пътуването да бъде през изпълнени с въздух пещери.